Диктатурата на левите либерали във висшите учебни заведения в САЩ и Великобритания е приела характеристиката на терор. Уволняват професори, гонят поканени лектори, кампусите са прочистват от всякакви алтернативни гледни точки, а студентите живеят в постоянен страх от доноси. Социолозите наричат това „поколението на снежинките“ и предлагат да се примирим – по-нататък само ще става по-зле. Очаква ли я нещо подобно Русия?
Обучението в английските и американските университети понякога все още се струва престижно за средната класа на развиващите се страни. Всъщност животът на студентите в последните години неизбежно се променя към по-лошото. Ръстът на цените за висшето образование принуждава учащите се или да гладуват, или да работят каквото могат, като се стигне до сферата на секс услугите, или да взимат кредити без явната перспектива някога да ги изплатят. Пазарът за труда за завършилите висше образование (на първо място на тези с хуманитарен профил) постоянно се свива: в съвременна Великобритания по-малко от половината притежатели на университетска диплома работят според специалността си.
А в последните години към редицата особено остри проблеми се добавя и жестоката цензура вътре в университетите. И трябва да се подчертае, че самите учащи са се запратили в пределно строгите рамки.
Студентските градчета в страните от Запада векове са се позиционирали като царство на свободата на словото, но сега приличат на оруелиански държави, където за нарушение на правилата еретикът е заплашван от забрана, бойкот и дори изключване. Правилата се разработват от левите активисти и представляват пределно радикално тълкуване на политическата корекция.
На практика всеки ден медиите ни показват поредния скандал зад стените на най-престижните университети, заемащи водещи места в световните класации. Да вземем например знаменития „Бъркли“. Първоначално тълпа студенти провали речта на алтернативно-десния журналист Майло Йоанопулос. След това изгоди политолога Чарлз Мъри с викове „Разкарай се, расист, сексист и хомофоб!“. А лекцията на консервативния мислител Бен Шапиро трябваше да се проведе под засилена охрана, която струва на университета 600 хил. долара. А как иначе? Наобиколилата лекционната зала тълпа приветства мислителя с плакати „Вън от „Бъркли“ нацистко лайно такова!“
Интересно е, че „Бъркли“ е един от най-скъпите университети в САЩ. Стойността на година обучение започва от 28 хил. долара, още толкова са нужни за общежитие. Отчасти това обяснява боевете и погромите, с които ръководството на университета не може да се справи.
Настоящият студентски хаос започва на границата на вековете, когато висшето образование в Европа става платено, а в Америка поскъпва стремително. Студентът, вадещ от джоба си годишно по няколко десетки хиляди долара, предсказуемо застава на позициите на потребител на образователни услуги и започва да иска от университета максимални удобства – и физически, и душевни.
Именно в този период децата от средната класа са наречени „поколението на снежинките“. Терминът принадлежи на автора на „Боен клуб“ Чък Паланюк и означава хора, болезнено чувствителни към всичко, което нарушава душевния им комфорт и понижава тяхната самооценка. Но в кампусите на най-добрите университети от англосаксонския свят „поколението на снежинките“ се е разположило удобно.
Първоначално те използват в университетите идеята за safe space „Зони на безопасност“. През 60-те години този термин обозначава лос-анджелийските гей-клубове, където хомосексуалистите могат свободно да общуват, без да се боят от агресия от страна на хомофоби или полицаи. В английските и американските университети зоните за безопасност първоначално са предоставени за представителите на сексуалните и националните малцинства, но през последните години такава зона става цялото пространство на студентските градчета. На практика това означава, че в тях категорично са забранени всички действия, жестове и изказвания, които могат случайно да обидят или травмират гейовете, лесбийките, трансджендърите, инвалидите, аутистите, афроамериканците, азиатците, евреите, мюсюлманите, феминистките и така нататък. Списъкът с малцинствата продължава да се разширява. Самото понятие оскърбление – също.
През 2015 г. двама преподаватели от „Йейл“ са уволнени само заради съмненията, че техните костюми за Хелоуин могат да обидят някого. Инструкцията на ръководството на университета предписва на празника да се избягват „тюрбани, пера, червен и черен грим“, защото може да оскърби учащите от нетитулните националности или от нетрадиционни ориентации. Заслужилият професор Николас Кристакис и съпругата му му съветват учащите да не търсят оскърбления там, където ги няма, заради което 700 студенти са оскърбени жестоко и побързват са изразят своя протест. Ръководството на „Йейл“ застава на тяхната страна – невинната реплика струва кариерата на семейство Кристакис.
Това е стандартен метод за решаване на проблемите, използването на други е малко вероятно. На първо място ръководството на висшите учебни заведения зависи от парите, които студентите плащат за обучението. На второ място позициите на университетите в класирането се определят в това число и от „удовлетворението на учащите се“. На трето място на администрацията ѝ е значително по-евтино да уволни някой преподавател, отколкото да се съди с оскърбените студенти.
Затова кампусите напълно се прочистват от политически некоректни идеи и личности. Известният биолог, професорът от „Кеймбридж“ Ричард Докинс публикува в „Туитър“ своето раздразнение: „Университетът не е зона за безопасност. Ако ти е нужда такава, отивай си вкъщи, прегърни си плюшеното мече и си засмучи палеца, докато не станеш готов за университета“.
Друг начин за прочистване на университетите за поколението на „снежинките“ е концепцията за „тригъра“ ( „спусък“- англ.) Този термин влезе в студентския живот от психиатриите и означава нещо, което напомня за преживените страдания за хора с посттравматичен синдром. Преди го използват за ветераните от бойните действия, които изпитват панически пристъпи, сблъсквайки се с нещо, което им напомня за Виетнам или Корея. Днес студентите „снежинки“ смятат за „тригър“ всяка дума, която може да рани чувствителната им душа.
Поначало учещите търсеха спусъци в класическата литература. Като „потенциално травмиращи“ от американските и английските студенти бяха определени Метаморфозите на Овидий (Там често се разказва за секс без взаимно съгласие). „Тит Андроник“ на Шекспир (в пиесата има много отрязани крайници), „Великия Гетсби“ на Фицджералд (авторът изобразява критично жените). Създава се впечатление, че студентите просто са искали да намалят списъка със задължителната за четене литература.
Нататък – още. През 2014 г. Джони Сук, преподаваща право в „Харвард“ разказва за списание „Ню Йоркър“ за това, че студентите искат от лекторите да не говорят с тях за членовете на законодателството, свързани с изнасилването. Една от студентките дори иска да не се използва думата violate, макар и този глагол да не значи само „изнасилване“, но и „нарушение“, така че няма как да се размине без него по време на лекциите по право. Тоест „тригър“ за поколението на „снежинките“ става буквално всичко и тук не преувеличаваме.
През 2015 г. деканите на Калифорнийския университет получават инструкции със списък с недопустимите изказвания, които могат да оскърбят или травмират студентите. В списъка на тези лингвистични „микроагресии“ попадат фрази като „Америка е страна на възможностите“, и „Смятам, че тази работа трябва да се получи от най-квалифицирания кандидат“.
Колкото и да е странно, колкото по-нататък отиват университетите по пътя на най-голямото благоприятстване на студентите, толкова по-нещастни стават студентите. Доносите, общественото осъждане, чистките, постоянната обработка на професорите и учащите се, всичко това става ежедневие в студентските градчета. Активните малцинства – националните и ЛГБТ поемат контрола над ръководството на кампусите и си осигуряват възможност да запушват устата на всеки, който не споделя техните идеали.
Според допитване, проведено в „Йейл“ през 2017 г. през първата година на обучението си 61% от студентите не се страхуват да изкажат мнението си за политиката, религията и половите ориентации пред своите колеги, докато сред тези от горните курсове процентът на смелчагите е едва 30%.
Дори подкрепящите политическата коректност медии признават, че свободата на словото в университетите сега на практика не съществува. Английският ежеседмичник The Spectator дори нарича американските университета „посмешища на нетърпимостта“. USA Today свидетелства, че в Мичиганския университет „живее и крепне полиция на мисълта“ и се налага усещане за завръщане във времената на ГДР и СССР.
Пред нашите очи „снежинките“ се превръщат в естествени хунбейвини, но е трудно да ги обвиняваме за това. Това поколение живее с чувството за дълбока неувереност в утрешния ден. Ежедневно им внушават, че съвсем скоро автоматизацията ще ги лиши от работа. Те виждат как родителите им с последни сили се борят, за да останат в средната класа. В резултат на това „снежинките“ претворяват своя страх в агресивна обидчивост.
От своя страна ръководството на университетите активно подкрепя левичарите, защото само е дошло на власт, спекулирайки с левичарска риторика. Миналата година юношата от Бангладеш Зияд Ахмед сто пъти подред написа на заявление в Станфордския университет лозунга Black Lives Matter („Черните животи са важни“) . Трогнат от подобна политическа съзнателност университетът го дарява със стипендия за целия курс от обучението. Не е странно, че в кампусите на такива университети сега цари либерален терор.
През 2016 г. в разгара на президентската кампания ръководството на Джорджтаунския университет забрани на студентите дори да споменават Бърни Сандърс в разговорите, още по-малко да агитират за него. Да не говорим за Доналд Тръмп – той наистина стана човека „който не трябва да се назовава“.
Университетското ръководство дори не иска да слуша критиката от страна на обществото. Както отбеляза във своя статия за The New York Times заместник-ректорът на Нюйоркския университет Улрих Баер, „свободата на словото изобщо не значи разрешение за всеки човек да казва всичко, което мисли“.
Като цяло войната на снежинките срещу традиционната система на преподаване добре демонстрира кризата, към която води комерсиализирането на висшето образование. Чернокожите потребители-студенти искат от програмите да се махнат белите класици. Потребителите-студентки искат да изгонят десните преподаватели-потисници. В резултат с векове изгражданата система на университетското образование се къса по шевовете. Дори по-лошо, загива самата идея за обективно научно знание и непредубедения сблъсък на мнения. А потребителите отново си остават дълбоко нещастни и чувстват, че не са получили каквото трябва за своите, пари.
Това е добър урок за всички, които мечтаят да превърнат образованието в „сфера на услугите“.