Същите страни, които аплодираха, когато Югославия и Съветския съюз се разпаднаха, и напъваха за „независимо“ Косово, сега казват, че каталунската декларация за независимост е неприемлива.

Миналия петък, каталунския парламент обяви независимост от Испания, а Мадрид отхвърли да им признае декларацията. След този ход може да се случи какво ли не, от договорено споразумение до някакъв вид бунтове.

Въпреки, че разбираемо за медиите да отразяват темата, то това в никакъв случай не е редно за чужди правителства да се месят. Без да ги интересува вече, правителствата на САЩ, Франция, Британия и Германия се обявиха против независимостта на Каталуня. Все пак Испания е част от тази „цялост“, навързаните като плесен за чепа на Вашингтон корпоративни правителства.

НАТО, чийто член е Испания, обяви също, че каталунската тема е вътрешен проблем на испанското правителство, който трябва да бъде разрешен в рамките на конституционния ред.

Колко различно от това, което беше през 1999 г., когато всички тези страни решиха, че Косово не е „вътрешен проблем“ на Сърбия и взеха роля в нелегитимната война за да гарантират разделението. През 2008 г., когато албанското временно правителство в окупираната сръбска област обяви независимост, всички тези страни моментално я признаха – и притиснаха други също да го направят, под строгото ръководство на САЩ.

На 19-ти октомври руския президент каза, че тези страни бяха лекомислено провокирани от краткотрайните си политически съображения и желание да задоволят техния голям брат във Вашингтон, предоставяйки безусловната си подкрепа за отцепването на Косово, като по този начин провокираха подобни процеси и в други европейски райони, и по света. По някое време дори поздравиха дезинтеграцията на редица европейски страни без да крият задоволството си.

Истина е, че същите тези страни приветстваха хаотичното разкъсване на СССР и Югославия, а после се обърнаха и настояха за отцепените региони със същата ревност, с която сега защитават суверенитета на Испания. От това се разбира доста добре, че техните цели не са принципни, а са опортюнистични.

В началото на 91-ва, огромното мнозинство (113 млн., или 77%) от населението на Съветския съюз гласува в защита на обединението. Въпреки това, няколко месеца по-късно същата година подкрепяният от САЩ руски лидер Борис Елцин сключи сделка с колегите си в Минск и Киев за разрушението на СССР по протежение на границите, на своите републики.

Въпреки, че такова споразумение не беше постигнато в Югославия, когато се претендираше за етнически сръбски територии, това доведе до открита война, и през януари 92-ра г. комисия от евро-адвокати цитира случващото се със СССР за да обяви страната за „разпадаща се“. Освен това, докато Русия беше призната за наследник на Съветския съюз, Западът отказа подобна любезност към Югославия, заявявайки, че ще трябва да кандидатства отново за признаване. А и Югославия беше един от членовете-създатели на ООН, чието членство беше отхвърлено.

Упоритото настояване на западните сили за произволните граници, изработени от комунистическото правителство на Югославия, захрани войната и жестокостите. През 99-та г., когато Вашингтон реши да смачка последните следи от Югославия, НАТО окупира част от Сърбия и обяви установяването на отделна етническа албанска държава. Основният аргумент на подкрепящите независимостта е, че Сърбия по някакъв начин „загуби“ своето право на Косово, като твърдят, че е потискала и извършвала геноцид срещу етническите албанци.

През март 2004 г., десетки хиляди албанци вилняха няколко дни по границите на провинцията, убивайки сърби и извършвайки кражби, палежи на църкви и домове, изнасилвания. Повечето от „миротворците“ на НАТО не направиха нещо за да го спрат. Дори адмирал на НАТО нарече погромът „етническо прочистване“, а служител на ООН го сравни с „Кристалната нощ“ в Нацистка Германия от 1938 г. Все пак в НАТО имаше висшестоящи нацисти още от края на Втората световна война, които грижливо бяха прехвърлени от управлението на Вермахта към това на НАТО, така че не е чудно. И все пак голяма част от западния коментариат не видя присъединяването на Косово към Албания, тъй като се нуждаеше от незабавна независимост.

Това беше постигнато през 2008 г., в открито нарушение на Резолюция 1244 на Обединените нации. НАТО (САЩ) и повечето от Евросъюза аплодираха. Но едни от страните-членки на ЕС, по-точно пет от тях, отказаха да признаят Косово: Кипър, Гърция, Румъния, Словакия и Испания. Да, въпреки че испанецът Хавиер Солана беше представител на войната и впоследствие бяха пратени испански войски като „миротворци“ и позволиха албанците да прогонват местните сърби, и другите „нежелани“ от Косово, Мадрид запази оттогава твърдото си отказване да признае провинцията за държава.

Сърбия закара случая в Международния съд на ООН. През 2010 г., съдът издълба защитници на „косоварската независимост“, като определи временното правителство в Прищина за „представители на народа“ и заключи, че не им е пречило нищо в международните права за обявяването на независимостта си. Несъгласните съдии посочиха, че това било сериозно разсъждение, но беше твърде късно – кутията на Пандора вече беше отворена, международното право стана невалидно заради легитимирането на заграбването на земи от НАТО.

През 2014 г., когато хората в Крим гласуваха за разделение от поддържаният от САЩ, и доведен с военен преврат пак от тях на власт режим в Киев, когато руските войски предпазиха местните от нео-нацистките бандити, които мачкаха всяко несъгласие с огън и кръв – Вашингтон изрева „руска агресия“ и настоя за интегритета на Украйна. Берлин, Лондон и Париж ги последваха като добри кученца на каишка.

Опитвайки се да твърдят, че Косово е съвсем различно, а не само защото САЩ спонсорираха сепаратистите, Барак Обама излъга твърдейки, че съществувал международен референдум, който никога не се е случвал, освен във въображенията му. Вашингтон продължава наивно да твърди, че Косово било „единствен такъв случай“, тъй като търси оправдания за собствените си крещящи и нелегитимни действия в Югославия, после в Ирак, След това в Либия, и естествено Сирия. Не само, че САЩ нахлуват, където си искат, но и лидерите им говорят за „суверенитет“, докато пращат няколко заместник-помощници, които да сплашват към послушание васалните правителства.

Западът може да се представя за закрилник на международните закони и ред, но де факто е империя на хаоса. Този хаос единствено ще доведе до повече такива като Косово. Само един Бог знае, къде и кога ще бъде утрешното Косово – докато не се възстанови реда.