Пандемията от коронавирус принуди страните по целия свят да харчат пари, които нямат. Някои правителства емитират дълг с удивителна скорост. Други, особено в развиващия се свят, имат трудности с плащанията по съществуващия си дълг, пише за Financial Times Марк Даудинг, главен инвестиционен директор на BlueBay Asset Management.
В Европа набъбващият дълг накара някои висши италиански представители да поискат от Европейската централна банка да облекчи дълговото бреме чрез опрощаване на държавните облигации, които притежава. Това предложение беше бързо отхвърлено от шефката на ЕЦБ Кристин Лагард и други централни банкери и икономисти.
Рязкото им отхвърляне на анулирането на дълга като част от възстановяването от пандемията пропуска един много очевиден факт. В свят, в който много държавни дългове се купуват от централните банки, по своята същност всичко, което правим, е че позволяваме на лявата ръка на правителството да дължи много пари на дясната. По някое време те може просто да се стиснат и да елиминират дълга.
Това би означавало да се признае, че централните банки на практика имат способността да печатат пари, анулирайки държавния дълг. Тази ситуация изглежда потенциално вредна, но дали наистина е така? Когато има много малка инфлация, вероятно част от това може да се избегне.
Много коментатори сочат, че количественото облекчаване на практика е същото като печатането на пари, но това не е така. Всъщност процесът, чрез който централните банки изкупуват държавни облигации, е просто създаване на пасиви и закупуване на активи. Основният практически ефект е удължаване падежа на дълга.
Опрощаването на дълга би било нещо съвсем друго - еднопосочна размяна, която е по-близка до неконвенционалната идея за паричната политика, известна като „хеликоптерни пари“.
Например, помислете какво би се случило, ако правителствата издадат 10 000-годишни облигации с нулева лихва и след това централните банки ги изкупят. Това на практика прави същото като заличаването на дълга.
Има прецеденти на анулиране на дълга, и то не само, подчертавам, в страни, страдали от хиперинфлация, като Германия през 30-те години или Зимбабве в по-нови времена. Такъв случай е Канада, която в края на 30-те реално монетизира дълга си. Този вид политика е нещо, което би трябвало да бъде улеснено.
Само че миналата година се наблюдаваше най-големият спад на световните икономики, който сме виждали през живота си. Извънредните времена изискват извънредни мерки, а паричната политика не е в състояние да осигури необходимото.
Опрощаването на дълга, държан от централните банки, не намалява на хартия разходите за обслужване на държавните задължения, тъй като лихвите по тези облигации не се отчитат във финансите на публичния сектор. Но то би отговорило на въпроса за това как количественото облекчаване може някога да бъде обърнато.
За всяка страна, която е достатъчно смела да обмисли подобни екстремни действия, може да го има и предимството на първия, тъй като в момента, в който това се случи, разходите по заемите би трябвало да скочат (на международните пазари - бел. прев.) Бързам да уточня, че ако дадена страна все пак тръгне по този път, са необходими предпазни мерки. В идеалния случай правителството ще впише в конституцията си, че това е еднократна реакция при извънредни ситуации. То не може да продължи да печата пари, когато му се прииска.
Това може да ви звучи изненадващо от устата на някой, който инвестира в дълг, но ако тези предпазни мерки са налице, тогава може би анулирането на дълговете е резултат, който би бил добре дошъл.
Този път строгите икономии няма да бъде правилният отговор, ако в действителност някога са били. Тази политика е просто благозвучен начин да се каже, че когато правителствата издават дълг за справяне с криза, техните народи трябва да го изплащат в продължение на дълги години чрез по-високи данъци или намалени фискални разходи. Това потиска търсенето и растежа. Дори бившият британски канцлер Джордж Озбърн, архитект на британските мерки за икономии след 2008 г., бе казал, че правителството на Обединеното кралство може да се наложи да отпише милиарди лири заеми на малки компании, за да ускори възстановяването.
Принуждаването на бъдещите поколения да изплатят дълга, който поемаме сега, ще стане все по-несъстоятелно в момент, когато населението застарява, а броят на работещите лица намалява. Това също ще създаде огромен натиск сред обществото и по-големи разделения между стари и млади, рискувайки реална загуба на социалното сцепление.
Разбира се, правителствата биха могли да изберат да просрочат част от дълга си, но това ще причини огромни щети и разходи за финансовата система - много неблагоприятен резултат за всички нас. Според Института за международни финанси дългът на развитите държави се е изстрелял до 432% от брутния вътрешен продукт (?!? – бел. прев.), което е неустойчив дял. Нелогично е да се отхвърля перспективата за анулиране на дълговете.
Когато мениджър на инвестиции в облигации като мен казва, че има твърде много дълг по света, трябва да има нещо сериозно сбъркано. Много държави от ЕС вече нарушиха фискалните правила на съюза относно нивото на дълга и имат малко пространство за маневриране. Отмяната на дълга би трябвало да е опция в инструментариума.
Петър Нейков, редактор Божидарка Чобалигова
