Как само за 40 години – 1880-1920 г. Британската империя причини ранната смърт на 165 милиона индийци? Как за по-малко от 200 години - 1773-1947 г. Британският империализъм ограби и отвлече от Индия материални активи на стойност около 45 трилиона долара, приведено към днешни цени? Не е ли това отговор как се живее по „европейски“ и каква е същността на т.нар. „европейски ценности“?

 

 

В рамките на вече преминалата предизборна кампания някои т.нар. „евро-атлантически партии“ проглушиха ушите на избирателите, че трябва да „живеем по европейски“. И те „милите“ ще ни го гарантират този „европейски начин на живот“.

Що се отнася до т.нар. „европейски ценности“ последните станаха постоянно клише в устата на политици, теле-водещи, радио-говорители, вестникари, учители, университетски преподаватели, политолози, икономисти и всякакъв друг род и вид тути кванти.

Само че от предъвкването на това клише то не става по-ясно за широката публика. Затова ще се опитаме да определим истинската същност на тези т.нар. „европейски ценности“, изхождайки от конкретното историческо прилагане на същите.

А най-вече на какви „европейски ценности“ се основава британската политика в рамките на наложения върху една от най-древните човешки цивилизации колониален режим. Както се казва „Когато фактите говорят и боговете мълчат“.

Колониалният период в Индия
(1773-1947 г.)

По земите на съвременна Индия в Древността, Античната епоха и Средновековието се формира една от най-могъщите, да не кажем даже най-могъщата стопанска система до началото на XVIII век, която може единствено да се сравнява с тази на Китай. С появата на „Пътя на коприната и подправките“ Индия и Китай стават най-желани търговски партньори на страните от Централна Азия, Близкия Изток и Европа. Но Османската империя слага край на „Пътя на коприната“. Известно е, че Колумб, тръгвайки на Запад, като изхожда от разбирането, че Земята е кръгла, търси нов път към Индия, за да се продължи търговията.

Но не Хр. Колумб, но португалският мореплавател Вашку да Гама, тръгвайки на юг и придържайки се към крайбрежната линя на Африка, открива нов морски път от Европа до Индия. Това дава възможност да се започне пряка индоевропейска търговия. Португалците създават търговска колония в Гоа, Даман, Диу и Бомбай. След тях идват холандците, датчаните и англичаните, създали през 1619 г. търговски пункт в пристанищния град Сурат на западния бряг. Тогава пристигат и французите. Вътрешните конфликти между индийските царства активирани от европейските търговци постепенно позволяват на последните да установяват политическо влияние и да придобиват територия на индийска земя.

В началото на XVIII в. ислямската Моголска империя, управлявала Индия над 200 години, изпада в упадък. През 1617 г. Британската Източноиндийската компания/ East India Company, EIC), наричана неофициално Джон Къмпани (John Company)/ получава правото да търгува с Индия от моголския император Джахангир. Постепенно в резултат на нарастващото влияние на компанията моголския владетел Фарук Сияр през 1717 г. предоставя разрешение за безмитна търговия в Бенгалия.

През 1754 г. Франция и Великобритания се включват в битки помежду си за това кой да доминира в Индия в рамките на т. нар „Седемгодишна война“/1756-1763 г./ (често пъти , наричана Нулевата световна война, тъй като се води на няколко континента – Европа, Азия, Северна, Южна и Централна Америка, и даже Арктика).

В Индия борбата между Франция и Великобритания се провежда при определено преимущество на англичаните. През 1757 г. британците превземат френския Чанданагар, намиращ се в Бенгалия. В Битката при Плеси "армията" на Британската Източноиндийска компания, водена от Робърт Клайв побеждава французите, с което се започва началото на края на Френска Индия. През същата година, Клайв е назначен от компанията за "управител" на Бенгалия.

Но французите превземат британски търговски пунктове в югоизточна Индия между Мадрас и Калкута. През 1758-1759 г. се води борба между флотовете за господство в Индийския океан; на сушата французите неуспешно обсаждат Мадрас. В края на 1759 г. френският флот напуска индийското крайбрежие, а в началото на 1760 г. френските сухопътни сили са победени при Вандиваш. През есента на 1760 г. започва обсадата на Пондичери, а в началото на 1761 г. столицата на Френска Индия капитулира и Британия взема връх.

Британската Източноиндийска компания монополизира търговията в Бенгалия, която се явява по това време най-богатата провинция на Индия. Британците въвеждат специална система от данъци върху земята, наречена "трайно заселване", с която се установява нео-феодална социална система.

До началото на 1850 г. Източноиндийската компания контролира по-голямата част на Индийския субконтинент, включително днешните Пакистан и Бангладеш. Британците в тяхната колониална политика следват принципа „разделяй и владей“. Те използват разпокъсването на Индия и конфликтите между различните индийски царства и раджи. Но също така умело задълбочават и разгарят различията и враждите на и без техните усилия дълбоко разпокъсаното на кастови, съсловни, етнически, религиозни, родови и прочее разделения индийско общество.

Този колониален модел се превръща в „еталон“ на западната колониална политика. Приложеният модел дава възможност да се осигури стабилна и достатъчно мащабно „изпомпване“ от Индия на разнообразни материални ресурси, които до голяма степен осигуряват успеха на бързото промишлено развитие на метрополията - Англия.

От друга страна, икономическата политика, провеждана от Великобритания, допринася за развитие на капиталистическо-колониални анклави в самата страна-субконтинент, където се формират нови икономически отношения и се появяват нови отрасли на икономиката.

Този процес е доста болезнен и противоречив в смисъл, че носи големи печалби, но не за индийците, а за техните английски господари. Типичен пример в това отношение е създаването на макови полета. Макът се използва за производството на опиум в Индия, като същият се изнася в Китай за замяна срещу китайски стоки – коприна, порцелан, чай и други. Именно този внос на опиум в Китай става повод за двете Опиумни войни – 1839-1842 и 1856-1860 г., които водят британците срещу Поднебесната. С победата на англичаните в тези войни започва „Векът на унижението на Китай“, продължил до 1949 г.

Директният грабеж на Индия постепенно придобива формата на легитимна експлоатация. Основният инструмент за този грабеж са данъците, които отиват в хазната на Британската Източноиндийска компания. На индийските стоки, които дотогава са широко изнасяни, като памучни платове и други, англичаните отказват достъпа до Европа. И обратното на английските фабрични стоки се осигурява безпрепятствено навлизане в Индия.

В резултат на това текстилното производство в Индия, в което са заети милиони индийци, се разпада,. Безработицата сред занаятчиите е чудовищна. Хората на ръба на глада излизат да просят по пътищата заедно със своите семейства, където постепенно умират от глад десетки и стотици хиляди. Генералният губернатор на Индия докладва през 1834 г.: "Индийските равнини са осеяни с костите на тъкачи".

Първите пламъци на значителна съпротива срещу колониализма – Въстанието на сипаите

Политиката на британците включва и стремежа в различните стълкновения на колониалната си империя да не губят собствените си войници. Поради тази причина във времето започва използването в качество на въоръжена сила на т.нар. сипаи“ (Sepoys) - наемни войници, които британците вербуват сред местното население. Сипаите имат на разположение модерни оръжия, давани са им месечни заплати. Особено за бедните слоеве в Индия да бъдат наети на военна служба от британците за дълго време е върхът на мечтите им.

Постепенното превръщане на сипаите в „пушечно месо“ в английските колониални завоевания в Югоизточна Азия, водени още от първата половина на XIХ век, води до това, че службата у британците губи своята привлекателност. Нарастват настроенията на съпротива, основани на традицията.

Въстанието на сипаите не е обикновен военен бунт, а началото на национално въстание срещу британците. То обхваща северната част на Централна Индия. Борбата за независимост е водена от феодалните владетели, за да се възстанови реда, който съществува преди пристигането на англичаните. Първоначално тя е успешна. Силата на британците в Индия е близко до това да бъде сломена. Но успехът е провален до голяма степен от самите феодали. Не всички от тях, особено князете, подкрепят въстаниците. Няма единно ръководство, нито единен център и организация на съпротива. Сипайските командири действат несъгласувано и непоследователно. Макар и с големи трудности, но британците съумяват да потушат въстанието.

Към април 1859 г. с потушаването на въстанието е приключено. Въпреки факта, че бунтът завършва с поражение, британските колониалисти са принудени да променят политиката си в Индия. На 1 ноември 1858 г. е обявен манифестът на кралица Виктория за прехвърлянето на властта на индийската администрация от Британската Източноиндийска компания на британската корона. Кралица Виктория обещава помилване на всички индийски феодали, присъединили се към Сипайското въстание с изключение на онези, които са участвали пряко в убийства на британски граждани.

След приемането на Закона за управление на Индия «Джон къмпани» губи значението си, въпреки че оцелява до 1873 г. като обикновена търговска организация. Също така, редица закони закрепват правото на индийските феодали на собственост върху земята. Благодарение пък на Закона за арендата, който ограничава произвола на феодалните князе и земевладелците, британците успяват да ограничат недоволството сред индийските селяни. Тук още веднъж ще подчертаем важния момент, че експлоатацията на индийските колонии става най-важният източник за натрупване на капитал и за осъществяване на Индустриална революция в Англия.

Така или иначе този първи опит на война за независимост през 1857 г. се проваля. Значителна част от Индия минава под прекия контрол на Британската корона. Другите територии на различни княжества на отделни раджи, които не са пряко контролирани, съществуват като васални княжества на Британската корона. Установената система в английските източници обикновено се нарича "Британски Радж" (англ. British Raj). Тази система използва традиционната феодална организация на Индия, но британската корона е върховен господар на владетелите на отделните индийски региони. Такава организация е окончателно консолидирана през 1876 г. с коронацията на английската кралица Виктория за императрица на Индия. През 1935 г. Индия получава частична автономия със Закона за правителството на Индия. Освен това Индия е единствената държава с колониален статут, подписала Декларацията за ООН на 1 януари 1942 г.

Британските господари на Индия отхвърлят ценностите на индийската култура като обричат населението на невежество. Въпреки трудностите, обаче, индийският народ продължава да развива националната си култура. Тесният контакт с културата на Запада става важна предпоставка за дълбоки промени в религиозния и културен живот, наречени Индийско Възраждане.

Формирането на нов тип съпротива срещу британския колониализъм

През 80-те години на XIXвек сред либералните британски кръгове се повдига въпроса за създаване на политическа организация, представляваща интересите на индийския народ. Либералният вицекрал на Индия, лорд Рипон (1880-1884 г.), подкрепя инициативата на група индийски общественици по този въпрос. В своя меморандум (25 декември 1882 г.) той призовава за политически реформи в Индия, осъществявани отгоре в конституционна рамка.

През декември 1885 г. в Бомбай се провежда учредителният конгрес на Индийския национален конгрес (ИНК), първата нерелигиозна, по същество парламентарна национална организация в историята на древната държава.

Основателите на Конгреса - Г. К. Гокхале, Ф. Мехта, С. Банерджи, Д. Наороджи - в никакъв случай не са против запазването на британското управление в Индия. Те се прекланят пред идеолозите на британския либерализъм Маколи/те са т.нар. „деца на Маколи“/ и Гладстон, както и пред стълбовете на английския утилитаризъм Бентам и Мил. Ръководството на ИНК започва бурна политическа дейност в Индия, както и в Обединеното кралство, търсейки от британските власти ограничени отстъпки.

Използвани са различни форми на парламентарна легална дейност и лични връзки. През 1892 г. британският парламент приема закон, който разширява правата на индийците да участват в избори за централните и местните законодателни органи на Британска Индия. Индийската опозиция се бори и за правото да въведе свои представители в долната камара на британския парламент и чрез нея да постигне за Индия статут близък до този на британски доминион.

По време на Първата световна война до 1,4 милиона индийски войници от британската индийска армия участват във военни действия по целия свят, биейки се заедно с войници от британски владения като Канада и Австралия. Съответно това участие съдейства за нарастване на международната роля на Индия.През 1920 г. Индия става един от основателите на Лигата на нациите и участва в Летните олимпийски игри през 1920 г. в Антверпен под името „Британски Индии“. В самата Индия това води до искания за повече самоуправление, особено сред лидерите на Индийския национален конгрес.

Краят на войната носи икономически промени. Данъците се повишават и цените се удвояват между 1914 и 1920 г. Демобилизирането от армията изостря безработицата и започват бунтове за храна в Бенгалия, Мадрас и Бомбай.Правителството решава да изпълни препоръките на комитета Роулет под формата на два законопроекта, но при гласуване в Имперския законодателен съвет всички индийски депутати гласуват против. Британците успяват да прокарат съкратена версия на първия законопроект, който позволява на властите извънсъдебно преследване, но само за период от три години и само срещу "анархистки и революционни движения".

Вторият законопроект е напълно пренаписан като изменения в индийския наказателен кодекс. В Индия обаче избухва силно възмущение, което кулминира в „Клането в Амритсар“ и извежда патриотите на Махатма Ганди на преден план.(/1/.Клането в Амритсар – на 13.03.1919 год. по призив на М. Ганди в Индия започва обща мирна стачка – „хартал“. На 10 април в Амритсар британски войници стрелят по събрана група хора и убиват 15 индиеца, В отговор тълпата пребива петима британеца. На 11 април генерал Р. Дайър поема военното командване в града. На 13 април е празник на сикхите Вайсаки, Дайър забранява събиране на повече от 4-ма души. Но огромна тълпа от цивилни се събра в парка Jallianwala в центъра на града. Дайър с отряд от 50 войници дава заповед да се открие огън без предупреждение По британски данни са убити 379 души, от които 40 деца и са ранени 1208. Британците отказват да се извинят публично и да се покаят за своето престъпление. ИНК твърди, че са убити 1000 и 1500 са ранени.

Стрелбата предизвика бурна реакция във Великобритания и нейните колонии. Генерал Дайър е отстранен от командването и в Лахор е назначена комисия за разследване. Според комисията генерал Дайър е направил лоша услуга на интересите на британското управление в Индия.

Но някои привърженици на британската колониална политика смятат Дайър за герой, който спира развитието в Индия от типа на 1857 г., когато е известното въстание на сипаите. В. „The Morning Post“ събира значителна сума пари за него, както и му даряват златен меч и титлите "Защитник на империята", и "Човекът, който спаси Индия".)

По време на съпротивителната борба срещу британския колониализъм основното оръжие, което предлага и се използва от Махатма Ганди е „Сатяграха“, т.е. идеята за ненасилствената борба срещу британското управление в страната. Част от тази съпротива е отказът да се купуват английски стоки, при което да се премине към самодостатъчност. За да даде пример на сънародниците си Ганди се научава да преде и да тъче, като до самата си смърт носи „кхади“, парче домашно изтъкан плат обвит около тялото.

Инициативата на Ганди е подхваната от неговите сънародници – в различни градове и селища се възсъздава домашното занаятчийско производство на тъкани и дрехи за да може успешно да се бойкотират английските платове и дрехи. Предачният чекрък и занаятчийското производство стават символ на съпротивата на индийците срещу британския империализъм.

Друга най-значителна кампания за гражданско неподчинение по време на колониализма е „Солният марш“ (Salt March), осъществен от 12 март до 6 април 1930 г., По това време британските власти в Индия въвеждат „данък върху солта“, при което е установен британски монопол върху солта и е забранен добивът на сол от местното население. В знак на протест Ганди и 70 негови съмишленици тръгват на поход до крайбрежието на Арабско море. Там те демонстративно изпаряват от морската вода сол за да консумират именно такава добита от самите тях сол. Много хора в Индия последват техния пример.

По пътя те организират множество митинги. Доброволци на Индийския национален конгрес(ИНК) следят по време на демонстрациите и митингите да няма насилие и провокации. Англичаните подлагат на арест 60 000 участници в митингите. Стига се до стрелба „на месо“. Самият Ганди също е арестуван, което поражда кампания на масово неподчинение по цялата страна. Протестът е последван от милиони индийци, започнали сами да добиват сол.

Англичаните са принудени да освободят от затвора Ганди през 1921 г. и да влязат в преговори с него. В резултат на тези преговори те пускат всички политически затворници, отказват се от монопола върху солта, отменят „солния данък“ и признават ИНК за политическа партия, имаща право да води политическа дейност целяща независимостта на страната.

Краят на „Бритиш Радж“

В Първата и Втората световни войни Индия подкрепя британските военни усилия. Но нарастващата съпротива на местното население срещу метрополията и отслабването на Великобритания водят до крах на британското управление. Великобритания осъзнава, че е само въпрос на време преди Британската империя да се разпадне, Империята не успява да спре кампанията на гражданско неподчинение, започната през 1942 г. от Махатма Ганди.

Решението за предоставяне на независимост на Индия води до нейното разделяне на две основни държави: индуска - Индийския съюз (съвременна Индия) и мюсюлманска - доминион Пакистан (територията на съвременния Пакистан и Бангладеш). Ядрото на двете държави са съответно Индийския национален конгрес и Мюсюлманската лига, водени от Джина.

Наред с желанието за независимост между индуското и мюсюлманското население се развива напрежение на религиозна основа. Мюсюлманите се страхуват да се окажат под властта на индуско правителство. Те се отнасят с недоверие както към бъдещо индуско правителство, така и към британската колониална администрация. От 1915 г. Махатма Ганди, който застава тогава начело на индийското национално-освободително движение, призовава към единство. Но в крайна сметка това единство не е осъществено.

Във връзка с разделянето на Пенджаб и Бенгалия започват кървави сблъсъци между индуси, сикхи и мюсюлмани.По този начин няколкостотинте автономни княжества, съществували по време на завладяването на Индия от британците, се обединяват в две държави. Различните титли на техните владетели са премахнати. Разделянето на бившата колония води до размяната на 15 милиона бежанци и смъртта на най-малко 500 хиляди души. в резултат на насилието между различните общности.

Определянето на идентичността на бившето княжество Джаму и Кашмир предизвиква особени трудности. По-голямата част от населението на княжеството е мюсюлманско, но неговият махараджа Хари Сингх настоява за независимост. Резултатът е въстание и война между Индия и Пакистан. В резултат на войната Кашмир е разделен на пакистанска (в пакистански източници - „Азад Кашмир“ или „свободен Кашмир“) и индийска част.

Последствия от британското колониално владичество

Според някои изследвания делът на Индия от 22,6% в брутния продукт на света през 1700 г. е почти равносилен на дела на цяла Европа от 23,3%. Но делът на Индия в брутния продукт на света през 1952 г., т.е. малко след края на колониализма се срива до 3,8%. Индия от една от двете водещи икономики в света задно с Китай в рамките на колониалното владичество се превръща в една от най-бедните страни в света по отношение на доходите на населението. Тя по бедност, като доход на човек от населението, разделя последните три места с Китай и Етиопия. Такива са последствията от подчиненото положение на страната-субконтинент, люлка на една от най-древните цивилизации в историята на човечеството. Страната, която заедно с Китай е на 1-2-ро място по стопанска мощ за период от над 2000 години след падането под британско владичество се превръща в една от най-пауперизираните страни в света.

Икономическият антрополог Джейсън Хикел и неговият съавтор Дилън Съливан публикуват статия в уважаваното академично списание World Development, озаглавена „Капитализмът и крайната бедност: Глобален анализ на реалните доходи, човешкия прираст и смъртността в дългия 16-ти век“. В доклада учените изчисляват, че Индия е претърпяла над 165 милиона случая на ранна смъртност поради британския колониализъм между 1880 и 1920 г.

„Тази цифра е по-голяма от комбинирания брой смъртни случаи от двете световни войни, включително нацисткия холокост“, отбелязват те. Също добавят: „Очакваната продължителност на живота на индийците достига нивото на ранна модерна Англия (35,8 години) едва в 1950 г., т.е. малко след деколонизацията.“ (/2/Вж. Ben Norton „British empire killed 165 million Indians in 40 years: How colonialism inspired fascism“/Британската империя уби 165 милиона индийци за 40 години. Как колониализмът вдъхнови фашизма/ в https://geopoliticaleconomy.com/2022/12/12/britain-100-million-india-deaths-colonialism/ . Последно влизане 10.04.2023).

Според изследване на икономическия историк Робърт К. Алън, крайната бедност в Индия се е увеличила по време на британското управление от 23 процента през 1810 г. до повече от 50 процента към средата на 20-ти век. Реалните доходи намаляват по време на британския колониален период, достигайки най-ниската си точка през 19 век, когато гладът става по-чест и по-смъртоносен. Далеч от това да облагодетелства индийския народ, колониализмът е човешка трагедия с малко паралели в писмената история.

Експертите са съгласни, че периодът от 1880 до 1920 г. – пикът на имперската мощ на Великобритания – е бил особено опустошителен за Индия. Всеобхватните преброявания на населението, извършени от колониалния режим в началото на 1880 г., разкриват, че смъртността се е увеличила значително през този период от 37,2 смъртни случая на 1000 души през 1880 г. до 44,2 през 1910 г. Очакваната продължителност на живота е намаляла от 26,7 години на 21,9 години……. Не знаем със сигурност каква е била пред колониалната смъртност в Индия, но ако приемем, че е била подобна на тази в Англия през 16-ти и 17-ти век (27,18 смъртни случая на 1000 души), откриваме, че 165 милиона ранни смъртни случая в повече са настъпили в Индия в периода от 1881 до 1920 г. (/3/ Там).

Носителката на награди индийската икономистка Утса Патнайк е изчислила, че Британската империя е източила 45 трилиона долара богатство от индийския субконтинент. В интервю от 2018 г. за индийския новинарски уебсайт Mint тя обяснява:

Между 1765 г. и 1938 г. източването възлиза на £9,2 трилиона (равняващи се на $45 трилиона), като за мярка се вземат свръх-приходите от износ от Индия и се комбинира с 5% лихвен процент. Индийците никога не са били кредитирани със собствените си печалби от злато и валута. Вместо това на местните производители са „плащани“ от бюджета на еквивалента в рупии – нещо, което никога няма да намерите в никоя независима държава. „Източването“ варира между 26-36% от държавния бюджет. Очевидно щеше да има значимо въздействие, ако огромните международни приходи на Индия са задържани в страната. Индия щеше да е много по-развита, с много по-добри показатели за здраве и социално благосъстояние. На практика не е имало увеличение на дохода на глава от населението между 1900 г. и 1946 г., въпреки че Индия регистрира втория най-голям експортен профицит в света за три десетилетия преди 1929 г.

Тъй като всички печалби са изземвани от Великобритания, такава стагнация не е изненадваща. Обикновените хора умират като мухи поради недохранване и болести. Шокиращо е, че индийският очакван живот при раждане е бил само 22 години през 1911 г. Най-показателният показател обаче е наличието на хранително зърно. Тъй като покупателната способност на обикновените индийци е притисната от високите данъци, годишната консумация на зърнени храни на глава от населението спада от 200 кг през 1900 г. до 157 кг в навечерието на Втората световна война и допълнително спада до 137 кг до 1946 г. Нито една държава в днешният свят, дори и най-слабо развитата, е някъде близо до позицията, в която е била Индия през 1946 г.

Патнайк подчертава: Модерният капиталистически свят не би съществувал без колониализма и източването. По време на индустриалния преход на Великобритания, от 1780 до 1820 г., изтичането от Азия и Западните Индии взети заедно е около 6 процента от БВП на Великобритания, почти същото като нейния собствен процент на спестявания. След средата на 19-ти век Великобритания има дефицити по текущата сметка с континентална Европа и Северна Америка и в същото време инвестира масово в тези региони, което означава и дефицити по капиталовата сметка. Двата дефицита се сумират до големи и нарастващи дефицити на платежния баланс (ПБ) с тези региони.

Как е възможно Великобритания да изнесе толкова много капитал, който отива за изграждането на железопътни линии, пътища и фабрики в САЩ и континентална Европа? Дефицитите на платежния баланс с тези региони се уреждат чрез присвояване на финансовото злато и валута, спечелени от колониите, особено от Индия. Всеки необичаен разход, като например войната, също се наслагва върху индийския бюджет и всичко, което Индия не успява да покрие чрез годишните си приходи от търговия, се трансформира като неин дълг, върху който се натрупват лихви“(/4/ Там).

Един конкретен пример за такава масова ранна смъртност на населението на Британска Индия, сред причините, на която е безспорно и колониалната политика на Лондон е гладът в Бенгалия през 1943 г. Според различни оценки тогава през 1943 г. от недохранване и болести, причинени от глада, умират от 0,8 до 3,8 милиона души при население от 60,3 милиона.(/5/Ó Gráda, Cormak, „Making Famine History“/История на създаването на глад/, Journal of Economic History. Vol. 45, no. 1. р. 5-38).

В случая е важно да се разберат причините за този глад. По този въпрос има научни спорове. Споменават се различни причини като природни стихии като циклона през 1942 г. и причинените от него дъждове, които увреждат оризовите полета. Окупацията на част от Бирма от японските въоръжени сили прекратява доставката на ориз от тази страна, която дотогава е един от основните доставчици на ориз за региона. Но почти всички изследователи на тази човешка трагедия са съгласни с едно, че действията на британската колониална администрация има своя принос за този, на практика, изкуствено създаден глад.

Британските власти през 1943 г., страхувайки се от японско нападение, използват стратегията на изгорената земя. 80 000 тона зърнени храни са изнесени от гладуваща Бенгалия през първите седем месеца на 1943 г.(/6/ Shiva V. Stolen Harvest: The Hijacking of the Global Food Supply/Откраднатата реколта: Отвличането на глобалните хранителни доставки/, South End Press, 2000, р. 5–146, ISBN 9780896086074).

Също така британските власти конфискуват всички лодки, способни да превозват повече от 10 души - 66 500 плавателни средства. Това нарушава системата за вътрешен воден транспорт в Бенгалия, тъй като жителите използват лодки, за риболов и за превоз на храна на пазарите(/8/. Jeffrey Sachs. „TheRealCausesofFamine“/Действителните причини за глада/TIME Magazine, October 26, 1998, https://www.earth.columbia.edu/sitefiles/file/Sachs%20Writing/1998/Time_1998_TheRealCausesofFamine_10_26_98.pdfр. Последно влизане 10.04.2023).

Индийският икономист Амартя Сен(Амартя Кумар Сен /Amartya Kumar Sen/е индийски икономист, известен с работата си върху глада, теорията за човешкото развитие, икономиката на благосъстоянието и скритите механизми на бедността. През 1998 г. той получава Наградата за икономически науки на Шведската банка в памет на Алфред Нобел за приноса си към математическата икономика,https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%8F_%D0%A1%D0%B5%D0%BD, Последно влизане 11.04.2023) твърди, че гладът в Бенгалия е бил причинен от икономическия бум в градовете, който повишава цените на храните и по този начин обрича милиони селяни, чиито доходи остават непроменени, на глад. Британското правителство би могло да помогне на колонията с хранителни помощи, но според Сен то нямало голям интерес да помага на бедните.(/9/ Review [Untitled] by: Stein Ringen, Reviewed Work: Poverty and Famines. An Essay on Entitlement and Deprivation by Amartya Sen/ Рецензия [Без заглавие] от: Стайн Ринген, Рецензирана работа: Бедност и глад. Есе за правото и лишаването от Амартия Сен/, https://www.jstor.org/stable/522474р, Последно влизане 12.04.2023).

И накрая ще споменем още един автор като Майк Дейвис, който пише, че „.няма много доказателства на наше разположение, че селските райони на Индия някога са преживявали кризи, причинени от липса на основни средства за препитание, подобно на катастрофата в Бенгалия през 1770 години по време на господството на Британската Източноиндийска компания или дълъг и болезнен период на болести и глад между 1875 г. и 1920 г., които намаляват прираста на населението почти до нула... Империята на Великите Моголи в Индия не е изправена пред глад до 1770-те години. Нещо повече, има доказателства, че в до британска Индия, преди създаването на национален пазар на зърно, заобиколен от железопътна система, хранителните запаси са били по-големи, системата за благосъстояние е била по-разпространена и цените на зърното в региони, където е имало излишък са били по-добре защитени от спекулации…

Милиони умряха не извън „съвременната световна система“, а в самия процес на насилствено включване в нейните икономически и политически структури. Те умряха в златния век на либералния капитализъм; наистина мнозина бяха убити... чрез теологическото приложение на свещените принципи на Смит, Бентам и Мил(/10/ Mike Davis.Late Victorian Holocausts: El Niño Famines and the Making of the Third World/“Холокостите в Късната Викторианска епоха: Гладните периоди причинени от течението Ел-Ниньо и създаването на Третия свят/, London, Verso. 2001, p. 9. ISBN 978-1-85984-739-8).

За „европейските ценности“/по-точно за „западно-европейските ценности“/

В конкретния пример с „Глада в Бенгалия през 1943 г.“ нас ни интересува не само обективния факт/който е несъмнено най-важното нещо/, както и не само различните трактовки на факта. Но в случая за нас е важно също така и как се разглежда и коментира този факт от ключови личности, действали по това време във Великобритания. Тъй като последното ни разкрива именно ценностите, от които се ръководят лидерите на Британската империя в своите мисли и действия. А оттук какви ценности притежават не просто тези личности. Ала също и какви ценности се стараят те да формират и наложат на обществото. Тъй като едва ли може да се отрече, че именно обществени и политически лидери, както и влиятелни персони спомагат да се наложи един или друг ценностен поглед в дадена държава. Особено, когато става дума за това, че като правило тези личности сами по себе си се явяват носители на квинтесенцията на дадена дълголетна традиция и тенденция, която те или се опитват да наложат, ако тя не е доминираща. Или се опитват да я продължат и развият, ако тя е водеща.

И каква по-важна личност може да има от тогавашния премиер на Великобритания Уинстън Чърчил/SirWinstonLeonardSpencerChurchill/. Следва да се има предвид, че той е човекът, който при допитване през 2002 г. проведено от BBC, е посочен от масата анкетирани за най-великия британец на всички времена. Същият е един от осемте неамерикански граждани, получили почетно гражданство на Съединените щати. В този смисъл може да се направи, макар и по косвен начин, предположението, че мислите, действията, а в крайна сметка морално-ценностните позиции на Чърчил в една или друга степен се споделят от или са близки на тези, които го поддържат или му симпатизират. А това определено не са само гражданите на Великобритания или САЩ, но и на много други европейски страни. Т.е. става дума за ценности, които могат да бъдат определени като „европейски ценности“.

И така нека да видим какви са тези ценности. Ще оставим да говорят хора около самия Чърчил, както и ще цитираме по техни свидетелства неговите думи. Лио Еймъри /Leo Amery/- държавен секретар на Британия за Индия и Бирма в периода 1940-1945 г., пише в дневника си, че след като Чърчил научил, че индийските сепаратисти отказват да воюват против японците и да допринасят за военните усилия, той в частен разговор казал, че „мрази индианците“ и ги смята за „зверски хора със зверска религия“(/11/"The darker side of Britain's most iconic wartime hero"/По-тъмната страна на най-емблематичния военен герой на Великобритания/.The Independent. 30 January 2015).

Според същия Лио Еймърипо време на глада в Бенгалия, Чърчил заявява, че всички потенциални усилия за подпомагане, изпратени до Индия, няма да постигнат почти нищо, тъй като индийците „се размножават като зайци“. Лио Еймъри оприличава разбирането на Чърчил за проблемите на Индия с апатията на крал Джордж III към Америка/става дума за английския крал по време на Американската война за независимост 1775-1783 г. – б. м. Н.С./. В личните си дневници Еймъри, пише „по темата за Индия, Уинстън не е съвсем разумен“ и че не „вижда голяма разлика между възгледите (на Чърчил) и тези на Хитлер“. (/12/ MISHRA Pankaj, Exit Wounds. The legacy of Indian partition/Повърхностни рани. Наследството на индийското разделяне/.TheNewYorker, 6 August 2007).

Горенаписаното ни представя портрета на расист, колониалист и империалист. Казано с други думи Чърчил е човек, който отговаря на термина „джингоист“. Джингоизмът (jingoism) представлява англо-саксонски шовинистичен национализъм, за който са характерни такива черти като проповед на колониална експанзия и подбуждане към верски, между-национални, етнически и прочее вражди и разделения, а също използване на заплахи или сила за защита на своите интереси в международните отношения.

Самият термин „джинго“ е от английски, където „jingo“ е евфемизъм за Исус Христос. Идва от припев на песен с автор G. W. Hunt, популяризирана от певеца G. H. MacDermott. Това е песничка, която се изпълнява в британските пъбове и музикални зали във времето на Руско-турската Освободителна война от 1877-78 г. Текстът включва този припев:

We don't want to fight but by Jingo if we do

We've got the ships, we've got the men, we've got the money too

We've fought the Bear before, and while we're Britons true

The Russians shall not have Constantinople!

Не искаме да се бием, но в името Христово ще го направим.

Имаме корабите, имаме хората, имаме и парите

Били сме се с Мечката и преди и докато сме истински британци,

Руснаците няма да имат Константинопол! /превод мой Н.С./

Но доколко „европейските/западноевропейските/ ценности от 40-те години на ХХ век, които от една страна бяха доминиращо фашистки, а от друга страна по отношение на колониите в Азия, Африка и другаде бяха неприкрито колониалистки имат нещо общо с днешните „европейски ценности“, доминиращи в ЕС?

У нас имаме поговорка „Не гледай какво върши попът, а какво говори“. Нашата страна откакто е член ЕС загуби даже правото да се нарече „развита страна“. Според Индекса за човешкото развитие на ООН, разработен от Програмата на ООН за развитие (ПРООН) България заема 68-мо място. Изпреварват ни Сърбия, Черна гора и Грузия, които преди влизането ни в ЕС бяха зад нас. България се оказва единствената държава от ЕС, която не намира място сред развитите държави в света и изпада от списъка на същите. Някои ще кажат, че ние сме си виновни, че причината е в нас… Определено това донякъде е така. Но забравяме ли 1-ви, 2-ри, 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ „Козлодуй“, които нашите „партньори“ от ЕС поискаха да затворим?/Или май след време се оказа, че, както казаха нашите ЕС „партньори“, няма черно на бяло, т.е. писмен документ, че е имало такова искане?/ Забравяме ли обещанията как целевите субсидии за селското стопанство у нас ще се изравнят като проценти в 10-годишен срок, но това не бе направено? А какво ще кажем за „зелената сделка“, която на практика затваря почти половината от нашите енергийни мощности? И т.н., и т.н., и т.н. ….

Нима днешните „европейски ценности“ не се оказват „поръсени с лицемерие“ неоколониалистки ценности, спрямо които старите колониалистки „европейски ценности“ се оказват, макар и доста по-грубовати, но поне по-откровени такива. Ето такива въпроси желаем или не, но възникват, когато говорим за престъпленията на британския колониализъм в Индия.

 

 

 

Нако Стефанов