Шон Конъри олицетворяваше героя на една епоха, в която мъжествеността не беше демонизирана.

Той беше Джеймс Бонд. Не най-добрият, единственият. Не че беше по-красив, по-мъжествен, по-бдителен, по-атлетичен от своите приемници. Актьорският му талант не превъзхождаше особено останалите. Но Шон Конъри, който почина миналата седмица на 90-годишна възраст, имаше късмета да олицетворява героя на една изчезнала днес епоха. Епоха, в която

мъжествеността не беше очерняна, прокуждана, демонизирана, наказвана.

Епоха, в която съблазнителят, “мъж, който обича жените”, не беше смятан за потенциален насилник. Епоха, в която красотата на жените не беше доказателство за отчуждението им от патриархата. Епоха, в която западният мъж не трябваше да се оправдава за “бяла привилегия” в страните, които предците му са създали. Епоха, в която европейските нации бяха различни помежду си, но хомогенни отвътре, докато не станаха все по-еднакви от от глобализацията и все по-разпадащи се от мигрантското нашествие.

Горд рицар от миналото

Шон Конъри олицетворява с великолепието на рицар от миналото онези англосаксонци, които спечелиха двете световни войни през ХХ век. Те не познават ужасите на поражението, нито миазмите на Окупацията, преживени от французите и германците. От това развиха комплекс за превъзходство - същия, който Стендал толкова добре описва по отношение на французите от времето на наполеоновите победи.

Джеймс Бонд е олицетворение на култа към науката и техниката, преди еколозите да ни вменят чувство за вина. Синтез на западните митове от ХIХ век. Смесица от Александър Дюма и Жюл Верн. Той ни кара да вярваме в прочутото пророчество на Виктор Юго: “ХIХ век е велик; ХХ ще бъде щастлив”.

Чарът на тези филми не е кинематографичен, а антропологичен.

Западният човек преживява златен период и не знае, че това е циганското му лято.

Това е времето на някаква невинност. Тази от 50-те и 60-те години. Едновременно невиждана свобода, икономически и социален прогрес и мир. Той не знае, че светът му ще се срине под ударите на онези дългокоси младежи от американските кампуси, на които гледа с нотка на презрение. Той отива на война, разбира се, но лошите, с които се бие, са боклуци. Атомната бомба ни предпазваше от война между това, което тогава се наричаше “двата блока”.

При Шон Конъри го няма онова подиграване със самия себе си, което очарова при някои от приемниците му, като Роджър Мур, и което откриваме най-вече при нашите френски (Делон, Белмондо, Габен, Вентура, Монтан) или италиански съблазнители (Гасман, Мастрояни). По онова време противопоставяхме, йерархизирахме, осмивахме. От дистанцията на времето ние се задоволяваме да съжаляваме. Носталгията е грамада.

Ерик Земур, “Фигаро”  Превод от френски: Галя Дачкова