Ще преживее ли еврозоната Covid-19? Ако това стане, то ще е по същите две причини, поради които тя преживя финансовата криза: страх от разрушително разпадане и действия от страна на единствената институция, която може да направи това в необходимия мащаб. През юли 2012 г. Марио Драги заяви в Лондон: „В рамките на нашия мандат ЕЦБ е готова да направи всичко необходимо за запазване на еврото. И повярвайте ми, то ще е достатъчно." ЕЦБ казва това сега. Би трябвало да е достатъчно, пише Мартин Уулф за Financial Times.Пандемията създава огромен общ шок. Но той има асиметрични резултати. Сред по-големите страни членки основната тежест на болестта падна върху Италия и Испания, въпреки че Франция ги настига. Според МВФ брутният вътрешен продукт на еврозоната ще се свие със 7,5% тази година. БВП на Германия ще спадне със 7 на сто, а на Италия - с 9,1 на сто. Фискалният монитор на фонда прогнозира дефицит на еврозоната от 7,5% от БВП, на Германия - от 5,5%, а на Италия - 8,3%.
Уви, дори това изглежда оптимистично. Базовата прогноза в Световните икономически перспективи на МВФ приема, че спирането на икономиките ще приключи през второто тримесечие на 2020 г. Но е много вероятно това да не стане или да се наложи да се въвежда наново. При базовия сценарий БВП на страните с високи доходи се свива с 2% между 2019 г. и 2021 г. В най-лошата алтернатива - по-продължително спиране, последвано от друго такова през 2021 г. - БВП би бил с почти 10 на сто по-нисък през 2021 спрямо 2019 г. Дори според основната си прогноза МВФ предвижда брутният публичен дълг на Италия да достигне 156 на сто от БВП тази година, в сравнение със 135 на сто за миналата. Очаква се дългът да набъбне внушително в няколко членки на еврозоната през следващите години.
Това осъзнаване повдигна въпроса за онова, което евфемистично се нарича „риск от реденоминация“ - страх от неизпълнение на задължения, финансови кризи и накрая дори излизане от еврозоната. Така разликата между доходността по италианския дълг и средната за еврозоната (претеглена през БВП на страните) започна да се увеличава, подпомогната от злощастната забележка на президента на ЕЦБ Кристин Лагард, че ролята на централната банка не е да „ограничава спредовете“.
Чрез своята програма за извънредни покупки в условията на пандемия (PEPP) в размер на 750 млрд. евро, стартирана на 18 март, ЕЦБ компенсира вредата. Изабел Шнабел, германският член на борда, изложи своята обосновка. Тя обясни, че ЕЦБ има две доминиращи цели, „да възстанови правилното функциониране на финансовите пазари в еврозоната“ и да гарантира, че „нашата приспособителна парична политика продължава да се предава към всички части на валутния съюз“.
Рискът от реденоминация излага на опасност и двете цели. Това вменява на ЕЦБ потенциално неограничено задължение за намеса. Освен това, тъй като най-голямото предизвикателство е „хетерогенността“ на условията в еврозоната, ЕЦБ трябва да действа „гъвкаво по отношение на времето, класовете активи и юрисдикциите“, както PEPP сега позволява. ЕЦБ надлежно върна Гърция в своя състав. Самата PEPP е ограничена по време и мащаб. Но заявените цели означават, че ЕЦБ трябва да направи още повече, ако е необходимо. По същество ЕЦБ се ангажира да действа така, сякаш е националната централна банка на всяка членка на еврозоната. Тъй като ЕЦБ издава втората най-приета резервна валута в света, тя има капацитета да го направи.
Технически, в дезинфлационна или дефлационна ситуация, каквато е днешната, централната банка има неограничена огнева мощ. Тя може да купува всичко, на каквато и да е цена, като има само три ограничения: първо, тя може да прекали с намесата, така че да предизвика отлив от валутата и инфлация; второ, може да надвиши своите правомощия; и накрая, тя може да разруши политическия консенсус, който я е създал.
Инфлационното ограничение едва ли днес е обвързващо. В определен момент обаче ЕЦБ може да иска да оттегли интервенцията си и така да продаде облигациите, които притежава. Това може да създаде проблеми за най-задлъжнелите правителства. Що се отнася до законосъобразността, германският конституционен съд и Съдът на Европейските общности засега се произнася в полза на ЕЦБ. Последният със сигурност винаги ще го прави, при условие че ЕЦБ е внимателна. Германският съд обаче може да отсъди срещу ЕЦБ. Това веднага би създало политическа криза. Германия има надеждна опция за излизане. Но връщането към дойче марката би предизвикало огромен икономически и политически шок. Германците биха били луди да упражнят тази опция, колкото и да ненавиждат действията на ЕЦБ.
Накратко, ЕЦБ трябва да направи всичко необходимо, за да помогне на всеки член на еврозоната да управлява тази криза. Какво да кажем за паралелните дискусии относно ролята на Европейския механизъм за стабилност (ESM), „коронаоблигациите“ или други подобни алтернативи?
ESM изглежда без значение. Неговият потенциал е твърде малък. Така че той е важен само дотолкова, доколкото може да задейства програмата на ЕЦБ за открити парични транзакции (OTM), създадена през 2012 г. Но предвид последващото развитие на покупките на активи от ЕЦБ, OMT вече не е важна. Нещо повече, условността на ESM - ако не сега, то по-късно, когато трябва да се подновят падежиращите вложения - прави заемите му анатема. Това също така би било разделящо, в момент, когато се изисква солидарност.
В политически план един общ финансов инструмент („корона облигации“) е привлекателен за някои, но анатема за други. Той няма да се осъщетви. И все пак такъв инструмент осигурява очевидния изход за ЕЦБ, когато тя пожелае да продаде облигациите, които предстои да придобие. В противен случай може да има трудности с планините от дългове в бъдеще. Но при условие че лихвените проценти останат ниски и подкрепата от ЕЦБ продължава, може да се окаже изненадващо колко голямо ниво на дълг е устойчиво. Разходите по дълга, а не нивото му, определят устойчивостта.
Разпадането на еврозоната би било катастрофа. ЕЦБ е единствената институция, която може и желае да действа. Правителствата трябва да я подкрепят. Те също трябва да обмислят как да разчистят дълга, когато всичко приключи. Сега е време за действия: „каквото е необходимо“, отново.
Петър Нейков, редактор Бойчо Попов
