Прави впечатление как дори престъпната война на Русия срещу Украйна продължава да се оправдава с поредица от „защитни митове“: Русия води тази война, защото бе „принудена“ (едва ли не „нападната“) от Запада; руският народ няма вина за това; и накрая – „великата руска култура“ оневинява и изкупва всичко.
Под една или друга форма всеки ден чуваме подобни неща или ги четем във форумите. В разгаря на лятото си отиде големият френски историк Ален Безансон, който беше мой учител, което тези дни ме накара да се върна мислено към неговите семинари за Русия.
Ален Безансон бе не просто изследовател на съветското и на постсъветското; той е автор на оригинална концепция, преосмисляща руската история, и още в края на 90-те (при късния Елцин и ранния Путин) би камбаната за тревожното възкресяване на Руската империя, което застрашава Европа. Но, както се казва, светът си остана глух. Мнозина смятаха, че предупрежденията му са „реликти“ от Студената война.
Дълги години Ален Безансон водеше много сериозна полемика с американския историк от Бъркли проф. Мартин Малиа (1924–2004), който пък беше от изследователите, смятащи, че не бива да изпадаме вечно в клишета: Русия е европейска страна, трябва да ѝ се даде шанс; редно е да преглътнем някои от „противоречивите ѝ ходове“, най-важното е да не я държим в „изолация“. И така до чеченската война, инвазията в Грузия и анексирането на Крим, за да се стигне до нахлуването в Украйна.
Никога не съм проумявал силата на аргумента, че каквото и да направи Русия… тя си остава Русия. А неприемащите го са мерзки русофоби, западни наемници и ненавистници.
Затова в следващите редове ще предложа някои от основите „ключове“ на Ален Безансон за разбиране на руско-съветската история – такива, каквито ги помня още от семинарите му през 90-те години на ХХ.
Русия като лъжа
След Полтавската битка (1709) и победата над шведите Русия, която дотогава е в „трайна изолация“, има вече излаз на международната сцена. Донякъде по стечение на обстоятелствата. Не друг, а Карл Маркс е принуден да признае, че Русия е „единственият пример на огромна империя, чиито световни успехи се приемат по-скоро на вяра, отколкото като факт“ („Руският стремеж към експанзия и политиката на Западните сили“, репортажи на Карл Маркс като европейски кореспондент на New York Gaily Tribune, 1853). Същото, колкото и невероятно да е, си мисли маркиз Астолф дьо Кюстин: „руският роб стои на колене, а мечтае да управлява цял свят“.
Още при Иван IV Грозни (смятан неизвестно защо у нас за „дядо Иван“) се установява ужасяващо военизиран режим от азиатски тип – всички поданици са всъщност роби на царя. При Петър I режимът си остава силно деспотичен, но обликът му се „европеизира“. Жестокостта на новия стар ред в Русия започва да изглежда като модернизационен процес. При Екатерина II дворянството, офицерството и чиновничеството вече трайно са обучени на „европейски обноски“. Това е трайна част от замисъла на императрицата, смятаща себе си за „велика“ и искаща да играе на равна нога с европейските владетели. Затова „флиртът със Запада“ е от съществено значение.
Екатерина Велика си играе с идеите на Просвещението като с билярдни топки. Но Волтер, Дидро и Д’Аламбер попадат в клопката. Изведнъж се оказва, че необятната страна, чиито поданици нямат никакви човешки права и биват продавани като стока, е дори по-добра от останалите европейски държави.
Така за първи път Западът бива омагьосан от Русия, от „Северната Семирамида“. Включително чрез „потьомкинските села“, опаковащи (далеч преди Кристо) реалността. Академията на Русия се разширява (основно с германски учени, на които плащат по-малко от френските). Пишат се мащабни законодателни проекти, които никога няма да се осъществят на практика. „Просвещенците“ внасят идеите си в Русия, с които е запознат само кръгът около императрицата. Самата тя твърди, че най-много я вълнува „свободата на съвестта“.
Екатерина II напада Католическата църква (което радва френските просвещенци), но то е, защото иска да завоюва… Полша, такива са нейните планове. Русо е може би първият и единственият, който прозира козните на тази политика. Никой не забелязва, че докато западните просвещенци залагат на „просветения монарх“, в Полша се извършва изключително интересна реформа – „дворянската анархия“ се опитва да прерасне в наченки на „република“. Следва подялбата на Полша и Екатерина II се насочва към Балканите, обявявайки се за „закрилница на християните“.
А когато на престола се възкачва Александър I, който избавя Запада от Наполеон Бонапарт, възторгът в Европа е безграничен. Тиранинът е повален, свободата е дошла от Русия. Прагматикът Бентам се възхищава от руския самодържец, Джеферсън украсява кабинета си с неговия бюст; дори Мадам дьо Стал ходи в Русия, за да подиша „въздуха на свободата“.
Едва по-късно гледната точка се сменя. Когато Русия става „жандармът на Европа“ и пазител на най-ретроградните политически тенденции. Тогава изведнъж се заговаря за нейния „източен деспотизъм“. Внезапно откриват, че под скиптъра на руския цар тънат в безправие 40 милиона души и че това е най-могъщата сила, опитваща се да предрешава нещата на Стария континент. Тогава Европа е в плен на „пролетта на народите“, а горе-долу по същото време руската империя безжалостно смазва въстанието в Полша.
Това е първото влизане на Русия в „изолация“, тъй като става ясно, че между „нея“ и „свободата“ няма нищо общо. Един единствен руснак – Пьотър Чаадаев – открито пише за това в своите „Философски писма“. Обявяват го за луд и той изкарва дните си в дом за душевноболни, с което се превръща в предтеча на следващите руски дисиденти.
Страна като другите? „Руската душа“
Русия няма избор. Трябва да се променя, независимо че реформите в тази страна най-често си остават на повърхността. „Потьомкинските села“ сработват отново. И все пак – откриват се селски училища, има „земска реформа“. При Александър III „замразяването“ е пълно. Но европейски банкери влагат пари в руската икономика – империята е огромна, голям пазар, пълен с природни богатства.
Европа също се променя. Още повече че руската формула за „колективния Запад“, която лансира и днес Путин, никога не е била вярна. Франция и „романските държави“ са едно ядро, друго е „германският блок“; Франция и Великобритания са често съюзници, но всъщност са опоненти. Централна и Източна Европа (включително и Балканите), към които Русия проявява силен интерес, периодично се пренасочват към едно или друго европейско ядро. И преди, и сега.
Но в края на XIX и началото на ХХ в. Русия има едно голямо и безспорно постижение, което за дълго я легитимира в очите на света. Дори и днес то служи като щит в нейната имперска агресия срещу Украйна. А именно – Русия се сдобива с култура.
Тезата на моя учител Ален Безансон е, че Русия е силно проблемна като цивилизация (липса на демократично устройство, обществен живот и граждански права), които обаче тя изведнъж започва да компенсира с култура. Посятото през „Просвещението“ пуска кълн на руския културен чернозем и избуява посвоему, давайки оригинални плодове.
Така се появяват творбите на Пушкин и Тургенев, Достоевски и Толстой, Гогол, Лесков и Чехов, музиката на Чайковски и Мусоргски, на Скрябин и Рахманинов, руският балет и руската живопис.
Изведнъж се заражда митът за „руската душа“, която Западът не познава, а иска да проумее. Тя става „мода“: европейците искат чрез нея да разчупят своя позитивизъм и рационализъм. Ницше застава на страната на Русия срещу „английските бакали“ и американските търгаши. Рилке търси „йоническия човек“ и я провъзгласява за страна, която граничи с Бога.
„Руската душа“ се превръща в поредната измама, оправдаваща всяко имперско безумие.
На един свой семинар през 1996 г. Ален Безансон ни постави следната задача – да опишем истинските и автентични черти на имперската идеология на Русия преди Първата световна война. И какво би се случило, ако болшевишкият експеримент би пропуснал Руската империя и тя бе победила във войната.
След месечни обсъждания всички бяхме принудени да се съгласим в едно – резултатът щеше да е като след Втората световна война, дори може би още по-катастрофален.
Ако Русия бе спечелила първата голяма война, щеше пак да установи контрол над половин Европа (както през 1945 г.), в това число над България, Балканите, Проливите и Константинопол, както и неограничено влияние над Полша, обещано ѝ от съюзниците. И – най-вероятно – резултатът би бил поробена Европа, потопена в краен руски национализъм, расизъм и антисемитизъм (някакво подобие на Третия Райх на Хитлер).
По ирония на съдбата „болшевишката скоба“ дублира този процес, макар и на друго идеологическо равнище след четвърт век. Но резултатите, уви, са същите.
И в „имперската“, и в „комунистическата“ си версия, Русия налага „оловен похлупак“ над половин Европа, зад който се разпознава един и същ „източен деспотизъм“.
Имперското завоевание
Каква е разликата обаче между имперската руска лъжа и комунистическата лъжа?
Първата разлика е в това, че европейците трябваше да бъдат заставени за повярват в „осъществяването“ на комунистическата утопия, която е универсален проект. Внимателното вглеждане в успехите на „социалистическото строителство“ в СССР показваха, че много от тях – като бурния икономически ръст и жизненото равнище на населението, са нови „потьомкински села“. На второ място, едва след Втората световна война на Запад започнаха да проумяват измеренията на „съветския рай“. За да се стигне до Солженицин и „Архипелаг ГУЛаг“, както и до процесите срещу Сахаров и множество дисиденти.
„Перестройката“ на Горбачов се провали с гръм и доведе до разпада на СССР. През 1991 г. Русия имаше всички шансове да докаже, че е „страна като другите“, да се върне в „общата история“.
Тя обаче отново избра „своя път“. Русия възстанови дореволюционния си герб и флаг, но си запази химна на СССР. Тя реставрира имперското си наследство, опитвайки се да го съвмести със „сталинизма“, който бил „велик“ и довел до „велики победи“, независимо от милионите жертви. С други думи – върнаха се „старите декори“.
От друга страна, изглеждаше, че Русия все пак се променя – тя прие пазарната икономика и съвременното изкуство, супермаркетите, холивудското кино… Все „стоки“ от Запада, но без коренни промени. Един западен журналист на шега написа, че пълната руска леличка реши да отслабне и заприлича на западна манекенка, даже влезе в тесни джинси. Но манталитетът си остана същият.
На власт в XXI в. дойде Путин, а заедно с него „същите хора“ и същите „силови структури“. Никой не пое отговорност за масовите престъпления на комунизма, прикрити сега от позлатени имперски декори.
Не беше прогонен и „духът на комунизма“. Някога Солженицин призоваваше „да не се живее в лъжа“, а накрая, силно остарял, бе придуман от семейството си за среща с Путин. Истинска гротеска, която продължава да тревожи съвестите. Православната църква също бе „реабилитирана“ заради гоненията и поставена в „центъра“ на новата руска империя – като „държавно ядро“, идващо на смяна на изветрялата предишна идеология. А нейното царство не е от този свят, колкото и свещи да палят Путин и обкръжението му. Така се стигна и до позорното „благославяне“ на войната в Украйна, където се избиват братя…
Всичко това с една-единствена цел – „възкресението на империята“. През 1999 г. Ален Безансон прави в една статия следната прогноза, която и днес впечатлява с прозорливостта си:
Съществуването на независима Украйна изглежда на повечето руснаци противоестествен кошмар, от който те всеки миг ще се пробудят. Отново е готова да встъпи в правата си лъжата…
Русия продължава да живее и с блянове за православна империя на Балканите и на руснаците доставя огромно удоволствие да водят за носа западната дипломация. Още сега се вижда колко скъпо ще струват на Европа грешките на нашите дипломати.
А по големия спор дали Русия е част от Европа, Безансон е повече от категоричен:
Не историците ще решават дали Русия принадлежи на Европа, или не (по въпроса те спорят три столетия); това трябва да реши самата Русия. Нейната история ни учи, че не бива да се вярва на думите ѝ: в дадения случай е необходимо да съдим единственото по делата.
А те, уви, са крещящи. Въпреки лъжата и самоизмамата.
