САЩ излизат от Съвета за човешките права към ООН поради нежелание да подкрепят една “лицемерна организация”. Генералният секретар на НАТО предупреждава в статия, че алиансът може да се разпадне заради разприте между САЩ и Европа.

Най-простият отговор защо става това, е да посочим с пръст президента на САЩ Доналд Тръмп и неговата политика. Това обаче съвсем не изчерпва нещата.

Ерозия на принципите

Западните институции, създадени след Втората световна война в подкрепа на съществуващия ред - ООН, Европейският съюз, НАТО - са в криза, при все че още е рано да ги оплакваме, смята Джон Лаф, експерт от Кралския институт за международни отношения.

Проблемът е как се схващат и определят принципите и ценностите, залегнали в основата на тези организации. Студената война помагаше да се държи във фокус истински важното, без отклонения от базовите принципи на следвоенния западен свят.

През последните десетилетия обаче тези принципи претърпяха видима ерозия. Стана ясно, че с много страни може да се работи, при все че управляващите режими там явно не отговарят на западните демократични и социални норми.

Сред тях е и Русия - както се смяташе в началото на 90-те, страната е поела по пътя на демокрацията от западен тип, преживява труден преход и заслужава по-меко отношение, що се отнася до разстрела на парламента и други “престаравания”.

А за саудитските “излишества” например се търсеше обяснение в регионалната специфика - при това кралството оставаше верен съюзник на Запада в Близкия изток, за капак осигуряваше и петрола на западния свят.

Междувременно пък довтаса и Фукуяма със своя “край на историята”. След падането на съветския режим и бавните, но наглед необратими пазарни преобразования в Китай победата на демокрацията в цял свят изглеждаше в кърпа вързана.

Разтегливи ценности

Прекомерно еластичното прилагане на основополагащите принципи на западната хуманистична демокрация в угода на моментни тактически съображения създаде в политическото поле почва за появата на Доналд Тръмп, който според Джон Лаф изобщо не проумява тези принципи.

Внезапно се разбра, че връзките, сплотяващи западните демокрации, не са тъй здрави, нито пък вечни сами по себе си. Поддържането им изисква големи усилия; никой сякаш не оспорва нуждата от тях, но не бърза да се включи и той самият.

Външнополитическият вектор на новото американско правителство, сменил многостранните съюзи в международните отношения с лозунга “Америка над всичко”, строго погледнато, не е изобретен от Тръмп. А и политическото поле на Запад се сегментира не от вчера.

По време на най-топлите отношения с Русия многомилиардните разходи за отбрана и самото съществуване на НАТО може да са изглеждали анахронизъм, но важността на общоевропейското единство не подлежеше на съмнение. ЕС се разширяваше под звуците на фанфарите, съпровождащи триумфалното шествие на западните ценности - докато не се сблъска с “арабската пролет” и миграционната криза.

Тогава пролича, че мнозина извън “златния милиард” не искат да използват западните рецепти за благоденствие, а доста хора от “милиарда” нямат желание да споделят това благоденствие с пришълци, макар признавайки (теоретично) правата им върху него.

Общите принципи на западното световно устройство все така не се подлагат на съмнение, но хората имат все по-малко желание да доверят на международни организации претворяването им в дела. Оттук всъщност идват и Брекзитът, и европейският национализъм.

Назад към Палмерстън

Днешните събития са опасни, не защото действията на САЩ “ще разклатят лодката”, разцепвайки западния свят на дребни регионални парченца - запасът от якост на демократичните институции май още не е изчерпан. Естествено ако бъдат поддържани в работно състояние.

Но с действията си американското правителство демонстрира: някои базови принципи на западния световен ред може да се тълкуват свободно - това няма да срути света. И този пример може да стане заразителен.

Понякога изглежда, че светът постепенно се връща към времената на лорд Палмерстън - страните нямат приятели и врагове, но имат интереси. Подобна политика води днес Китай, който създава тактически съюзи, избягвайки по възможност открита конфронтация. И не се занимава с износ на ценности, предпочита да действа с икономически лостове.

Проектът “Един пояс, един път” впрочем може да се разглежда като един вид аналог на ЕС; мнозина обаче виждат в него не твърде добре маскиран локомотив на китайската икономическа експанзия. Най-мрачно настроените анализатори допускат дори по релсите, прокарани в рамките на този проект, един ден да тръгнат вагони с китайски войници.

За обикновения гражданин глобалните институции олицетворяват глобалния дневен ред, в който няма място за него самия. Освен това глобализацията, представяна едва ли не като панацея за всички обществено-политически неуредици, не реши проблема с имущественото разслояване: богатите станаха по-богати, а бедните - по-бедни.

Според някои социолози именно липсата на видимо подобрение в обозрим период (каквото явно не би имало и в идеални условия) е подкопала доверието в западния модел за развитие и благополучие. Казано по-просто, на хората им е втръснало да чакат, докато парите почнат да растат по дърветата. Покрай това си патят и институциите, осигуряващи въпросното развитие.

Лесно се събаря, трудно се гради

Следвоенните поколения в западния свят са забравили несгодите и ужасите на войната, коментира политологът Фьодор Лукянов. Малцина вече помнят, че при създаването на ЕС целта бе да не се допусне нов военен сблъсък на европейския континент - бившите съпернички да се обвържат с икономически връзки.

За реда в следвоенния свят се очакваше да бди ООН. Тя обаче се превърна в свръхобширна бюрократична организация и голяма част от човечеството не изпитва към нея особен пиетет.

В тази светлина е обяснимо защо САЩ напускат още една агенция на ООН, смята Джон Лаф. Международните организации, бранещи базовите ценности и принципи, явно имат нужда от реформа, а имиджът им - от сериозен ретуш. Както впрочем признават и те самите.

Нещо повече, реформите не бива да се протакат, защото по много позиции кредитът от доверие към тези институции вече е стопен.

Въпросът е доколко има смисъл да съборим цялата конструкция от международни отношения, за да я градим после наново - на пепелището след поредна световна война.