Някои от потенциалните кандидати на президента Тръмп за борда на Федералния резерв изразиха одобрението си за връщане към златния стандарт. Традиционните експерти по паричната политика осмиват идеята, и не изцяло без причина. Златният стандарт няма да работи при паричната и финансовата система на 21 век. Възможно е обаче да се използват най-добрите му характеристики, без действително той да се възстанови, пише за Wall Street Journal Джон Кокрън, старши сътрудник в Станфордския университет.
Идеята зад златния стандарт е проста: правителството обещава, че ако донесете, да речем, 1000 долара в брой, можете да ги продадете за една унция злато, и обратното. Чрез фиксирането на долара към нещо с независима стойност правителството обещава да реши проблема с инфлацията или дефлацията. И ние повече не се нуждаем магьосниците от централната банка да управляват нещата.
Целта на паричната политика обаче не е да стабилизира доларовата цена на златото; по-скоро тя е да се стабилизират цените на всички стоки и услуги. Цената на златото варираше от 1000 до 1 800 долара за тройунция през последните 10 години. Ако Федералният резерв бе фиксирал тази цена, критиците казват, че цената на всичко останало щеше да варира толкова много.
Сега, ако Фед обвърже златото, вероятно цената му спрямо други стоки няма да варира толкова. Но проблемът е реален. При златния стандарт САЩ преживяха много по-волатилна годишна инфлация и дефлация, отколкото днес. Златният стандарт не предотврати дефлацията по време на Голямата депресия, както и предишните паники, което е основна загриженост сега.
Проблемът би бил по-лош днес. Какво определя стойността на златото спрямо всички стоки и услуги? През 19 век златни монети са били използвани за много сделки. Хората и фирмите е трябвало да държат запас от златни монети съобразно своите разходи. Когато стойността на златото се е покачвала спрямо всичко останало (дефлация), хората са получавали стимул да харчат монетите и по този начин да повишават цените на стоките и услугите. Ако стойността на златото е падала (инфлация), хората са се нуждаели от повече злато, така че те са харчили по-малко и са натискали надолу другите цени. Този решаващ механизъм е свързвал цената на златото с всички други цени.
Тази връзка вече е напълно изчезнала. Освен в бижутерията и в някои дребни промишлени приложения, няма нищо специално относно златото, което да го свързва с всички други цени. Ако днес Федералният резерв фиксира цената на златото, цената на всичко останало просто ще блуждае. Федералният резерв може също толкова ефективно да фиксира цената на дъвката. Паричната котва е нещо добро, но котвата трябва да бъде свързана с кораба. Златото вече не е.
По-широките стокови стандарти са изправени пред същия проблем. Търгуваните суровини са толкова малка част от икономиката, че относителната им цена може да се колебае значително, като има малък ефект върху инфлацията.
Правителствата не гарантираха парите и дълга си изцяло със златни резерви. Как тогава биха обещали винаги да обменят пари за злато? Златният стандарт беше изкуство, подобно на банкирането с частични резерви. Централните банки определяха лихвените проценти както днес, за да управляват потоците от злато. Изявленията на централните банкери разстройваха пазарите както и днес. Имаше периодични суверенни кризи, които се характеризираха с отклоняване на правителствата от златния стандарт. Те не можеха да издават повече пари, когато това бе необходимо. В резултат имаше банкови кризи, а паричните средства периодично бяха в недостиг. В отговор бе създаден Федералният резерв, за да „осигури еластична валута“, а не главно да определя лихвените проценти.
Златният стандарт наистина беше фискален ангажимент, а не паричен. Ако хората искаха повече злато от правителството, отколкото то имаше в резерв, правителството трябваше да повиши данъците или да намали разходите, за да купува повече злато. По-често правителствата вземат заеми, за да купуват злато, но те трябва убедително да обещаят да увеличат данъците или да намалят разходите си, за да вземат заемите. Този фискален ангажимент в крайна сметка придава на парите стойност, а не понякога празното обещание за обмен на пари срещу злато. Данъците в крайна сметка гарантират всички държавни пари. Златният стандарт направи този фискален ангажимент видим и проверяем.
С това разбиране Съединените щати днес биха могли да приемат политика, която да имитира добрите характеристики на златния стандарт. Наричам я ИПЦ стандарт (от индекс на потребителските цени). Първо, Конгресът и Федералният резерв трябва да се съгласят, че „ценова стабилност” в мандата на Фед означава точно това, а не постоянна инфлация от 2% годишно. Мандатът на Фед би бил да запази индекса на потребителските цени (или подходящо подобрен индекс) възможно най-близо до определена стойност.
Второ, ИПЦ целта ще обвърже фискалната политика (Конгреса и Министерството на финансите), както и паричната политика (Федералният резерв). Инфлацията ще изисква автоматично фискално затягане, а дефлацията ще предизвиква разхлабване, точно както правителство при златен стандарт, което се опитва да защити своята валута, трябва да осъществи фискално затягане, за да увеличи златните си резерви.
Трето, правителството ще подражава на обещанието за обмяна на злато срещу банкноти на съвременните финансови пазари. Има много начини да се направи това, но най-лесно е то да се ангажира да търгувава редовен дълг за такъв индексиран с инфлацията на същата цена. При тази система инфлацията ще струва на правителството пари и ще наложи фискално затягане по същия начин, както някога го правеше златото. И обратното - системата ще предотврати и дефлацията.
Застъпниците на златния стандарт предлагат убедителна критика на настоящата парична политика, но връщането към златото е невъзможно. Стабилният ИПЦ, имунизиран както от инфлацията, така и от дефлацията, подкрепен от същите фискални ангажименти, които лежаха в основата на златото, си струва да се вземе насериозно.
