В началото на юни Австрия затвори седем джамии и започна да преразглежда визовия статут на десетки имами, които потенциално нарушават закон, забраняващ на финансирани от чужбина институции. През последните години Турция активно изпраща религиозни лица в чужбина, за да упражнява влиянието си върху тамошните мюсюлмански общности.
Това е един от многото нови начини, по които авторитарните режими използват миграцията като специфичен външнополитически инструмент.
От Латинска Америка до Близкия изток тези политики изиграха ключова роля, тъй като авторитарните лидери целят по-голямо влияние върху регионалните и глобалните въпроси.
Въз основа на съществуващата литература за това как една държава може да убеди други да направят това, което тя иска, без да използва сила, Герасимос Цурапас, политолог и специалист в сферата на международните отношения от Бирмингамския университет, се съсредоточава върху начина, по който автокрациите използват трансграничната мобилност като стратегия "мека сила".
След края на Студената война, използването на миграционни режими от различните авторитарни режими през последните 30 години се превърна в истински глобален феномен.
Изключение ли е Турция от правилото?
Под управлението на президента Реджеп Тайип Ердоган Турция изпраща всяка година шп над 2000 обучени клерици в различни джамии в чужбина. Целта на силната туркса Дирекция по вероизповедания е по този начин да наложи един "турски ислям в чужбина". В цяла Европа проповедите от петък предават дума по дума онези, написани от висшите духовници в Анкара и разпространявани из цяла Турция.
В началото на 2017 г. Германия започна разследване срещу няколко турските имами за предполагаем шпионаж върху набелязани от турското правителство гюленисти. Делото е отхвърлено поради липса на доказателства и защото заподозрените избягали от страната. Въпреки това според информации от турски медии Диянет действително използва имамите си в чужбина за събиране на информация в над 38 държави.
И докато този конкретен тип използване на мека сила изглежда сравнително нов, Западът има дълга история на приемане на граждани, идващи от недемократични режими. По време на Студената война политиката на САЩ насърчава бягството на дисиденти от Източния блок, предоставяйки им статут на бежанци.
По това време демократичните държави от Европа, Северна Америка и Австралия стратегически приемат всички онези бегълци от враждебни политически режими - от Куба до бягащите от ислямската революция в Иран.
Много авторитарни режими предпочитат да оставят бегълците, стига да не работят особено активно срещу тях. Други обаче внимателно наблюдават дейността на тези имигрантски общности от дисиденти чрез своите посолства и представителства, както прави Мароко през последните няколко десетилетия.
Трети стигат вече до крайности и преследват бегълците си и в чужбина, изпращайки по петите им тайни агенти и дори убийци. Насилието срещу либийските дисиденти в чужбина от режима на Моамар Кадафи не беше необичайно. Муса Куса - либийският външен министър, известен като "пратеникът на смъртта" на Кадафи, след падането на режима трябваше да отговаря за убийството на бегълци из цяла Европа.
Под диктаторския режим на Зин ел-Абидин Бен Али, Тунис редовно лишаваше дисидентите си от гражданство, в случай че успеят все пак да напуснат страната.
Да покоряваш сърца и умове чрез миграция
В новото изследване на Цурапас се обръща внимание на един по-специфичен аспект на темата. Според него сега във външната си политика авторитарните лидери не просто търсят начини да наказват бегълците и политическите опоненти, но се насочват и към държавите, които ги приютяват. И подхождат към тях с пропаганда.
Пример за това може да се види в Египет от началото на 50-те. Още с идването си на власт президентът Гамал Абдел Насър разработи редица стратегии, предназначени да "представят" египетската революция в арабския свят и Африка. Новооткрит архивен материал показва как тази политика разчита на емиграцията на висококвалифицирани професионалисти, особено учители.
В продължение на близо две десетилетия хиляди египетски преподаватели биват избирани, обучавани и изпращани в различни държави от Близкия изток, където да разпространяват идеи за антиколониализъм, анти-ционизъм и арабско единство. От Северна Африка до Левант и Персийския залив египтяните въведоха тези принципи - идеи, които продължават да отекват днес сред ново поколение араби.
Тази форма на миграция също се стреми да повлияе на външната политика в Африка. И Египет, и Израел изпратиха професионалисти в новосъздадени независими държави, които не само да помогнат за развитието им, но и също така да спечелят подкрепата им за "големите сблъсъци" в ООН.
По това време за Египет миграцията не е средство за икономическо развитие или за привличане на пари. Всъщност, подобно на политиката на Ердоган и Диянет днес, египетската държава изплаща заплатите на много от тези мигранти по време на тяхното време в чужбина. Целта на Насър е проста - чрез мека сила да спечели "сърцата и умовете" на младите араби и африканци за египетската кауза.
Изнасяне на лекари, култура и революции
Използването на миграцията в световната политика от авторитарните режими е по-често срещано, отколкото може да се очаква. След взимането на властта в Куба режимът на Фидел Кастро разработи сложна система, която позволява на медицинския персонал да прекарва няколко години в други части на Глобалния Юг - процес, който продължава и до днес.
Като единствено изключение от иначе изключително строгата миграционна политика на Куба, тази стратегия има за цел да носи факела на революцията в Латинска Америка, Африка и Близкия изток, проповядвайки пропагандата на Фидел Кастро и Че Гевара.
В момента още по-ясно е и да се види как Китай се възползва от този подход, изпращайки стотици учители в над 500 конфуциански инсттути училища по целия свят. Именно критиката към свободата на словото в тези институти доведе до това множество университети в Европа и САЩ да прекратят финансирането им.
Бъдещето на меката сила чрез миграционна политика
Как демократичните държави ще реагират на тези практики ще определи бъдещето на меката сила в глобалната политика. В продължение на десетилетия тези стратегии бяха ограничени до други държави от Третия свят. Защо обаче те стават все по-актуални цели на големите западни демокрации?
За начало, краят на Студената война и възходът на транснационалната политика направиха Западните цели далеч по-важни за случващото се по света. Паралелно с това настроенията на авторитарните режими към миграцията се развиват, позволявайки много повече мобилност. Това, на свой ред увеличава миграцията и взаимозависимостта на държавите.
Решението на Австрия да затваря джамии, както и забраната в няколко европейски държави за турските политически митинги миналата година изглежда по-скоро като необичайно досега явление. Притесненията на Запада относно динамиката в твърдата силата до голяма степен пречи на всеки съгласуван опит да се реагира на по-нетрадиционни предизвикателства.
И все пак, тъй като все по-голям брой режими развиват нови начини за влияние върху демократичните общества, приемащи техните мигранти - от намеси в изборния процес там, през влияние в социалните мрежи и интернет и чрез открити медийни кампании, та до миграцията като оръжие.
Това подсказва и нуждата от едно значително по-нюансирано разбиране за тези режими в един глобален свят и техните мотиви за действие. Защото може и обикновените демокрации в крайна сметка да не се интересуват от случващото се в авторитарните държави, но авторитарните държави всъщност досега се интересуват от заобикалящите ги демокрации.
