Главният проблем на Европа са не бежанците, а масивното обезлюдяване на Източна Европа, твърди Иво Мийнсен в анализ, публикуван в швейцарския „Нойе Цюрхер Цайтунг”, цитиран от Дойче веле.

Авторът пише с огромен респект за страните от бившия Източен блок, които успяха да извършат мирен преход и да се върнат в Европа. Тези страни днес имат сериозен проблем със своето обезлюдяване, докато Западът страда от обратното – притока на мигранти.

В началото на статията авторът маркира един парадокс: в Европа днес много се говори за миграцията, но хората имат предвид най-вече вълната бежанци след 2015 година; а тази вълна е нищо в сравнение с огромното мигриране на източноевропейци в западна посока. Това са между 12 и 15 милиона само за периода след 1989 година, според оценката на виенски изследователи.

„Докато гражданите им масово се отправяха в емиграция, държавите от дотогавашния Източен блок трябваше да се освобождават от социалистическата система и да градят нова идентичност. Огромен техен успех е, че съумяха да го сторят, без да бъдат разкъсани от центробежните сили в обществото. Уважението към постигнатото от средно- и източноевропейските страни, влезли в ЕС, става дори по-голямо, когато добавим, че те започнаха да наваксват и икономически и напълно се интегрираха в мирния ред на ЕС. Това стана благодарение на огромното желание както на Изтока, така и на Запада да се поемат разноските за едно такова мирно обединение.

Новите професионални перспективи, които им се откриха на Запад, за източноевропейците бяха и възможност да избягат от бедността. От Западна Европа и от Брюксел потекоха стотици милиарди евро инвестиции в заводи, пътища и образование. За „старите" държави-членки на ЕС пък се отвориха нови пазари, а мотивираните и евтини работници от Източна Европа помогнаха за конкурентоспособността на западноевропейските икономики. С общи сили европейците избегнаха и още една опасност: в тази исторически крайно уязвима зона можеше да възникне нещо неопределено, нестабилно и опасно.

Независимо от всичко това, Изтокът и Западът все още не са се слели. Една от причините е различният им исторически опит през 20 век, друга пък е миграцията.

През последните 30 години двете части на континента живеят под изцяло противоположни знаци. В резултат от миграцията на хора вътре в Европа, западноевропейците започнаха да се страхуват, че ще изгубят идентичност или част от благополучието си. (…) И обратно: в Средна и Източна Европа причина за страховете са не новопристигащите, а напускащите. И това по парадоксален начин подсилва национално-консервативните течения.

Под противоположни знаци

Съзнанието, че най-способната част от населението напуска в западна посока поради комплекси за малоценност. Тези комплекси носят със себе си и част от самите мигранти, които – пристигайки на Запад – понякога трябваше да започват от най-ниското стъпало. Не им признаваха дипломите, непосилно им беше да преговарят за по-добри условия на един трудов пазар с отчасти експлоататорска структура.

Ето защо източноевропейците особено се дразнят, ако усетят реално или въображаемо високомерно отношение и назидателен тон от страна на Запада. Клишетата за „арогантния германец" или „високомерния еврократ" се харчат много добре, макар че съдържат само зрънце истина.

От друга страна обаче е факт, че на Запад наистина е разпространено леко покровителственото отношение към „по-малките братя" или към „полския водопроводчик". Макар че: тези клишета всъщност не обременяват особено политиката, те само витаят във въздуха.

По-опасно е онова, което българският политолог Иван Кръстев нарича „демографска паника". С този термин Кръстев описва страховете на източноевропейците, че измират. През последните десетилетия населението там намалява, а прогнозите за бъдещето са направо катастрофални, така че наистина трябва да очакваме трайно топене на населението. Ако се насърчи миграцията към тези страни, положението може да се пооправи, но държави като Полша, Унгария или България не желаят и удрят ключа на входната врата.

Бежанската вълна през Балканския маршрут и атентатите в Париж през 2015 година легитимираха ислямофобските нагласи в политическото пространство. В Източна Европа тези нагласи боравят с инструментариум от ужасяващи предразсъдъци, макар че (а може би точно защото) в тези страни почти не остават мюсюлмани. Медиите непрекъснато представят пришълците от Близкия изток като някакви нашественици, мъжете като изнасилвачи, а жените като машини за раждане. Страховете от навлизането на чуждото допълнително се усилват от угрижеността за оцеляването на собствената нация. Това обяснява и острата съпротива на източноевропейците срещу предложението на ЕС за квоти за бежанците, която политици като Виктор Орбан нажежават с емоции до червено, превръщайки въпроса в едва ли не съдбоносен.

Сблъсъкът по въпроса обаче отклонява вниманието от главния проблем: миграцията на източноевропейци в западна посока. Политиците от двете части на континента трябва да седнат и заедно да обсъдят този проблем. Главната цел: хем да се запазят предимствата от свободното придвижване, хем западното благоденствие да не става за сметка на обезлюдяването на Изтока. Пита се също така: Може ли да оцелее една обединена Европа, при положение, че миграцията от бедните към богатите страни допълнително разтваря социалната ножица, вместо да я затваря?

Източноевропейците днес вече не са някакви просители

Прости отговори на всички тези въпроси няма. Няма и универсални политически рецепти. Независимо от това днес предпоставките за решаването им са по-добри, откогато и да било досега. Източноевропейците, които днес отиват на Запад, все по-често успяват да направят кариера, защото пълната свобода на движение и уеднаквяването на университетските дипломи премахнаха много пречки. Полша се справи с финансовата криза отпреди десет години много по-добре от редица други страни, Чехия и Словакия трескаво търсят кадри. Източноевропейците вече не са някакви обикновени просители.

По-високи заплати и по-ясни стимули биха могли да накарат част от емигриралите да се завърнат на Изток. Моментът и без това е изгоден, като имаме предвид, че за много от тях бъдещето стана неясно след решението на Великобритания да напусне ЕС. Освен това Будапеща и Варшава постепенно признават пред себе си, че самоизолацията не е добра стратегия за бъдещето. Полша вече приема хора, които имат „културна близост" с местното население – украинци, белоруси, филипинци – но все още почти не им оказва подкрепа. Държавите от някогашния Източен блок, които толкова дълго живяха в изолация, определено тепърва трябва да свикват, че към тях ще има миграция.

Вътре в самата Европа миграцията също ще продължи. Но доколкото в Източна Европа има все повече перспективи, миграцията се превръща в свободен избор, а не в принуда, каквато беше преди. Така възникват условия за една по-добра атмосфера. Свой принос към нея могат да дадат и западноевропейските политици, като признаят каква огромна полза носят мигрантите за техните икономики. Разширяването на ЕС на изток не беше някакво самарянско решение, а добра сделка – и за двете страни. Така източноевропейците имат пълно основание със самочувствие да добавят и своите интереси към уравнението. Ако това доведе до процес на европейско уравновесяване, сегашните напрежения ще се окажат просто грешки на растежа. Ако обаче Западът и Изтокът продължат да копаят този ров помежду си, тогава ЕС ще се разпадне."