287 долара. Толкова бил изкарал новият филм с участието на Кевин Спейси - актьорът, който от "всепризнат талант" за по-малко от година се превърна в "онова чудовище". Но така е днес - пътят от "осанна" до "разпни го" едва ли някога е бил толкова кратък.

Личните убеждения и (потенциално) греховното минало на различни творци се превръщат в средство, с което кариерите им да бъдат сринати, а творческите им постижения - отхвърлени и забравени. И все пак следващият път, в който си пусна да гледам "Седем", няма да си мисля за това колко голям боклук (предполагаемо) е актьорът в ролята на убиеца. Вмест отова отново ще бъда отвратен от персонажа, т.е. впечатлен от това колко добър е Спейси в ролята.

По същия начин както няма да си мисля "Леле, какъв расист е бил Лъвкрафт", когато отново посегна към някой от великолепните хорър разкази на писателя.

В случай, че не знаете кой е Хауърд Филипс Лъвкрафт: става дума за по-непознатия, за съжаление, крал на хоръра. Дори човекът, който официално носи тази титла - Стивън "Филмират ми дори училищния бележник" Кинг, признава, че без влиянието на Лъвкрафт хорърът днес нямаше да е това, което е.

Роденият през далечната 1890 г. писател е ходеща компилация от проблемно детство, странности и талант, която му позволява да създаде произведения, от които по гръбнака ви ще полазят тръпки, а тишината и мракът изведнъж ще ви се сторят още по-неприветливи. А на морето едва ли ще можете да погледнете с доверие, заради посятите от Лъвкрафт опасения какво може да се крие в недрата му...

В общи линии - Лъвкрафт е добър. Толкова добър, че да са стотици пишман-писателите, които да се опитват да имитират стила му - този ужас, който е базиран на внушение, на първичните страхове на човек. Ужас, който няма нищо общо с пищящите тийнейджърки и маскираните серийни убийци, които можете да видите във всеки холивудски представител на жанра с това име.

В литературата е различно - няма го визуалното въздействие, няма го евтиното стряскане на публиката с изскачащ от тъмното урод. Там са нужни талант и фантазия, а Лъвкрафт има кофи от това.

Но какво е общото между починали преди осем десетилетия Лъвкрафт и драмите с низвергнатите лица в съвременен Холивуд?

Че и писателят попада в групата на онези, върху чието творчество е хвърлена сянката на личния им живот. Все пак днес живеем в ерата на скандалите на тема "представителност", "раса", "сексуалност" и пр. Но освен в Холивуд, тези скандали всъщност имат място и в литературата, поне отвъд Океана.

Още през 2014-а, далеч преди да стигнем до споровете, че някой не е достатъчно транссексуален за филмова роля, в литературните среди се надига една вълна на неодобрение срещу наградите World Fantasy Award, които години наред връчват на отличените леко карикатурен бюст на Лъвкрафт. Според някои обаче Лъвкрафт е бил расист.

Огромна "изненада" за автор, който е живял в САЩ в началото на XX век - далеч преди каквито и да било борби за расово равенство. И вероятно нещо, което може да се каже за много други писатели от този период, преди и дори след него.

В личната кореспонденция на Лъвкрафт наистина се забелязва "расизъм", макар според някои той да е по-скоро на културна, а не биологична основа. Става дума за негативно отношение към всички, които не са от англосаксонски произход и имат различна култура - в това число влизат не само афроамериканци, но дори ирландски католици и германски протестанти. С времето тези му възгледи омекват, както става с възгледите на много остаряващи хора (Лъвкрафт умира още на 46 г.).

Но все пак в началото на това десетилетие недоволството от наличието на награда с лика на Лъвкрафт постепенно расте. Стига се дотам писателят Даниел Хосе Олдър да започне подписка с искането World Fantasy Award да сменят лицето на Лъвкрафт с това на чернокожата писателка Октавия Бътлър.

И ето, че организаторите на наградите превиват гръб пред този натиск. Така негласно смесват творчеството на Лъвкрафт и постиженията му в хорър жанра с неговите лични възгледи.

През 2015-а е обявено, че от следващата година бюстът на Лъвкрафт вече няма да бъде използван за награда. Сменен е с нелоша, но безлична скулптура на луна и дърво. От нея, до момента, няма сериозни оплаквания, липсват и петиции за махането й.

Отново се говори за "предаване на съобщение" за идните поколения. Вероятно то е, че ако гледната ти точка за света не отговаря на тази след век, ликът ти няма да бъде сложен върху награда или няма да кръстят такава на теб. И пак на дневен ред излиза въпросът - можем ли да отделим значимостта на творчеството на един човек от неговата личност? Както и едно цяло ли са те от самото начало?

Смяната на вида на наградата е посрещната с различни реакции. Някои одобряват, че ликът на "расиста Лъвкрафт" вече няма да кара писателите, които не са от европеидната раса, да се потят и притесняват, когато получават World Fantasy Award. Други обаче не са доволни от това отричане от личността на твореца.

Биографът му С.Т. Джоши определя това решение за "политическа коректност в най-лошия й вид". Според него изображението на автора върху наградата е просто потвърждение на влиянието, което творчеството на Лъвкрафт има върху жанра, а не е е отражение на личните му възгледи.

И ето как тези процеси на създаване на нова среда на "прието" и "неприето" започва да се налага в литературните среди в САЩ няколко години преди да залеят Холивуд - преди борбите за "включване" на екрана, преди исканията за квоти по сексуалност и раса, преди пълното омесване на социалното с художественото.

Литературата отвъд Океана продължава да се дави в тази политкоректна вълна и до днес. До степен, в която се появява професията на редактор, който да подсигури, че представителите на определени раси или сексуалности няма да се почувстват обидени от някое изречение в прясно написана книга.

В България сякаш сме далеч от всичко това. Нашите литературни скандали най-често са свързани с това кой чие творчество харесва/не харесва, колко зле е преводът, кой колко продава и защо друг не продава такива тиражи. За темите "включване" и "представителност" все още, изглежда, не сме узрели.

Което може би е добре.