"Никой не знае на кой светец да се кланя? В сегашната ситуация по-точно би било да кажем “никой не знае на коя ваксина да се кланя”! Лекарят се превърна в наш свещеник, спринцовката в китка за водосвет, а “Пфайзер/Бионтех” или “АстраЗенека” в неговата светена вода… Да, ваксината олицетворява днес върховното ниво на имунитет срещу сегашните беди и много хора се стремят да станат новия св. Себастиан: надупчени с тези стрели с флакон, посрещнати в захлас, с предимството, че могат да покажат клеймото на инжекцията, която ги отличава от другите почти онтологично: Аз, аз съм спасен!… Релиозното все още е тук. Модерните времена накараха небето да говори по друг начин", разсъждава германският философ Петер Слотердайк в интервю за "Поан".

- Защо да посвещаваме книга на религията, като в този момент на пандемията никой не знае “на кой светец да се кланя”, както казваме във Франция?

- Никой не знае на кой светец да се кланя? В сегашната ситуация по-точно би било да кажем “никой не знае на коя ваксина да се кланя”! Лекарят се превърна в наш свещеник, спринцовката в китка за водосвет, а “Пфайзер/Бионтех” или “АстраЗенека” в неговата светена вода… Да, ваксината олицетворява днес върховното ниво на имунитет срещу сегашните беди и много хора се стремят да станат новия св. Себастиан: надупчени с тези стрели с флакон, посрещнати в захлас, с предимството, че могат да покажат клеймото на инжекцията, която ги отличава от другите почти онтологично: Аз, аз съм спасен!… Така че виждате, че въпросът за религията е от съществено значение и днес. Той просто се проявява чрез нови ритуали. Витгенщайн го бе разбрал: според него човекът е “церемониално животно”. А новият ритуал на числата ми се струва в случая много красноречив.

- За кой загадъчен ритуал говорите?

- Всекидневното преброяване на мъртвите, новозаразените, хоспитализираните пациенти или сега на ваксинираните. Трябва да си припомним, че първата имунна система на човечеството беше диалогът с боговете покровители: умножаваме усилията, за да успокоим гнева на предците, защото, ако не е усмирен, могат да ни изпратят опустошителни злини. След това дойде имунната система на закона, т.е. изобретавянето на онези правила, които ни предпазват от престъпления и всякакви възможни вреди. Римското право откри в нея своя принцип с идеята за обезщетението. И накрая бе създадена имунната система на модерната социална държава, която осигурява милосърдие, за което преди се грижеше Църквата. Това продължава и днес. Думата “имунитет”, която идва от латинското immunitas, не е на първо място от медицинско или биологично естество, а изразява юридически статут. Имунизираният в древен Рим, етимологически, исторически, е политическият чиновник, който за периода на своята служба е защитен срещу обвиненията на своите противници и освободен от бремето, което тегне над останалите членове на общността. Има нещо свято в този термин, дори ако от ХIХ век сме запазили метафората за биологичната и медицинската сфера. Релиозното все още е тук. Модерните времена накараха небето да говори по друг начин.

- Значи Бог не е мъртъв, както казваше Ницше?

- При Ницше тази съдбоносна фраза е изречена от един безумен човек. Говори лудостта и никой няма желание да повярва на това, което казва. Прочетете пак параграф 125 на “Веселата наука”. Да се каже, че Бог е мъртъв, означава да сбъркаме метафората: тъй като Бог не е жив организъм, той не може да умре. Ницше иска да каже, че върховната стойност, с която някога е бил натоварен Бог, се е обезценила. Става въпрос за загубата на смисъл. Бог не може да умре, но с отклонението на цивилизацията е загубил своето първостепенно място. Избледнява, връща се зад кулисите, води второстепенен живот в цитатите на ерудитите, но пълното му отсъствие никога не е гарантирано. Точно обратното. Погледнете Африка, където ислямът и християнството представят изключително съживяване. Вижте как неоевангелизмът залива католическата досега Южна Америка, да не говорим за Африка. Преживяваме период на интензивна мисионерска дейност. Да си мислим, че религията залязва или изчезва, означава, че живеем в западноевропейски интелектуален балон. Религиозното предразположенеие е най-споделяното нещо в света. Човешкото същество се страхува от самотата и ако никой не му говори от отвъдното, настава паника.

- Днес някои карат по-скоро природата да говори, а не небето. Панголинът и прилепът имали какво да ни кажа… Вашият приятел философ Брюно Латур дори актуализира добрата стара богиня майка Гея.

- Разбира се, но новата Гея не е тази от архаичните религии, търсещи отвъдното в нерушимата Майка Земя. При Латур тя е по-скоро крехък слой, обгръщащ тялото на нашата планета, фина ципа, в която са разположени биосферните, зоосферните, етносферните, логосферните явления. Въпреки това, интелектуалната еволюция на Брюно е удивителна. Той, който изглеждаше толкова силно закотвен в буржоазната си католическа младост от най-добрия лозарски регион в Бургундия, изглежда е развил вид еретичен геокатолицизъм. Защото за древните християни земята беше гробът, от който възкръсваме, пистата за излитане към божественото.

- Според вас “ерес” ли е ключовата дума, за да разберем модерната ситуация?

- Да. Еретикът, в етимологичен смисъл, е този, който избира любимите си догми, вместо да приеме целия пакет, който му се налага, този, който не иска да повярва на kata holon (“ориентиран към цялото”), гръцкият термин, който роди “католик”, този, който е верен на пълната доктрина. И трябва да кажем, че ние, жителите на модерния свят, никога не сме имали в сферата на вярванията и религията такъв избор и следователно толкова много покани за ерес… В книгата си говоря предимно за по-висшата вертикалност, към небето, но ми се струва наистина, че човекът в наши дни открива или преоткрива вертикалност, която води надолу, към земята, сякаш днешната ситуация ни кара да сведем поглед към земята, която твърде много сме разкопали. За религиозно чувствителните хора петролът беше сълзите на дявола. При Данте, голям познавач на трансцендентността надолу, Сатана, падналият ангел, се намира на дъното на деветия кръг на ада, в абсолютен студ, близо да ядрото на планетата…

- Книгата ви изследва начина, по който са се проявили боговете в хода на историята и са проговорили на хората. И според вас става въпрос преди всичко въпрос за поезия. Ще обидите онези, които вярват истински…

- Вярата е преди всичко въпрос на вътрешна и последователна тренировка. За да сте религиозно във форма, трябва да репетирате. Това е въпрос на преживяване, ако използвам един ницшеански термин. Като се молим, призовавайки този велик човек на небето, в крайна сметка ще повярваме. Това е целият смисъл на аскетичните практики. Но в началото на всичко, да, има поезия, изначалната измислица, ненадминатата фикция. Впрочем именно в театъра гръцките богове се явяват на смъртните. Атинските инженери са измислили кран, който се върти над сцената; на неговата стрела била закрепена платформа и именно оттам бог отправял словото си към човешката сцена. Оттук и изразът «deus ex machina», богът, идващ от машината. Идеята, която бихме могли да наречем “теотехническа”, е, че караме боговете да се появят, защото те не говорят, ако не ги попитаме. Тази спешност, идваща отдолу, за да накара горното да говори, според мен е феноменът, който е в основата на всички религиозни дискурси през последните три хилядолетия. А в монотеизмите машината, която кара боговете да се проявят, е светото писание.

- Но религиите никога не признават, че са само поезия…

- Това е проблем на статута и в книгата си предлагам разграничение между поетичните творби, които признават априори своя поетичен характер, класическата митология например (Плутарх дори казваше, че поетите Омир и Херодот са дали богове на гърците) и поезиите, които не искат да признаят, че са от поетично естество и си придават вид на низпослани истини. Трябва да включим християнството и исляма в този обширен континент на предполагаемо непоетични внушения. Има един пасаж в Корана (сура 26), в която архангелът кара Мохамед да каже, че не е поет и в която добре се усеща тази настойчивост да не го бъркат с поетите от стара предислямска Арабия, известна със своята дълбока меланхолия. Що се отнася до чудесата, с които изобилства християнството, това е реваншът на баснята срещу фактическите истини: всички средства са добри, за да се прекъсне нишката на тривиалните истини и невъзможното да стане възможно. Така възкресението на Христос започва като криминален роман: няма труп там, където според човешките критерии би трябвало да има. Но противно на всички закони на криминалния роман, вместо решение идва това невероятно послание във Великденската утрин: никога повече мимолетният характер на живота няма да има последната дума. Ето защо, в съответствие с делото на Просвещението, искам да подчертая поетичната природа на религиозните творения. Това впрочем е желателно, защото би могло да доведе до вид «pax poetica» (поетичен мир - бел. пр.) отвъд сегашното стълкновение на религиозните спазми. Особено във Франция.

- Говорите за дебатите за “лаицизма”. Като че ли никой извън Франция не разбира тази дума…

- Това ви учудва? Думата “лаицизъм” е симптом на тези семантични граждански войни, чиято тайна притежава Франция. Лаицизмът прилича на невроза. Навсякъде другаде модерната държава се опита да се издигне над опозицията между католицизъм и протестанство. Но тъй като последното не успя при вас, държавата, посветена на лаицизма, е неспособна да се издигне над религиозните алтернативи. И бидейки светска, попадна в злощастна алтернатива между религията и не-религията. Тази позиция ѝ придава фалшива симетрия с ексцесиите на някои религиозни прояви. Ислямът далеч не е истинска власт във Франция, но благодарение на медийното му отразяване се превръща в такава.

- Чуваме да говори протестантът…

- Роден съм в протестантската част на Германия, това е запечатано в паметта ми, но аз говоря и като историк на идеите. Протестантството във Франция нямаше достатъчно време, за да се вкорени, а католицизмът, единствен и укрепен, постепенно бе намразен като полиция на душата или осмиван като лицемерна машина. Алтернативата, която не можеше да бъде протестанството, беше републиканството. Но при все това ние, германците, сме благодарни на Луи ХIV за отмяната на Нантския едикт. Това доведе до забогатяването на Прусия, предизвиквайки много изгодно изтичане на мозъци за приемащата страна...

Кристоф Оно-ди-Био, “Поан”,  Превод от френски: Галя Дачкова