"В ход отново е митологизацията на миналото. Путин слепя бъдещето на Русия от останките на съветския мит", казва в разговор за Дойче веле руската историчка Ксения Полуектова-Кример.

ДВ: Как се преосмисля днес опитът от съветското минало? И защо нито властите, нито обществото не си извлякоха поуки от този опит?

Ксения Полуектова-Кример: На държавно ниво няма никакво преосмисляне на миналото. Тъкмо обратното. Наблюдаваме замразяването на мнимата история. Властите подменят разговора за миналото, изкарвайки от нафталина съветските митове и ги въвеждат в дискурса с помощта на телевизията, киното, учебниците, церемониите и паметниците. Това възраждане на миналото е монолог, а не диалог. И опит да бъде вкарано миналото в днешния политически порядък. Управляващите замазват страшното, неудобно и трагично минало с бившите триумфални победи и с моралното превъзходство, което винаги е било на наша страна. Русия винаги е жертва и никога агресор. И в това победоносно минало фашизмът и нацизмът са абсолютният еталон на злото, ужаса и злодеянията, а съветският режим е оправдаван с противостоянието на злото, с победата във войната и мащабите на понесените в тази война загуби. Сложното, болезнено и многопластово минало се покрива с казионен мемориален бронз, при който няма никакви подробности и детайли. Човекът не се вижда. Вижда се само могъществото на държавата и на режима, който е задушавал и продължава да задушава човека. Според мен, днешното възвеличаване на победата във войната пречи на сериозното и основано на факти и етика преосмисляне на съветското наследство и опита от сталинизма.

ДВ: Следствие от политиката на Кремъл или по волята на народа е подобен подход към историята?

Ксения Полуектова-Кример: Мисля, че това е двупосочен процес. Войната се превърна в мярка за автентично преживяване в руското съзнание на героичното минало и изглежда, че оправдава всичко останало, извършено от съветския режим. Включително и високата човешка цена, която е платена за победата. Романтичната представа за военния опит, почерпана от киното, е изключително привлекателна. В тази представа има истинска солидарност, другарство, подвиг и висше предназначение. Защото масовият читател не придобива представа за войната от книгите на Биков, Некрасов, или Алексиевич. И хората се обръщат към тази героика на миналото, за да понесат по-леко днешните тежки материални обстоятелства, унижения и безправие, с които се сблъсква средностатистическият руснак всеки ден. Той иска да се присъедини към нещо по-голямо и героично. Да впише себе си в редиците на наследниците на тези герои и победители. Разбира се, че има много по-малко желаещи да поемат върху себе си отговорност за предците си от НКВД или СМЕРШ, защото това изисква отказ от психологически защитни отрицания и идеализации. Властовият елит признава Русия единствено като приемник на героичния съветски опит, а за всичко останало се говори мимоходом. Било, каквото било. Стига толкова! В края на 1970 и началото на 1980-те години елитът се договори да не демонизира повече Сталин. А Путин се опитва да слепи от частите на съветския мит някакви варианти за бъдещето. В Русия отново е в ход митологизация на миналото, с което можем да се гордеем и да извлечем символичен морален капитал...

ДВ: И да укоряваме Запада?

Ксения Полуектова- Кример: Да. Важно е да разберем, че активното използване на войната в политическия дискурс, съвпада с изолационизма и противопоставянето на Запада. Така беше по времето на Брежнев, когато Победата се митологизира и започва да се чества на държавно ниво. Както и днес. Сегашната маниакалност на властите в борбата им срещу "изопачаването на историята", всичките тези комисии и мемориални закони от последните години, са част от "мемориалните войни". По този начин властите реагират на появата на институти и музеи, изучаващи съветското минало в Източна Европа, където не виждат Русия като "освободителка".

ДВ: Може би днешната руска младеж ще успее да преосмисли престъпленията, извършени от съветския режим?

Ксения Полуектова-Кример: Младите хора, които познавам, усещат, че не се безпомощни. Усещат, че нещо зависи и от тях. Днес срещу тях са се изправили полицията, медиите и властите. Младежите придобиха смелост. Радвам се, че на мястото на демонстративната аполитичност на първите "сити години" от управлението на Путин, когато интересът към политиката се считаше едва ли не за признак на лошо възпитание, сега младите имат по-голяма готовност и интерес да се занимават с политика. Мисля, че раздразнението от фанатизма на казионните "учители", които помагат при "броенето" на гласовете по време на избори и проповядват патриотизъм и "ефикасен сталински мениджмънт", тласка младите руснаци да започнат да се оправят в политиката и историята самостоятелно. В тази самостоятелност и вътрешен етичен стимул е и надеждата.