Доставките на ракетни системи HIMARS, системи за противовъздушна отбрана "Пейтриът", танкове "Ейбрамс", касетъчни боеприпаси и изтребители F-16 за Киев следваха един и същ модел: първоначален отказ от страна на Вашингтон, последван от съпротива срещу месеци лобиране от страна на украински официални лица, подкрепени от общественото мнение на Запад, евентуални намеци за промяна на мнението и накрая потвърждение, че Украйна ще получи оръжията.

Най-новото оборудване, което е на масата, е армейските тактически ракетни системи с голям обсег на действие (известни също като АТАCМС) - понастоящем на етап "намеци", въпреки че отдавна са признати за решаващ фактор за усилията на Украйна да прогони руските нашественици.

Както при всяко повторение на този цикъл, емоциите сред поддръжниците на Украйна са високи. Никой не може да каже със сигурност, че ако през 2023 г. Украйна получи всичко, което поиска, това ще позволи на въоръжените ѝ сили да изтласкат руските нашественици досега. Сигурно е обаче, че забавянето и колебанието костваха човешки животи - не на последно място чрез удължаване на времето, с което Русия разполагаше, за да изгради своите слоеве от минирани и укрепени отбранителни линии.

Но докато кампаниите за предоставяне на Украйна на някоя от най-съвременните оръжейни системи, които в момента са на първо място в списъка с покупки, са съществен елемент от поддържането на обществената подкрепа, те също така отвличат вниманието от потоците от по-малко бляскави и по-обикновени материали, които са постоянни през цялата война - като боеприпаси, облекло, превозни средства и медицински материали.

Фокусирането върху една-единствена способност в даден момент рискува да я издигне до статута на "чудодейно оръжие", което ще спечели войната самостоятелно, за разлика от интегрирана част от дългосрочно и развиващо се изграждане на способности.

Парадоксът е, че САЩ са най-големият по обем доставчик на военна подкрепа за Украйна, но също така получават и най-много критики за това, че не дават на Украйна това, от което се нуждае, именно защото имат най-много за даване.

Публичните критики се съсредоточават върху възприеманата от САЩ прекомерна загриженост за предизвикване на руска "ескалация". Американски служители изтъкват, че технически аспекти като логистика, обучение, поддръжка, инфраструктура и доставка налагат реални забавяния при предоставянето на нови въоръжения на Украйна. И те са прави - но най-голямото забавяне неизменно е политическото задържане преди този процес дори да започне.

След като политическите спирачки паднат, коалиционните партньори показват готовност да действат бързо дори по изключително амбициозни проекти като предоставянето на изтребители F-16. По-специално Обединеното кралство последователно е водещо в стремежа си да даде на Украйна това, което тя иска, както и да пренебрегне опасенията на САЩ относно това какво Украйна може да постигне с това, което й е предоставено.

Междувременно обаче езикът на "руските червени линии" все още изглежда определя политиката на САЩ. Сред някои западни политици съществува изключително упоритата идея, че САЩ нямат никакви лостове за влияние, инициатива или действие и вместо това могат да бъдат страна в тази конфронтация само при условията на Русия. Това доведе до упорити предположения, че САЩ не желаят да дадат възможност за убедителна украинска победа поради мълчаливо или изрично споразумение да не побеждават Русия.

А разногласията по отношение на Украйна в системата на САЩ се изразяват не само в противоречия в политиката, но и в кампания на анонимни брифинги за американските медии, които поставят под съмнение както воденето на войната от страна на Украйна, така и способността ѝ да я спечели.

Крайният резултат е, че САЩ водят коалиция на нежелаещите сред поддръжниците на Украйна, където Германия многократно е посочвала Америка в опит да оправдае собственото си нежелание да доставя оръжия, а в случая с танковете "Леопард" - дори да възпрепятства други да го направят.

Но тъй като войната наближава третата си година, има сериозни аргументи, че сдържаността е била саморазрушителна стратегия. Не само, че акцентът върху избягването на ескалация успокоява Русия, че може да продължи безнаказано да опустошава икономиката на Украйна и да убива цивилни граждани чрез удари с дронове и ракети.

Всичко, което удължава конфликта - като например решенията за подкрепа на Украйна, които бяха продиктувани от предпазливост по отношение на това какво да се доставя - играе в полза на много от предимствата на Русия и слабостите на Запада.

И тъй като бойните действия се проточват до 2024 г. и евентуално след това, западните поддръжници ще се затрудняват да предоставят това, от което Украйна се нуждае. Щедрата подкрепа на САЩ за Украйна е застрашена от политическите тенденции там още преди евентуалната смяна на президента.

Така че, когато украинският президент Володимир Зеленски пристигна тази седмица в САЩ, за да призове отново за международна подкрепа, той се обръща не само към колебаещите се членове на ООН. Той знае, че съществува риск в крайна сметка да започне да се затваря прозорецът за подкрепа от самия Вашингтон.

И дори без да се взема предвид търпимостта на избирателите към икономическата цена, неуспехът да се рестартира сериозно европейската отбранителна промишленост означава да се търсят все по-трудно и по-широко по света боеприпаси и оръжия, които са от съществено значение за оцеляването на Украйна.

Например в Обединеното кралство спешната подкрепа е ограничена от 30-годишните съкращения в отбраната, които оставиха шкафа празен. Критичните дефицити в запасите от боеприпаси бяха установени много преди 2022 г., доставката на гаубици за Украйна наложи спешно закупуване на заместители от Швеция и има сериозни индикации, че малкото дарение на Обединеното кралство от 14 танка Challenger 2 представлява значителна част от броя на танковете, които британската армия все още има в изправност.

Но укрепването на Украйна е ключов фактор за дългосрочната сигурност на Европа, както и за изхода от настоящата война. За Русия това е "вечна война", която засяга фундаментални идеи за руската идентичност и за която президентът Владимир Путин е готов да нанесе огромни икономически и човешки загуби на страната си.

Дори изтласкването на всички до един руски войници от окупираните Източна Украйна и Крим няма да сложи край на войната, докато Русия все още разполага с артилерия, ракети и безпилотни самолети, с които да извършва унищожителни атаки, докато възстановява сухопътните си сили за следващата офанзива.

Повечето западни лидери свършиха изключително слаба работа, за да обяснят на своите избиратели, че това означава, че огромните реинвестиции в отбраната и индустриите, които я поддържат, са жизненоважни и закъснели. Тъй като САЩ все повече се фокусират върху Китай, защитата на Европа все повече ще зависи от онези държави на първа линия, които разбират заплахата и са готови да я приемат сериозно.

След десетилетия, в които можеше да се преструва, че военните заплахи са в миналото, останалата част от Европа трябва спешно да осъзнае, че разходите за отбрана не са незадължителен лукс.

Напротив, това е цената, която трябва да се плати за споделянето на един континент с Русия.