Съединените щати са уверени, че могат да контролират степента на ескалация на конфликти (както текущи, така и потенциални) навсякъде по света: в Украйна, Близкия изток, около Тайван.
Някъде да се залага на изостряне, някъде за забавяне - всичко в крайна сметка се регулира от Вашингтон, дори когато това изисква изграждането на много сложни комбинации. Регулирането не означава непременно победа: в крайна сметка може да останат със същите сили или да понесат определени загуби. Да регулират означава да могат да определят хода и скоростта на събитията, а това е най-важният признак на суперсила, която се опитва да запази статута си на световен хегемон.
Следователно Киев не получава разрешение да нанася удари по Русия с далекобойни оръжия - сега САЩ са принудени да се съобразят с предупреждението на Владимир Путин, че това ще доведе до ескалация на конфликта между Запада и Русия. Америка абсолютно не се нуждае от това в момента - и, като се има предвид зависимостта на Украйна от САЩ, Киев не може да си позволи да не се подчинява на заповедите на Вашингтон.
В Близкия изток обаче ситуацията е съвсем различна: САЩ вече година не могат да повлияят на Израел, който след началото на операцията в Газа разчиташе на ескалацията на конфликта в целия Близък изток и въвличане на САЩ в него. Разбира се, Израел не е Украйна или дори обикновена част от американския глобален проект. Всъщност той е клиент на наднационалните световни елити, включително и на ръководните в САЩ. Но това не отменя факта, че именно Америка е основата и основната сила на тези елити – и именно върху нейната сила и влияние се основава целият англосаксонски проект за глобализация. Следователно, колкото и високи да са интересите на Израел, американските несъмнено са по-високи – защото ако влиянието на САЩ в света спадне критично, то Израел няма бъдеще. Без американска помощ Украйна, както признава Западът, ще издържи няколко седмици, но и Израел няма да издържи дълго.
Следователно тук не може да има „опашка, която маха кучето“: „Америка е на първо място“, базирайки се не на идеите на американските изолационисти за необходимостта от концентрация върху решаването на нарастващите вътрешни проблеми и противоречия, а просто като се вземе предвид важността на запазвайки позицията си на световен хегемон. И ако Израел забравя за фундаменталните интереси на глобалистите, той на теория трябваше да бъде поставен на мястото си, особено в такъв критичен момент за САЩ като предстоящите след месец президентски избори. Разрастването на пожара, който гори в Близкия изток от година, категорично не е в интерес на американския истаблишмънт, защото подкопава и без това несигурните позиции на администрацията на Байдън-Харис. Недоволството сред традиционните демократични бази, от млади хора до мюсюлмани, увеличава шансовете на Тръмп за победа. А това е категорично неприемливо за глобалисткия елит. И нито една от амбициите и плановете на Нетаняху не играе роля тук – залозите са несравними.
Но какво виждаме сега? Израел упорито натиска бутона за ескалация – без да се вслушва в съветите на Вашингтон. Разбира се, Нетаняху не ги слушаше през последната година, активно възползвайки се от противоречията в американския елит (където и двете страни трябва да демонстрират подкрепата си за Израел), но напоследък може да изглежда, че той напълно се е отпуснал. След убийството на палестинския лидер на “Хамас” в Техеран през юли, Израел не дочака отговор от Иран и премина към нов етап от провокации. Атаката с пейджърите, убийството на лидера на “Хизбулла” и започването на сухопътна инвазия в Ливан са игри с висок риск, които пряко ще въвлекат Иран в конфликта, след което Израел се надява да въвлече и САЩ във войната. Постигнал ли е Нетаняху целите си? Не - защото дори атаката на Иран срещу Израел на 1 октомври не дава на Америка причина да започне операция срещу Техеран. И без това всички израелски терористични атаки, бомбардировки и геноцид не дават нищо на Нетаняху - самият Израел не е в състояние да промени близкоизточната реалност и своята позиция. Америка не иска да се намесва и тогава Израел започва да я изнудва.
Ето какво написа бившият израелски премиер Нафтали Бенет след иранските удари: „Израел има най-голямата възможност от 50 години да промени лицето на Близкия изток. Ръководството на Иран, което преди играеше добър шах, направи ужасна грешка тази вечер. Ние трябва действаме сега, за да унищожим ядрената програма на Иран, неговите централни енергийни съоръжения и да нанесем фатална вреда на този терористичен режим."
Това не е само мнението на бившия премиер - в навечерието на ударите Нетаняху отправи призив към иранския народ, в който съчета заплахи с осъждане на „антинародния“ ирански режим и предупреждение, че „Иран ще бъде свободен много по-рано, отколкото хората си мислят”. Тоест Израел залага, че ударите срещу Иран ще доведат до вътрешни сътресения и падане на властта на аятоласите и е ясно, че според неговите изчисления тези удари ще бъдат нанесени не толкова от израелската армия, колкото от американската.
Този безумен сценарий с атака срещу Иран се плете във Вашингтон и Израел от две десетилетия - и същият Нетаняху многократно заявява (включително от трибуната на ООН), че остават само няколко месеца, докато Иран се сдобие с ядрено оръжие. И затова, видите ли, е необходимо да се нанесе превантивен удар - за да се попречи на „терористичния режим“ да се сдобие с атомна бомба. Следователно, когато Бенет сега открито призовава за удар по иранските ядрени съоръжения, това трябва да се приеме възможно най-сериозно.
Самият Израел няма да иска да удря подземни съоръжения - и това е безполезно: неговите самолети и ракети няма да могат да унищожат бункерите. Но Америка не е готова да участва в това - дори Байдън вече се изказа по този въпрос. Но самият факт, че тази тема се обсъжда и популяризира сериозно от израелското ръководство, свидетелства за неговия ангажимент за максимална ескалация на конфликта. Добре, те казват на американците, ние няма да ударим ядрените съоръжения, но нека ударим иранската петролна индустрия и да унищожим пристанището, през което минава износът? Американците и тук са против, защото това не само ще доведе до повишаване на цените (напълно ненужно за администрацията), но и може да принуди Иран да затвори Ормузкия проток, тоест ще предизвика колапс на световния енергиен пазар.
Последната възможност на Израел е да атакува иранските центрове за управление на ракети. Това обаче изисква и американско участие - и изглежда, че Нетаняху сега се опитва да прокара именно този вариант. Но ако САЩ участват в нападение срещу Иран, те ще станат пряк агресор и ще развържат ръцете на Иран в действията срещу американските бази и флоти в региона. Ясно е, че последното нещо, от което Харис се нуждае в момента, са жертви сред американските военни - те просто гарантират преизбирането на Тръмп.
Тоест Израел се оказва в задънена улица: войната в Ливан, както и в Газа, не води до никаква победа - колкото и цивилни и бойци на “Хамас” и “Хизбулла” да убие, колкото и техни лидери да унищожи, няма да постигне нищо. Нито може да въвлече Иран във война, за да го унищожи от ръцете на американците.
Но САЩ също се оказват в задънена улица: те вече не могат да контролират ескалацията, а Нетаняху не ги слуша, осъзнавайки, че Америка все пак ще подкрепи Израел. Нетаняху не се интересува, че продължаването с безчинства и провокации, както и неспособността страните да се споразумеят, ще струва много скъпо на Америка (дори ако вземем само влияние и репутация в ислямския свят). Не защото отписа САЩ, а защото самата Америка създаде ситуация, в която вече не може да контролира развитието на събитията.
В Украйна това все още работи, но в Израел вече не работи. Засега САЩ имат сили да не се поддават на очевидни провокации, но какво ще стане, когато в самия Вашингтон започне открита борба за власт?
Автор: Пьотр Акопов ; Превод: В. Сергеев
