Рафаел Бер
В британската политика се появява извратен консенсус, който едновременно приема и отрича, че Brexit се е провалил. И премиерът, и лидерът на опозицията търсят европейската политика в тясната пътека между икономическото разбиране на проблема и политическия страх от решението.
Никой не харесва статуквото. Ентусиастите на сделката на Борис Джонсън се оплакват, че нейните условия са били разводнени и духът й е предаден. Предателството винаги е било част от плана, но се предполагаше, че привържениците на Брекзит демонстративно пренебрегват договорните си ангажименти към Брюксел, а не министър-председателят на торите, който тихо възстановява функционалните отношения.
Риши Сунак изрича необходимите банални думи за ползите от Брекзит, но действията му показват признание, че страната е била насочена към канавката и е време да спре гневно да форсира двигателя.
Той подписа рамката от Уиндзор, потвърждавайки условията на протокола за Северна Ирландия, който хардлайнерите на торите мразеха. Той се отклони от правната пропаст, която би накарала купища запазени закони на ЕС да потънат в забрава. Той отхвърли изискването за сертификат за безопасност, специфичен за Обединеното кралство, като прие, че такъв за континентална Европа ще се прилага в обозримо бъдеще. Той се присъедини отново към Хоризонт, програмата на ЕС за трансгранично научно и изследователско сътрудничество. Той отложи (вече дълго отлаганото) прилагане на митнически проверки на стоки, внасяни от континента.
Всяко от тези решения е микроопровержение на аргумента за Брекзит. Сунак е интернализирал баналния факт, че една страна бива смалена, когато издига бариери пред търговията с огромния търговски блок на прага си.
Твърдият Брекзит навреди на британския бизнес, предизвика инфлацията и забави растежа. Премиерът трябва да го знае, но не може да го каже на глас. Това е само половината от нечестността. Другата половина се състои в преструването, че проблемите са просто проблеми в програма, която с малко бърникане може да бъде накарана да работи по-гладко.
Намесата в европейската търговия е целта на модела на Джонсън. Напускането на единния пазар имаше за цел да тласне Великобритания по траекторията на отклонение от правилата на Брюксел, правейки реинтеграцията в ЕС все по-трудна с течение на годините.
Теорията беше, че освобождаването от европейските регулации ще даде на Великобритания конкурентно предимство. Реалността е, че разширяващата се пропаст между по-малка и много по-голяма юрисдикция причинява прекъсване на веригите за доставки. Инвеститорите предпочитат по-големия пазар и очакват регулаторно съответствие от своите партньори на по-малкия.
Министрите на Обединеното кралство, отсъстващи от Европейския съвет, губят думата си при формулирането на правилата, но британските производители в крайна сметка следват директивите така или иначе, ако искат достъп до пазара. Символичният момент на връщането на контрола отстъпва място на постепенното предаване на икономическия суверенитет и подхлъзване надолу в международния ред. Автоматичното понижаване на националното богатство и статус е кодирано в идеологическия софтуер на Брекзит и е свързано с договорния хардуер на сделката на Джонсън.
Кийт Стармър изглежда разбира проблема по-добре от Сунак. Лидерът на лейбъристите е по-откровен от премиера в оплакването за цената на търканията по границата. Той е говорил за необходимостта от по-добра сделка. Но той е съучастник във фикцията, че е налице съществено подобрение, без да се отваря отново въпросът за достъпа до единния пазар.
Има две причини да не започваме този разговор от тази страна на изборите. Първо, единният пазар идва като пакет със свободно движение на работна ръка. Всеки намек за връщане към имиграцията на отворени врати е електорална халитоза, идваща от устата на лейбъристки лидер. Второ, ангажиментът за привеждане в съответствие с европейските правила без място на масата, където се вземат решения, изглежда като регулаторна васалност при условия, от които евроскептиците се оплакваха, когато Великобритания беше член на ЕС. (Тогава грешаха, но сега имат право.) Пасивното подчинение може да е икономическа цена, която си струва да се плати в някои индустриални сектори, но не във всички – и не е лесно да се продаде политически.
Позицията на Стармър по отношение на всичко европейско е калибрирана със свръхчувствителност към общественото мнение, по-специално към настроенията в тези места на „червената стена", където бивши избиратели на Лейбъристката партия подкрепиха Брекзит. Леки промени в тона – звучащи по-остро при предоговаряне на сделката, като същевременно изключват връщане към единния пазар – отразяват преценка за това какво става допустимо и какво все още е табу за тази целева аудитория.
Но има нарастващ проевропейски натиск от други ъгли и проучванията на общественото мнение показват нарастващ брой гласоподаватели, които не се съмняват в гнилостта на Brexit. Има поддръжници на лейбъристите, които се чувстват деморализирани от компромиси, които звучат като мълчаливо съгласие с дневния ред на консерваторите. Бизнес лидерите искат да знаят, че идващият режим на Стармър ще бъде по-внимателен от торите към икономическата реалност. Европейските лидери искат да вярват, че могат да правят бизнес с Великобритания под лейбъристите по начини, които досега не са били достъпни. Изпращането на този сигнал е целта на срещата на Стармър с Еманюел Макрон в Париж тази седмица.
Има ограничения за това какво може да се купи с добра воля. Стармър посочи автоматичното преразглеждане на сделката за Брекзит, планирано за 2026 г., като възможност за надграждане. В Брюксел на този процес гледат с по-скромни амбиции. Това е възможност да се обсъди изпълнението на договора, както е написан, а не покана да се пренапише. Договарянето на големи промени ще отнеме години и ще изгори административна енергия, която Европейската комисия би предпочела да разположи другаде.
Има тенденция в британските дебати за Европа да си представят симетричен интерес от другата страна на Ламанша. Но ЕС продължи напред. Брекзит се цитира като предупредителна история срещу евроскептичния популизъм, а не като загуба, която трябва да бъде възстановена. Откъсването на Великобритания от единния пазар беше болезнено навсякъде, но раната е септична само от едната страна.
Стармър може да разчита на известен дипломатически дивидент в Европа от чистото облекчение, че вече не трябва да се справя с фанатиците на Брекзит. Но това ще бъде балансирано срещу перспективата за възраждане на торите надолу по линията. (Това също е една от многото причини, поради които няма достъпен път просто за повторно присъединяване към ЕС при вече изоставените условия.) Приятелските настроения създават по-топла атмосфера в преговорите, но не могат незабавно да се превърнат в големи отстъпки.
Това не означава, че няма нищо, което лейбъристкият премиер може да предложи, за да получи по-добри условия на търговия. Но случаят трябва да бъде убедителен и изграден около оценката на ЕС за собствените му интереси. Това отвежда разговора към големи глобални въпроси, при които Великобритания, като голяма европейска икономика (дори отчитаща някои щети от Брекзит) може да промени нещата – присъединяване към енергийните пазари; колективни действия по изменението на климата; сътрудничество в областта на отбраната и сигурността; помощ за възстановяването на Украйна.
Междувременно има малки неща, които могат да се направят, за да смажете лепкавата граница. Стармър вече е идентифицирал някои от тях. Сунак дискретно ще направи толкова много от тях, колкото партията му позволи. Но истинската награда – фундаментално преконфигуриране на отношенията, което приближава Великобритания – ще означава много по-голямо мащабиране на целта. Това ще означава продължителен аргумент, основан на дългосрочни, споделени континентални цели. Тя ще трябва да се издигне над комерсиалното танто-за-танто, като направи аргументи за стратегическо пренастройване и институционално партньорство с европейския проект при условия, които нямат прецедент.
Още по-трудно е, че за да продаде тази визия в чужбина, министър-председателят трябва да спечели спора и у дома. Има начин да се коригира Брекзит, но той изисква лидерство, което е готово да защити съдбата на Великобритания като европейска страна по термини, които отсъстваха от националния разговор много преди референдума. А времето вече тече.