Да затвориш водещ университет е голямо нещо. Създавани, снабдявани с персонал и поддържани главно с публични средства, университетите обслужват и утилитарни, и идеалистични цели - да осигурят високо образована работна сила, изисквана от модерната икономика, и да поддържат и развиват културни ценности, посредством разбирането за света, което дават различните научни дисциплини.
Но сега една от академичните перли на Европа тръпне, защото предстои да бъде закрита. Централноевропейският университет (ЦЕУ) в Будапеща, който по-рано тази година се надяваше да бъде пощаден, ще бъде, по думите на неговия ректор, принуден да съкрати до голяма степен дейностите си в Унгария, ако до началото на следващата година не получи разрешение от правителството да продължи да съществува. Това разрешение се чака отдавна, но досега не е дадено.
Относително малък - с около 1500 завършващи студенти - ЦЕУ обучава в различни сфери, вкл. социални науки, право, мениджмънт и математика. Трайно влиза в класацията на стоте водещи университета в света и е един от най-многонационалните със студенти от над сто държави, сред които и от самата Унгария. Благодарение на частни дарения и финансиране от фондация ЦЕУ е един от най-богатите университети в Европа.
Екзистенциалната дилема се дължи на неговото основаване или по-скоро на неговия основател. Човекът, осигурявал досега на ЦЕУ дарения, възлизащи на около 610 милиона долара, и който е почетен председател на съвета на попечителите, е Джордж Сорос - роден през 1930 г. в Будапеща в еврейско семейство, оцеляло през войната благодарение на придобити фалшиви документи. През 1947 г. емигрира във Великобритания и учи в Лондонската школа по икономика, където идеите за отворено общество на преподавателя Карл Попър стават нравствена и политическа основа на живота му. С невероятно успешно управление на финанси печели много милиарди, от които над 30 милиарда са дарени чрез неговите фондации “Отворено общество” за различни каузи, много от които в Източна и Централна Европа. И сега лидери на точно тези страни го обрисуват като едва ли не сатанинско зло.
Сорос възприема ценностите на радикалния космополитизъм срещу тези на радикалния национализъм. Но гневът на политическия елит в Източна и Централна Европа бе разпален най-вече от подкрепата му за милионите мигранти, които влязоха или се стремят да влязат в Европа. И това се усеща най-вече в родната му страна, където премиерът Виктор Орбан води общонационална кампания, в която представя Сорос като основна заплаха. На изборите през април партията на Орбан ФИДЕС отново победи и взе две трети от местата в парламента.
Майкъл Игнатиеф - писател, експерт по права на човека, бивш лидер на канадската Либерална партия и от 2016 г. ректор на ЦЕУ - ми казва, че не знае дали той и ЦЕУ ще трябва да си съберат багажа и да напуснат Будапеща; никой в правителството не може (или няма) да му каже какво мисли техният лидер. Като предпазна мярка Игнатиеф е подписал споразумение за създаване на кампус на университета във Виена, но той разглежда проблемите, засягащи неговите правомощия, в по-широк контекст, на фона на вътрешните борби в Европейския съюз за неговото бъдеще.
“Трите водещи личности в Европа днес са Макрон, Меркел и Орбан. Забележително е, че сега такава позиция ще заеме премиер на страна с десет милиона души - това е показателно за неговата стратегическа издръжливост и неговата визия”.
Триптихът с лидери, за които говори Игнатиеф, дава известна яснота за все по-разнопосочните възгледи за бъдещето на ЕС. Меркел е квинтесенцията на непоколебимата консервативна позиция, подсилена от намалялата подкрепа на избирателите на изборите през септември 2017 г. за двете основни партии - ХДС/ХСС на Меркел и социалдемократите, които отново са в коалиция, но само с малка преднина пред крайнодясната “Алтернатива за Германия”, която сега е най-голямата опозиционна сила. За Меркел едно радикалното задълбочаване на интеграцията в ЕС носи риска от засилване на националистко-популистките течения, чиято победа в Италия я кара да бъде още по-предпазлива. Мнозина от нейната партия и извън нея смятат, че отслабвайки натиска върху страните членки да намалят дълговете си чрез орязване на публичните разходи, Германия ще трябва да субсидира това по-либерално управление.
Макрон е апостолът на “дълбоката трансформация”, която според него е необходима, за да не спре моторът на съюза и той да стане отново обикновен сбор от държави с търговски споразумения и известно сътрудничество, но запазвайки суверенитета си и изпадане до политика, при която решаваш собствените си икономически проблеми за сметка на съседите. Той се нуждае от Германия за зареждане с гориво и форсиране на този мотор; това е правено десетилетия наред, но напоследък с известни колебания. Въпреки че Меркел даде знак за ограничена подкрепа, други държави заявиха ясно, че не са съгласни и настояха за прекратяване на интеграционистката политика и даже за възстановяване на правомощията на националните парламенти.
Премиерът на Унгария отстоява нещо съвсем различно. Както казва Игнатиеф, той е и упорит стратег, и визионер, а визията му е за отделни, суверенни национални държави, чиято преданост към Европа се основава не на идеала за федералистки политически съюз, а на споделени културни норми. В миналото Орбан говореше за предпочитанията си към “нелибералната демокрация” заради провалилите се като панацея мултикултурализъм, антинационализъм и отворени граници.
Отскоро той се отказа от “нелиберализма” в полза на “християнската демокрация”, която обаче е съвсем различна от политиката на западноевропейските християндемократически и социалдемократически партии, които според него са изчерпани. Неговата християнска демокрация е утвърждаване отново на християнството, войнствена негова защита срещу разводняването на неговите религиозни ценности от чужди и дори вражески сили. Европа, видяна от основателите й и техните потомци като отворено общество, все повече заприличва на крепост. Тогава не е чудно, че Сорос и неговите действия ще бъдат идентифицирани като вражески.
Визиите се нуждаят от практическа обосновка. Унгария, близо 30 години след края на комунизма, до голяма степен жъне икономически успехи, но все по-ограничена в политическо отношение. Особено важно е това, че опозиционните новинарски медии са в криза, не получават реклами от държавата и са избягвани от местни и чуждестранни компании, които не искат да дразнят могъщото правителство.
Политиката силно клони към антиимигрантската десница: втора след ФИДЕС през април бе крайнодясната партия “Йоббик”, която, въпреки че положи усилия да смекчи твърдия си антисемитизъм, остава враждебна към имиграцията (и към Сорос), също като ФИДЕС. Ако искаш да разговаряш с опозиционери, попадаш на мъже и жени, които са се надявали на изборите да има възраждане на либералните и левите партии, но са видели, че те са западнали още повече. Орбан укрепи водещата си роля, като отслаби институциите на опозицията, към което се добавя неспособността им да се обединят или да намерят лидер с неустоима визия в контраст с, неговата.
Макрон, Меркел и Орбан. Днес, когато Централна Европа отразява неговите възгледи, новото правителство на Италия споделя много от тях, Великобритания продължава да върви към към изхода, а повечето страни странят от възгледите на Макрон, най-голям от тези тримата може би е Орбан.
