Изразът “дълбока държава” се използва днес все по-често в политическата сфера и постепенно от журналистиката преминава към общоприетия политически език.

При това самият термин се размива и всеки го разбира по свой си начин. Време е да разгледаме по-внимателно явлението, описвано като дълбока държава. Важно е да проследим кога и къде това явление влиза в обръщение.

Въпросното словосъчетание се появява за първи път в турската политика през 90-те години на ХХ век и описва напълно конкретно ситуацията в тази държава. На турски “дълбчока държава” е “дерин девлет”. Това е важно, защото всички последвали употреби на концепцията така или иначе са свързани с оригиналната смислова формула, появила се за първи път именно в Турция.

В Турция, като се започне с Кемал Ататюрк, се налага напълно определено политико-идеологическо течение - кемализъм. В центъра му стои култът към самия Ататюрк (буквално “Баща на тюрките), строг секуларизъм (отказа от признаване на религиозния фактор не само от политически, но и от обществен характер), национализъм (включително акцент върху суверенитета и единството на всички граждани на полиетническа Турция), модернизъм, европеизъм и прогресивизъм. Кемализмът представлява пълна антитеза на мирогледа и културата, доминиращши в религиозната и традиционалистична Османска империя. Със самото създаване на Турция кемализмът е и в много отношения остава водещ код на съвременната турска политика. Въз основата именно на тези представи върху руините на империята се издига турската национална държава.

Кемализмът открито доминира в епохата на управлението на самия Кемал. А след това щафетата са предадени на неговите политически наследници.

В идеологията на кемализма влиза партийната демокрация от европейски тип. Но при това истинската власт е съсредоточена в ръцете на военното ръководство на страната - преди всичко в Съвета за национална сигурност (СНС). След смъртта на Ататюрк именно военната върхушка стана пазител на идеологическите основи на кемализма. Самият СНС на Турция е създаден през 1960 г. след държавен преврат. Ролята му след още един преврат, извършен през 1980 г., значително нараства.

Следва да отбележим при това, че наистина много висши чинове в турската армия и специални служби членуват в масонски ложи. Така кемализмът се е вплел тясно с военното масонство.

Всеки път, когато турската демокрация се отклонява от кемализма - както наляво, така и надясно - турските военни отменят резултатите от изборите и започват репресии.

Но си струва да обърнем внимание, че терминът “дерин девлет” се появява в Турция едва през 90-те години на ХХ век. Именно когато в Турция започва значителният ръст на политическия ислямизъм. И тук в историята Турция за първи път издава противостоенето на идеологията на дълбоката държава и политическата демокрация. При това проблемът възниква именно когато ислямистите на Неджметин Ербакан и неговия последовател и приемник Реджеп Тайип Ердоган всъщност поемат курс към алтернативна политическа идеология, която пряко оспорва кемализма. Това засяга всичко: ислямът вместо светското, повече контакти в Изтока в сравнение със Запада, мюсюлманска солидарност вместо турски национализъм. Като цяло салафизъм и неоосманизъм вместо кемализъм. Към това се отнася и антимасонската риторика, свойствена преди всичко на Ербакан. Вместо на масонските тайни общества на секулярната военна върхушка се залага на традиционните суфийски ордени и умерените ислямски мрежови организации - такива като нурсизма на Фетулла Гюлен.

Тук се появява идеята за дълбоката държава (“Дерин Девлет) като описателен образ на военно-политическото ядро на Турция, осъзнало се, че стои над политическата демокрация и по свое решение отменящо резултатите от изборите, арестувайки политически и религиозни дейци, тоест поставящо се над правните процедури на политиката от европейски тип. Изборната демокрация действа единствено, когато съответства на курса на военните кемалисти. Отстъпвайки от него на критично разстояние, както в случая с ислямистите, опиращи се на напълно различна идеология, повече приличаща на османизъм, отколкото на кемализма, партията, дори и спечелила изборите и оглавила правителството, може да бъде разпръсната без никакви обяснения. При това в такива случаи “спирането на демокрацията” няма строго конституционно основание - неизбираните от никого военни действат според “революционната целесъобразност”, за да спасят кемалистка Турция.

По-късно Ердоган започна истинска война с дълбоката държава на Турция, което достигна кулминация с делото “Ергенекон”, започнало през 2007 г., когато (под измислен предлог, че се готви преврат) е арестувана на практика цялата военна върхушка на Турция.

По-късно Ердоган се скарва с бившия си съмишленик Гюлен, дълбоко инкорпориран в западните специални служби и възстанови много членове на дълбоката държава в статута им, сключвайки прагматичен съюз с тях - преди всичко на общата основа на турския национализъм. Спорът за секулярността е смекчен и отложен. Тогава и особено след неуспешния опит на гюленистите на свалят Ердоган през 2016 г. - самият Ердоган започнаха да го наричат “зелен кемалист”. Но все пак по време на жестоката борба срещу Ердоган позициите на дълбоката държава в Турция са съществено отслабени, а идеологията на кемализма се размива (макар и да се запазва).

От този сюжет от политическата история на съвременна Турция може да се направят някои общи изводи. Дълбоката държава може да съществува и има смисъл там, където:

- Има демократична избирателна система

- Над тази система има неизбираема политическо-военна инстанция, споена от напълно определена идеология (която не зависи от победата на една или друга партия)

- Наличието на тайно общество (например от масонски тип), обединяващо военно-политическата върхушка.

И дълбоката държава се проявява, когато между формалните норми на демокрацията и властта на тази върхушка започват явни противоречия (иначе самото съществуване на дълбоката държава не е очевидно).

Дълбоката държава е възможна единствено в либералните демокрации. Когато си имаме работа с открито тоталитарни политически системи, като фашизма или комунизма, няма нужда от дълбока държава. Тук за открита вишна инстанция се признава строго идеологизирана група, която се поставя над формалните закони. Еднопартийността подчертава този модел на управление - не се предполага никакво идеологическо или политическо опониране. Само в демократичните държави, където уж не трябва да има никаква управляваща идеология, се появява дълбока държава като явление на “скрития тоталитаризъм”, който просто не отхвърля демокрацията и многопартийността като цяло, а ги управлява по свое усмотрение. Комунистите и фашистите открито признават нуждата от управляваща идеология, което прави политическата им и идеологическа власт преки и откровени. Либералите не отричат идеологията, те мат такава. А значи, те влияят на политическите процеси, изхождайки от либерализма като учения, но само че неявно. Либерализмът демонстрира своя откровено тоталитарен и идеологизиран характер, едва когато има противоречия между тях и демократичните политически процеси в обществото. Либерализмът и демокрацията не са едно и също, както и демокрацията в някои случаи може да бъде съвсем не либерална.

В Турция, където либералната демокрация е взаимствана от Запада и не съответства напълно с политическата и социалната психология на обществото, дълбоката държава се намира лесно и там получава своето име. В други демократически системи наличието на тази тоталитарно-идеологическа инстанция, нелегитимна и официално “несъществуваща”, се разбира по-късно. Но турският пример има огромно значение за това явление, защото именно в нея то е кристално ясно - като на длан.

Автор: Александър Дугин ; Превод: В. Сергеев