Хората винаги виждат в краткосрочен план. Засега това все още работи, те “успяват да хванат влака”. Но има форма на отрицание на това какво ще стане с тях. Изчезването на средната класа започна с работниците, селяните, служителите, посредническите професии, а утре ще бъде отнесена част от по-висшите категории. Вече виждаме, че младите висшисти не успяват да се интегрират. Процесът е започнал и той ще разруши и категориите, които все още смятат, че са защитени. Не става дума за желание да се “прогонят бедните”, няма заговор, просто това е законът на пазара.

В новата си книга, No Society. La fin de la classe moyenne occidentale (Няма общество. Краят на западната средна класа), френският географ Кристоф Гилюи разсъждава над процесите в западните общества като цяло – в Западна Европа и Северна Америка. Кристоф Гилюи е автор на книгите Fractures françaises (Френски разслоения, 2010 г.), La France périphérique (Периферната Франция, 2014 г.), Le Crépuscule de la France d’en haut (Залезът на Франция отгоре, 2016 г.).

В момента, в който левицата изостави социалния въпрос, тя изостави народните категории и настъпи развод. Освен това има процес на откъсване на буржоазията, съпътстващо цитаделизацията на елитите, и това води до липсата на всякаква връзка между тези категории.

Това е смисълът на “no society” на Маргарет Тачър.

Тя смяташе да свали социалната държава с идеята, че ние сме преди всичко икономически агенти и, в крайна сметка, буржоазията последва това движение. Заради този разрив днес ние вече нямаме общество. Едно общество е здраво, когато има органична връзка между горе и долу, дори и тази връзка да е конфликтна, какъвто беше случаят с Комунистическата партия. Това е особен момент, в който вече няма никакъв интерес към народа долу, което е нещо очебийно навсякъде в западните демокрации, и този разрив дори не е конфликтен. “Вие не съществувате, вече не живеем заедно и вашата съдба повече не ни интересува”. А отговорът на хората отдолу е също форма на скъсване и гигантско недоверие към света отгоре в широк смисъл.

От 20 години изучавам народните класи, скромните категории, които, според мен, ни показват истинското движение на обществата. Изследвайки тези категории, стигнах до периферната Франция, а не обратното, разказва Кристоф Гилюи в интервю за “Фигаро” по повод излизането на новата си книга.

По думите му, народните категории могат да се дефинират чрез социалните категории, но и чрез средния доход. През 2015 г. 50 процента от наемните работници са печелили по-малко от 1650 евро чисто на месец. Става дума главно за работници и служители. Спадът в дела на работниците съвпадна с увеличаване на дела на служителите. Следователно народните категории – които включват също дребните земеделци, както и младите хора и пенсионерите – съвсем не са изчезнали. Техният дял във френското население е останал почти стабилен от половин век насам. Новост е единствено, че“народът” е все по-малко видим, защото живее далеч от големите градски центрове.

При деиндустриализирането големите градове се нуждаят от много по-малко служители и работници. Изправени пред скока на цените в частния сектор, народните категори търсят жилища извън големите населени места. Така че ключовият политически и социален проблем във Франция е, че голяма част от народните категории вече не живее там, където се създава богатството. Не става дума за желание да се “прогонят бедните”, няма заговор,

просто това е законът на пазара,

подчертава Кристоф Гилюи.

Във всички развити страни мнозинството от народните категории вече живее встрани от най-динамичните територии, които създават заетост. Тези преобразувания очертават контурите на една периферна Америка и на една периферна Англия, така както на една периферна Франция. От американските райони в икономически упадък до британския Йоркшир, промишлените басейни в източната част на Германия до Южна Италия, отпадат деиндустриализирани области и селскостопански райони. Тази констатация не пренебрегва националния контекст (германската икономика по нищо не може да се сравнява с френската икономика), но позволява да направим извода за

появата на един нов свят на перифериите, света на скромните категории.

Въпреки че глобалният модел не отрича националните особености – стандартите на живот и на социална защита, икономическият контекст никога не са едни и същи – той поражда общи динамики: поляризация на заетостта, засилване на социалните и териториални неравенства, уязвимост на най-скромните, умора на социалната държава и криза на идентичността.

Във всички тези страни народните категории, които довчера формираха основата на средната класа, са първите засегнати от кризата в западния свят.

Под въпрос е поставена идеята за една преобладаваща и интегрирана средна класа.

През “славните тридесет години” средната класа беше преобладаващата социална група – прочутите “двама от всеки трима французи”, за които говореше Жискар през седемгодишния си мандат. Работници, служители, селяни или кадри бяха част от тази средна класа. Икономически интегрирани, много от тях в процес на социално изкачване, а също и културно свързани, мнозинството от тези социални категории се разпознаваше в понятието за средната класа и в левите и десни партии, които я представляваха. След това глобалният икономически модел промени играта. Днес все по-голяма част от тези скромни категории е несигурна. Процесът започна с работниците, после засегна служителите и земеделците, младите висшисти, утре – пенсионерите.

Постепенно навлязохме във времето на излизане от средната класа. 

Днес онези, които обозначаваме с термина “средна класа”, често принадлежат към по-висшите категории.

Социално най-крехките категории днес са най-чувствителни по мигрантския въпрос. Те искат да бъдат защитени от икономическия и социален модел, който ги прави по-слаби. В мултикултурните общества асимилацията вече не действа. Другият не става като мен, което поражда тревога. Броят на другия има значение. Никой не иска да стане малцинство в народните категории.

Така че териториите, които са най-отдалечени от големите градове, носят популистката динамика. Американските райони в икономически упадък и деиндустриализираните области във Великобритания натежаха повече, съответно във вота за Тръмп или за Брекзит, отколкото Ню Йорк или Лондон. В крайградските райони на Ротердам скромните категории (което не означава най-бедните) виждат как техният референтен културен статут е поставен под въпрос от миграционната динамика, и гласуват за Геерт Вилдерс. Така че дори и положението на германския работник да не е същото като това на френския селянин, на холандския служител или на дребния независим италиански работник, има нещо общо между тях: независимо какъв е стандартът им на живот, всички те установяват, че са отслабени от икономическия модел, който ги декласира социално и културно.

Човек не се интегрира към модел или ценностна система, а към население, на което иска да прилича. Жени се, завързва приятелства, съседски отношения с хора, които са му близки. Тази интеграция се осъществява на първо място в народните среди. И това, което се промени от 70-те и най-вече от 80-те г. насам, е именно промяната на статута на тези народни категории. Работниците, служителите,

“обикновените хорица” вече се възприемат в по-голямата си част като губещи от глобализацията.

Кой новодошъл в една страна би искал да прилича на “местните жители”, които вече не са в етапа на социално изкачване и дори собствените им елити ги презират заради привързаността им към някои традиционни ценности?

Нека си спомним фразата на Хилари Клинтън по време на президентската кампания в САЩ през 2016 г., която представяше избирателите на Доналд Тръмп като “окаяни хора”. Ето защо въпреки че Франция, САЩ, Великобритания или Скандинавия са се изградили по много различни културни модели, всички тези страни изпитват една и съща популистка динамика, една и съща социална и идентичностна криза и едно и също питане доколко е уместен моделът им на интеграция.

Това е основната тема на книгата ми, обяснява Кристоф Гилюи: разривът между горе и долу, което ни води към модел, който вече не изгражда общество. Изчезването на средната класа е само следствие.

Светът отгоре отказва да чуе света отдолу,

който му го връща като разширява лагерите на въздържалите си или на популисткия вот. Това разрив на връзката между горе и долу води до разпад на общото благо. Тръмп идва от американския елит, това е едно от общите неща, които споделя с Макрон. И двамата се освободиха от собствения си лагер, за да бъдат избрани: Макрон от левицата, Тръмп от републиканския лагер. Те погребаха старото ляво-дясно разцепление. И двамата разбраха, че сме навлезли във времето на изчезване на западната средна класа. И единият, и другият осъзнаха, че за първи път в историята народните класи, тези, които довчера бяха в основата на средната класа, вече живеят в територии, които създават най-малко работни места: в периферната Америка и в периферната Франция. Но сравнението спира дотук. Ако Тръмп бе избран от периферната Америка, Макрон, обратното, изгради своята електорална динамика в глобализираните метрополии. Въпреки че френският президент осъзнава социалната крехкост на периферната Франция, той смята, че решението минава през ускореното приспособяване на френската икономика към нормите на глобализираната икономика. За разлика от него, американският президент констатира ограниченията на модела, който трябва да бъде регулиран (протекционизъм, преразглеждане на договорите за свободна търговия, регулиране на имиграцията, строителна политика), за да създаде заетост в тези територии на американската деиндустриализация. Има и друга фундаментална разлика и тя е отказът на Тръмп от морални аргументи, които от десетилетия служат за дисквалифициране на народните класи.

Реалността е мрачна, а не книгата, подчертава Кристоф Гилюи. За да избегнат катастрофата и ако не искат да бъдат пометени от избирателите, управляващите класи нямат друг избор, освен да се присъединят към истинското движение на обществото, – това на мнозинството, на най-скромните.

По материали от “Фигаро” (Christophe Guilluy : «L’insécurité culturelle des classes moyennes traverse tout l’Occident») и atlantico.fr (Christophe Guilluy : “Seuls 20 à 30% de gens d’en haut peuvent encore espérer une amélioration de leurs conditions de vie dans les pays occidentaux. Et les autres l’ont bien compris”).