В разговора си с Александър Андреев, чиято втора част следва, Герт Кьонен коментира тежките травми на Русия и фиксациите на Владимир Путин. По тези теми Кьонен публикува няколко обширни статии в големи германски вестници като "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" и "Ди Цайт".
ДВ: Г-н Кьонен, в Германия за редица публицисти и за някои политици се казва, че проявяват голямо разбиране към руския президент Владимир Путин. Вие публикувахте две големи статии за неговата политика – и сякаш не проявявате особено разбиране към самия него.
Герт Кьонен: Напротив, мисля, че много добре го разбирам. Той изобщо не се опитва да скрие своето каменно сърце. Вярно е, че често предприема хитри тактически ходове, а понякога просто лъже безочливо, но въпреки това човек може да го чете като разтворена книга. Пределно ясно е какво точно иска: да възстанови Велика Русия и по този начин да влезе в учебниците по история. Но как точно смята да го постигне – никой не знае.
Целта - да се поправи разпадането на СССР
ДВ: Вие пишете, че Путин се опитва да възстанови СССР. В същото време в Русия се надига национализъм. Съветският съюз обаче беше многонационална държава, базираща се върху принципа на „социалистическия интернационализъм". Не виждате ли в това известно противоречие?
ГК: Не, аз не твърдя, че Путин иска да възстанови СССР. Той няма да пророни дори една сълза нито за издъхналия социализъм, нито за социалистическия интернационализъм. Напротив. Вярно, че говори за разпадането на СССР като за „най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век", но всъщност има предвид единствено отслабването на Русия. За него СССР беше просто някакво „удължение", естествена имперска рамка на „хилядагодишната Русия", за която на няколко пъти споменава. Програмата, която Путин обяви при встъпването си в длъжност през 2005 година, е повече от ясна: той просто иска да събере „руската земя", съвсем в съзвучие със старата руско-имперска митология.
В търсене на външни врагове
Stalin Plakat
"Цялата трагична история на Русия през 20 век се превръща в кичозен отечествено-героичен разказ"
ДВ: Вие пишете за еклектиката на новата руска ценностна система, в която царят и Сталин съжителстват редом един до друг. Но нима мнозинството руснаци не осъзнават това противоречие? Или просто го игнорират?
ГК: Мнозина го забелязват, разбира се. И в същото време изпитват облекчение. Защото в Русия е налице огромното желание да се съберат в едно лоно онези исторически спомени, които в реалната история на Съветска Русия бяха разделени по такъв радикален, дори убийствен начин: Сталин и царят, червените и белите, палачите и жертвите, атеистите и поповете и т.н. Това е разбираемо, а по някакъв начин – дори необходимо и смислено. Тревожно става обаче в мига, когато държавните идеологически служби и в крайна сметка самият Владимир Путин като върховен повелител на нацията започнат насила да хармонизират тези най-противоречиви спомени. Защото тогава цялата чудовищна, трагична история на Русия през 20-ти век се превръща в някакъв кичозен отечествено-героичен разказ – вместо обществото честно и открито да погледне към своята вътрешна историческа разкъсаност и най-вече да запретне ръкави, за да извади на бял свят причините за нея. Защото кичозният разказ всъщност е едно безконечно самооблажаване, в което великата Русия крачи от победа към победа, обградена отвред от един свят, пълен с врагове и завистници, срещу който отново и отново възправя снага.
Най-дълбоките и най-трайните рани, нанесени на Русия и на нейната велика култура, са всъщност дело на руска ръка. Така, както и Съветският съюз се саморазпадна поради своята изконна, вътрешна слабост. Но тъкмо това мнозина руснаци не желаят да приемат. Още по-неприемливо е то за новоизпечените великоруски идеолози. За всички тях е непоносимо да погледнат историята и истината в очите – и тъкмо поради това започват да търсят и да си намират външни и вътрешни врагове, какви ли не „пети колони" и „чужди агенти". Историята е стара и тъжна: Русия открай време винаги е прокуждала в емиграция своите най-извисени и светли умове, или пък просто им е запушвала устата.
До преди кризата в Украйна Путин бе редовен участник в срещите на Г8
До преди кризата в Украйна Путин бе редовен участник в срещите на Г8
ДВ: Но мнозина руснаци очевидно се чувстват унизени и смятат, че Западът ги е измамил. Нима тази нагласа е без значение?
ГК: Разбира се, че не е. Но по същество тя е ирационална, продукт на една прегряла пропагандна машина, която функционира съвършено монотонно и мономански. И най-важното: тези твърдения са просто компенсаторни. Ако не броим охолните години на скъпия петрол и газ, през цялата „ера Путин" Русия тъй и не успя да създаде солидна основа на своята икономика – и този пропуск естествено се оправдава със зложелателството на външните врагове. А нека не забравяме, че Русия беше приета като равноправен член във всички (дотогава западни) водещи структури на световната политика и икономика. Специално заради Русия Г7 стана Г8, на Путин навсякъде му постилаха червения килим. Но той просто се е фиксирал върху идеята си за международно-политическа равнопоставеност със САЩ – една идея, съсипала всъщност още едновремешния Съветски съюз, който на всичкото отгоре беше си изградил много по-широка основа.
НАТО обгражда Русия? Абсурд!
Да, разбирам онези многобройни руснаци, които са изнервени от факта, че европейците и американците все още членуват в НАТО, докато Варшавският договор отдавна беше разпуснат. Но, първо, за разлика от Варшавския договор, НАТО е една демократична организация, в която дори най-малките страни-членки могат да кажат „не" на суперсилата САЩ. Както, впрочем, и направиха, когато през 2002 година в нарушение на международното право беше предприета интервенцията в Ирак или когато през 2008 администрацията на Буш искаше да покани Грузия и Украйна за членство в НАТО. И второ: бившите васални държави на СССР от Източна Европа съвсем доброволно решиха да влязат в НАТО, най-вече, защото смятаха, че спешно се нуждаят от закрила.
Германският историк Герт Кьонен
Германският историк Герт Кьонен
Онези, които говорят за някакъв „поход на НАТО към Русия", трябва просто да погледнат географската карта. И веднага ще установят, че приказките за „обградената от НАТО Русия" са чиста измишльотина. Специално за Русия НАТО създаде два нови съвета, в рамките на които Москва можеше да се убеди за какво става дума. И когато днес Кремъл твърди, че в Източна Украйна „всъщност" вече присъстват натовски войски, това е просто насъскване и подигравка с гражданите.
Европейският съюз скърца и стене с всичките си чаркове, но все някак успява да удържи целостта си. Точно от него да очакваш някаква голяма заплаха за Русия – това си е направо нелепо. Споразумението за асоцииране на Украйна, което, впрочем, беше подготвено още по времето на Янукович, изобщо не беше покана за членство. И съвсем не пречеше на страната да влиза в други съюзи, например в Евразийския. Всичко подлежеше на договаряне, всичко беше отворено. Само че Янукович искаше да намаже и от едната, и от другата страна и да запази властта (за себе си и за семейството си). Просто европейците късно го разбраха.
Герт Кьонен е историк и публицист, който се занимава с руско-германските отношения и с историята на комунизма. Втората част от интервюто с него следва. В нея става дума и за политиката на Кремъл към Източна Европа, включително и България.