От вчера руска военна полиция (т.е. армията) започна патрулиране по границата между Сирия и Турция. Това „договориха” на срещата си Ердоган и Путин. „Договориха” е в кавички, понеже Путин наложи изцяло волята си.

Така САЩ на практика с изтеглянето на частите си дадоха „зелен светофар” за Анкара, но пък противниците им пуснаха червения семафор. И войната на Анкара и амбицията й да глътне още десетки хиляди километра сирийска територия бяха спрени.

 

Реалният резултат от цялата галимация:

 

САЩ – основният геополитически противник на Русия пред перспективата за затъване в аналог на виетнамската война с тази турска авантюра се изтеглиха от този регион.

Кюрдите останаха без никакви надежди за своя голяма държава – двете велики сили ги елиминираха.

Русия си взе контрола върху още една част от сирийската територия.

Ердоган нямаше друг изход освен да се подпише на предложения му от Кремъл лист

Защото:

срещу тази операция много остро възрази другият намесен в конфликта – Иран. А той разполага с инструменти – освен войските си на сирийска земя и с терористичната организация „Хизбула”. И има обща граница с Турция;

възрази и Русия. И тя има инструменти в региона – руските войски и военни бази;

възразиха и САЩ. Тяхната позиция беше двуяка – с изтеглянето на войските им Тръмп пусна зеления светофар за турската армия с едната ръка, но с другата си започна финансова война срещу Турция;

много остро възрази и най-големият търговски и икономически партньор на Анкара – ЕС въпреки половинчатата позиция на Берлин;

Възразиха и членки на Арабската лига – най-щедрият финансов източник за режима на Ердоган.

 

Самият сирийски президент Башар Асад никой не го брои за нищо – той е необходим единствено като фигурант за един или друг дипломатически аргумент или контрааргумент.

 

РАЗЧЕТИТЕ

 

Изтеглянето на стотината американски войници от територията, в която започна да настъпва Турция, е орязване на поле! Поле на „голямата шахматна дъска” на геополитиката (преднамерено използвам знаменития термин на политолога Бжежински). То няма как да остане незаето.

 

Амбиции за контрол върху това поле имат:

 

кюрдите;

турците;

руснаците;

иранците;

Башар Асад;

опозицията срещу него;

арабски държави.
Става дума за Катар и ОАЕ: те имат амбицията да пуснат свои тръбопроводи – нефтени и газови през Сирия с излаз на Средиземно море. И затова всячески подкрепят сирийската опозиция.

американците също искат контрол. Но заради ресурса, необходим за този контрол, изоставят това поле на геополитическата шахматна дъска, като вместо това си запазват фигура – например кон, който да използват за др. полета в региона. (оня ден най-висши политици и военни посетиха за разговори изненадващо Багдад – Ирак)

 

ИНТЕРЕСИТЕ

 

Разчетът на Белия дом е геополитически.

При толкова интереси върху това поле се предполага, че не може да се постигне модус вивенди между тях. Т.е. според предположенията на Белия дом рано или късно различните интереси ще се конфронтират пряко и така сегашните съюзници Иран, Русия и Турция ще се скарат помежду си.

Вторият разчет са тръбите. САЩ и техните големи концерни (също като Русия) нямат интерес от тръби за газ и нефт, излизащи на Средиземноморския бряг. Но пък Вашингтон е съюзник на Катар, Оман, ОАЕ.

Пускайки на тази територия руснаците, Вашингтон си спестява от една страна конфликта с държави в неговата сфера на влияние. От друга страна елиминира опасността от въвличане в нова война със съответните ковчези, което може да провали почти опечения втори мандат на Тръмп. И най-сетне от трета страна шахматното поле, е заето макар и от враждебен, руски интерес, но парадоксално и съвместен със САЩ – да не минават тръби.

Разчетът на Турция е както енергиен, така и геополитически.

Ердоган реши да използва противоречието между интересите, като предложи онова, което търсят шейховете от Близкия Изток от една страна (тръбите), а от друга – да изтика американците от това поле, което е в полза на Русия. И така да влезе в ролята на монополист за преноса на газ и нефт към Средиземно море, което е основата му цел. Прокламираната публично друга цел – буферна зона между ПКК и кюрдите не е истинска цел. Понеже граница като поле на въоръжени конфликти така или иначе ще има – независимо дали е сегашната или на 30 километра навътре в чужда територия.

 

В геополитически аспект агресията на турската армия е поредната, макар и малка стъпчица към амбицията за нова Османска империя.

Разчетът на Кремъл е предимно енергиен. При тамошната управляваща клептокрация основния въпрос, който ги вълнува, са парите. Контролът върху тази територия гарантира позицията на „Газпром” като основен доставчик за Европа, а следователно и приходи за около 100 милиарда долара годишно.

Геополитически обаче Кремъл ще загуби независимо от сегашния си триумф. Много добрите му отношения с Катар, ОАЕ и Оман след договорката в Сочи вече са като захвърлен в лицето на партньора бодлив букет рози.

От друга страна в по-широка перспектива ролята на буфер между враждебните племена и националности на това поле е възможно най-неблагоприятната. Защото рано или късно буферът винаги се превръща в страна – т.е. влиза във въоръжен конфликт.

 

РАВНОСМЕТКАТА

 

Като равносметка от случилото се Ердоган загуби – както сега и в близкото бъдеще, така и в далечното. Във времевата координата на графиката на геополитиката Белият дом и Кремъл печелят на първо време.

Но в по-далечна перспектива губещи са и двете страни.

Последствията от изтеглянето на американските войски от това поле обаче ще са значително по-тежки за САЩ заради други основни световни и дългосрочни конфликти, в които са ангажирани и които в публичното пространство се представят така:

 

между демокрацията и тоталитаризма;

 

между секуларизма (терминът сочи религиозна неутралност на властите) и религиозното държавно устройство (т.е. сблъсъкът на цивилизациите според гениалното пророчество на починалия вече политолог Самюел Хънтингън);

между държавния унитарен етнически характер на държавите в региона и човешките права.

Геополитически ситуацията изглежда много зле.

Защото в последната област хоризонтите на планиране вместо няколко години са десетки и десетки напред. Създадено е ново огнище за регионални раздори и следователно бъдещи войни.

Понеже в близките десетилетия нефтът и газът все още ще пазят ролята си на основен енергиен източник, тази ситуация заедно с цялостната в региона не само ще задържи ценовите им равнища, но при експлодиране на това поле от шахмата на геополитическото сражение и ще ги повиши.

Единствените печеливши от развоя на събитията ще са огромни частни корпоративни интереси.

 

ПОСЛЕДСТВИЯТА ЗА НАС

 

Икономическо-финансовите не са хубави.

Предстоящият само след година и половина – две и нещо открит сблъсък на интересите върху това геополитически поле ще подлуди борсите. Знаете, че България е вносител на енергийни суровини, които заемат най-големия дял в импорта ни.

Повишаването на цените ще удари джобовете ни и ще разклати платежния баланс на държавата, т.е. позициите на лева.

От геополитическата камбанария Анкара получи единодушно световно вето върху опита за възкресение на Османската империя в посока на юг и вероятна разбра, че тази идея е обречена.

На фона на амбициите не само на Ердоган, но и на цялата турска върхушка (вкл. и опозицията му) като път на експанзия им остава северната посока – т.е. ние като по-безпомощни и слаби от Гърция.

В тази криза ЕС демонстрира безпомощност: не иска интервенция на Турция, но и не притиска единно режима в Анкара, не иска да приеме бежанци, обаче и не плаща на Турция за тях според сключената сделка, меси се в региона, но като отделни държави (Англия, Франция и опити на Германия), ала не и като общност, отхвърля решенията както на Белия дом, така и на Кремъл, но не предлага никаква тяхна алтернатива.

Кризата демонстрира, че въпреки всичките си претенции и пропагандата ЕС си остава в много отношения стария Общ пазар – икономическо-финансова структура на големите концерни.

Изводът е, че геополитически ЕС продължава не съществува, следователно ще продължава да е перманентно заплашен от колизии, свързани с разпад (напр. Брекзита).

 

 

Григор Лилов