На 3 януари световните медии алармираха, че около 1.00 ч. след полунощ местно време, на летището в Багдад са загинали иранският ген. Касем Сулеймани, пристигнал със самолет на сирийската авиокомпания Cham Wings, и предводителят на иракска шиитска групировка Абу Махди ал-Мухандис. Ударът е нанесен с 4 ракети с лазерно насочване, изтреляни от 2 американски дрона, долетели от Катар и командвани от далечна Невада.
Сулеймани е добре известен в международен мащаб. Ръководи бригадите “Кудс”, в превод “Йерусалим” - третият най-свещен град за исляма. Иран e ислямска теокрация, основана на доктрината Velayat-e faqih, която дава върховната власт на аятолаха - да следи държавната власт да изпълнява волята на 12-те праведни имами, почитани от шиитския ислям. Паралелно с редовната армия, той разполага с елитна войска, чието военно-разузнавателно подразделение за интервенции в чужбина е именно “Кудс". Тези бригади извършват операции и терористични актове, поддържат мрежа от паравоенни формирования за намеса във вътрешните работи на други държави от Близкия изток – “Хизбула” в Ливан, хутите в Йемен, част от шиитските милиции в Ирак, “Хамас” и “Палестински ислямски джихад” в ивицата Газа. Сулеймани увеличи влиянието си след помощта за Асад и Сирия срещу “Ислямска държава”. Записал е на своя сметка почти 15% от американските жертви от войната в Ирак. "Кудс" са замесени и в атентатите срещу посолството на САЩ в Бейрут (1983) и израелското в Буенос Айрес (1992).
Какво се случва? Черно-белите наративи, които доминират в жуженето на "филите" и "фобите", изкривяват действителнността. Реалните процеси и интересите, които се сблъскват, са далеч по-сложни и в тях няма само “добри”, нито само “лоши".
След официалното си изтегляне от Ирак през 2011 г., САЩ остави хаос. Това позволи на Иран – основен център на шиитския ислям – чрез влиянието си върху шиитското мнозинство да установи контрол върху ключови фактори в Ирак. През октомври м.г. Intercept, където навремето излязоха разкритията на Сноудън, както и New York Times, публикуваха, въз основа на изтекли над 700 страници секретни документи на иранското разузнаване, данни за вербувани дузина иракски министри и мащабна агентурна мрежа в Ирак.
Ударът срещу бригадите “Кудс” е резултат от продължителна подготовка. През последните 2 години Тръмп неведнъж даде знаци, че изоставя “линията Обама” да не се отговаря на провокации. Техеран ги подцени. След свалянето на американския дрон минналия юни, с благословия от Вашингтон през август Израел нанесе удари с дронове по бази на проиранската милиция Катаиб Саид аш-Шухада, унищожавайки ракети, предназначени за Ливан и Сирия.
На 27 септември без обяснения иракският премиер уволни авторитетния шеф на анти-теростичните сили ген.лейт. Абдул Уахад ал-Саади. Местни медии разтълкуваха това като иранска намеса, тъй като остраненият генерал има доверието на САЩ. Дни след това в Багдад избухнаха масови протести срещу иранското влияние и корупцията, потушени с кръв и с оставка на премиера.
Междувременно Израел посетиха ключови американски военни - на 15 ноември командващият военновъздушните сили ген. Дейвид Голдфейн и ген. Кенет Макензи, командващ войските в Близкия изток, а на 24 ноември – ген. Майк Майли, началник щаб на Съвместното командване. Източници близки до израелското военно разузнаване разкриват, че основната тема е била “иранската заплаха". Смята се, че политическа санкция за уточненото между военните е дадена в телефонния разговор на държавните лидери Тръмп и Нетаняху на 1 декември.
На 10 декември пък се състоя изненадваща среща при закрити врата между президента Тръмп и руския първи дипломат Сергей Лавров в Белия дом. В лаконичните официални съобщения присъства и темата “Иран”. Според източници от екипа на Тръмп, американската позиция за озаптяване на провокациите на Техеран е посрещната с “хладно разбиране”. Лавров симптоматично заяви пред руските медии, че цени директния подход на Тръмп, но разкритикува “неуважителното отношение към хилядолетната цивилизация на Иран”.
Последва нова тежка провокация – на 27 декември проиранскските милиции удариха с 30 ракети американската база К-1 край Киркук - 1 убит и 4 ранени. САЩ отговори след 24 часа, като порази 5 бази на шиитската милиция Катаеб Хезбула - 25 убити и десетки ранени. Последва дирижиран от проиранските сили погром над американското посолство в Багдад. Късно на 1 януари държавният секретар Помпео проведе телефонен разговор с Нетаняху, след който израелският лидер написа в Туитър: “много, много драматични развития се случват в нашия регион”.
С елиминирането на Сулеймани, президентът Тръмп изигра своя “ирански гамбит" – пое сериозен риск и пожертва Ирак, който САЩ отдавна са изгубили, за да укрепи позициите на Вашингтон и лоялните му съюзници в Близкия изток. Ударът срещу “Кудс" помага на Израел и сунитските държави. Очертава и нова “червена линия”, която ще бъде сдържащ фактор за агресивни противници – и най-малката атака ще бъде брутално наказвана. Очевидно в Белия дом са преценили, че отрицателните последици – ескалация на международното напрежение и консолидиране на иранското влияние сред шиитските общности – са по-малкото зло. В Техеран си дават сметка, че ако предизвикат масиран американски удар, това ще е гибелно за страната. Наясно са и със сдържаната позиция на Русия и Китай. Но със сигурност ще отговорят с комплекс от военни и политически мерки: въоръжени акции на територията на Ирак, асиметрични удари чрез марионетни групировки другаде, оттегляне от ядреното споразумение, влияние върху Багдад за прекратяване на американското присъствие, дипломация в ООН. Тече подготовка - командирите на шиитски милиции са изтеглени в Иран, а Хизбула опразни базите в долината Бекаа, за да не бъдат лесна мишена.
Успокоителното е, че сценарият “трета световна война” не е на дневен ред и за трите суперсили. Те нямат интерес от регионален фактор, който се разпорежда самостоятелно в Близкия изток. Китай и Русия имат по-скоро сдържаща роля за амбициите на Техеран. Неслучайно те не поискаха извънредно заседание на Съвета за сигурност относно елиминирането на Сулеймани.
За Китай отношенията с Иран са ключови. От Персийския залив идва около 60% от нефта за китайската икономика. Контролът на САЩ върху голяма част от комуникациите и корабоплаването в Залива е стратегическа слабост за Пекин, защото при конфликт Вашингтон би могъл да ограничи доставките. За да преодолее тази слабост още през 2000 г. Пекин формулира "стратегия на баланса". Според Китайския институт за стратегии и управление тя предвижда зачитане на реалностите в Залива, където единия бряг е под контрола на американците чрез техни лоялни съюзници (Саудитска Арабия, Катар, Оман, Бахрейн, Кувейт) и заедно с това балансиране на американското влияние чрез стратегическо партньорство по другия бряг, т.е. с Иран. Китай придоби и контрол върху пристанището Гуадар в съседен Пакистан в подстъпите на Оманския залив. В ход е модернизация с китайски средства на Каракорумската магистрала, която свързва Пакистан с Китай. Така се съкращава пътя на нефтените доставки от 15 на 5 хиляди километра. Китай търси баланс и няма интерес от конфронтация и оспорване на влиянието на САЩ на другия бряг на Залива. За Русия добрите отношения с Иран в сравнение с времето, когато за Техеран СССР беше "малкият сатана", са важни с оглед шиитското население в централноазиатските републики. Но руският интерес е концентриран в Сирия, където Москва вече няма нужда от Иран. САЩ също нямат интерес от доминиращ регионален фактор, особено в лицето на режим, който е враждебен към тях, Израел и Саудитска Арабия. Американските позиции в региона бяха разклатени от затъването в Афганистан и агресивната война срещу Ирак. Обама изостави експанзионизма и с пасивна позиция в Ирак отвори вратите на Иран. Стратегията на настоящата администрация има три акцента. Изтегляне от конфликтните зони, които – по думите на Тръмп – са донесли само провали и трилиони разходи. Безусловна подкрепа за Саудитска Арабия и Израел (вкл. с признаване на Йерусалим за столица и на еврейските селища в окупираните територии), и поради това – сдържане на Иран. Усилия за формиране на т.нар. “Арабско НАТО” от сунитските държави – инициатива, която засега влезе в глух коловоз след дистанцирането на Египет през април м.г.
Къде е международното право? Суровата истина е, че то отдавна е на "оня свят". Беше убито с бомбардировките над Югославия (1999), отделянето на Косово и с войната на САЩ срещу Ирак (2003). И доубито с руската инвазия в Грузия (2008) и анексията на Крим (2014). Очевидно живеем в епоха, в която силата на правото служи главно за юридическа дреха на онова, което вече е циментирано чрез правото на силата. Неукрепналата многополюсна геополитическа архитектура е заредена с още конфликти и напрежения докато се балансират стратегическите интереси на трите суперсили. Едва тогава ще бъде възможна реформа на институционалната рамка за поддържане на мира.
