Москва играе умна дипломатическа игра и успява да поддържа връзки с всички основни играчи
Често нещата в живота имат просто обяснение. Спекулациите обаче имат вредния навик да плъзнат поради своята съблазнителна привлекателност.
Посещението на израелския премиер Бенямин Нетаняху в Москва на 9 май и неговата среща с президента Владимир Путин разпалиха слуховете, че двамата са постигнали фаустова сделка, даваща на Тел Авив картбланш да унищожи иранските сили от „Ал Кудс”, както и подкрепяните от Иран милиции, разположени в Сирия.
Подобни спекулации възникнаха поради две причини. Първо, веднага след връщането на Нетаняху в Тел Авив, Израел стартира най-голямата въздушна атака по вражески цели извън границите си след войната от Йом Кипур от 1973 г., в рамките на която на 10 май 30 израелски самолета атакуваха бази в Сирия. И подобно на историята с Шерлок Холмс, при която кучето не лае, Москва се въздържа от реакция. На второ място, руски медии още на следващия ден съобщиха, че Москва в края на краищата няма да прехвърли усъвършенстваната система за противоракетна отбрана С-300 в Сирия. Не означава ли това, че Путин е преосмислил позицията си след разговорите с Нетаняху на 9 май?
Помислете над следното: Москва осъзнава, че израелската атака на 10 май е провокирана от ракетната атака срещу Голанските възвишения от сирийска територия. Както и че тя е в отговор на израелския обстрел срещу сирийски бази на 8 април, при който загинаха 7 ирански военнослужещи. Просто казано, Москва пасивно наблюдаваше десетките ракети, които валяха напред и назад на 8 април и на 10 май и нямаше причина да хвърля вината върху някоя от страните. Нейното мълчание беше оглушително.
Сирийската система за противовъздушна отбрана
Това е доста разумно като се има предвид, че Русия не иска да се заплита в конфликта, който трябва да остане единствено сирийско-иранска караница с Израел. От друга страна, руското Министерство на отбраната внимателно оцени факта, че около половината от 60-те ракети, изстреляни от израелски самолети на 10 май, са били свалени, което, разбира се, означава две неща. Първо, сирийската противовъздушна отбрана още веднъж доказа своята издръжливост – според руското военно ведомство сирийците са свалили повече от 70 от 103-те ракети, изстреляни от САЩ, Великобритания и Франция по време на въздушния удар от 14 април.
Второ, произтичащо от първото, Москва оценява, че всяко значително подобрение на сирийската система за противовъздушна отбрана може да бъде задържано за момента.
Москва отбелязва, че ако възникне извънредна ситуация, Русия ще бъде в правото си да прехвърли системите С-300 в кратък срок в рамките на месец. Теоретично подобна ситуация ще възникне, ако Сирия отново се изправи срещу заплаха от западна атака. Няма обаче никакви индикации, че такова нещо може да се случи в близко бъдеще.
Не е изненадващо, че Кремъл критикува остро спекулациите, според които решението му да не прехвърли С-300 на Сирия е било под давление на Нетаняху. Говорителят на президента Дмитрий Песков отбеляза на 11 май, че решението на Москва предшества посещението на Нетаняху.
ТАСС, от своя страна, даде детайлно обяснение на факта, че никога не е имало конкретно решение да се предостави С-300 на Сирия и следователно въпросът за преразглеждането на някакво решение изобщо не стои на дневен ред.
Очевидно в основата на всички тези диви медийни спекулации е бързането да се внуши, че Путин е „произраелски” настроен. Това обаче наистина е нескопосан опит.
Работата е там, че руснаците не са едновекторни играчи. Руската дипломация има дълга традиция да жонглира с много топки във въздуха.
Понастоящем Русия умело поддържа добри отношения едновременно с Китай и Виетнам, Турция и Гърция (и Кипър), Иран и Саудитска Арабия, Катар и Саудитска Арабия, Турция и Египет, Иран и Йордания и т.н. В близко бъдеще вероятно и с Индия и Пакистан.
Просто казано, Иран може да даде на Русия това, което Израел не може – и обратното.
Москва иска добри отношения едновременно с Иран и Израел, тъй като те имат различно предназначение в рамките на руската външна политика.
С други думи това означава, че Русия не се включва към това, което Иран нарича „фронт на съпротивата” в Сирия. В същото време Русия оценява, че присъствието на Иран и „Хизбула” в Сирия е по покана на Дамаск и е от критично значение в битката срещу екстремистките групировки. Съвсем очевидно е, че Русия отказва да сподели израелското виждане за „Хизбула” като терористична организация. Ако не друго, резултатите от изборите в Ливан на 6 май могат само да укрепят руското разбиране, че „Хизбула” е легитимна политическа сила, с която всички трябва да се съобразяват.
Множеството противоречия
Ясно е, че при тези сложни обстоятелства е нереалистично да очакваме Русия да бъде част от какъвто и да е израелски план за ликвидиране на присъствието на Иран и „Хизбула” на сирийска територия.
От друга страна, Русия няма да се противопостави на нуждата на Сирия или Израел да защитават съответните си интереси в сферата на сигурността и/или да действат при самозащита.
Русия критикува Израел за неговата ракетна атака срещу Сирия от 8 април, която активира сегашния процес на „действие-противодействие”, наричайки я опасен ход, но не се впечатли особено както от ответния ракетен удар срещу Израел на 10 май от сирийска територия, така и от бързата израелска контраатака скоро след това.
Дълбоките противоречия обаче надхвърлят този епизод. Въпросът е в това, че Русия има сходство на интереси с Дамаск и Техеран що се касае до запазването на единството на Сирия и укрепването на националния й суверенитет. Следователно, Русия не може да приеме външни играчи, опитващи се да балканизират Сирия или да възпрепятстват устрема на Дамаск да си възвърне контрола над цялата страна.
От това логично следва, че Русия ще помага на сирийските въоръжени сили да развият капацитета си и да стабилизират ситуацията вътре в тази страна. Съвсем очевидно Русия вярва, че в суверенните прерогативи на Сирия е да развива своята възпираща сила – точно както го правят Израел и Ливан в региона.
Не може да се пренебрегва фактът, че дори без руските С-300, капацитетът на сирийската противовъздушна отбрана ще продължи да бъде усъвършенстван с външна подкрепа, включително иранска.
Възможно е това вече да се случва и Москва да е напълно наясно с този факт, като същевременно прави оценката, че в настоящия момент няма необходимост от изпращането на С-300 в Сирия. В края на краищата нищо, което се отнася до военния баланс в Сирия, не остава извън руското полезрение.
Достатъчно е да се каже, че прочитът на Кремъл за разговора между Путин и Нетаняху в Москва на 9 май е спиращ дъха. Трудно може да си спомним за друг чуждестранен лидер, с който Путин да е говорил в близките години с такава емоционална топлина на лично ниво – дори с иранския лидер Хасан Рухани или със сирийския президент Башар Асад, които са ключовите съюзници на Москва. Това е руската дипломация в своята най-добра форма в тези смутни времена.
