Все повече се очертават контурите на възможните два сценария за развитието на Гърция: запазване на еврото с цената на финансови рестрикции (за които гърците не са готови) или възстановяване на националните пари и тяхната девалвация (с всичките ясни и неясни последствия от този акт).
Съществува обаче и едно трето, много по-елегантно решение, което макар и често споменавано, никога не е било проучвано сериозно. Това решение би могло да послужи като отправна точка за преосмисляне на цялостната архитектура на еврозоната, в това число и перспективите на балканските страни, включително България.
В предлагания модел става въпрос за съвместното циркулиране на еврото и националните пари. Новите пари, които трябва да се разглеждат повече като допълнители, а не като конкуренти на еврото, ще се емитират от националните държави, от техните трезори. Тези национални фискални пари, обвързани с паричния оборот на публичния сектор, ще бъдат покрити с данъчни и други фискални постъпления (по-точно с очакваните данъчни постъпления). Ще се вкарат в обращение чрез каналите на публичните разходи и услуги, част от пенсиите, заплатите на държавните служители, стипендиите и други.
Освен за плащане на данъци ще им се даде статут на пълноправно официално платежно средство. Ще циркулират предимно в националните стопанства, еврото ще остане като общоевропейски пари. Така ще се реализира и принципът на субсидиарността и на федерализма, за които се пише и говори много, но малко се прави.
Подобна парична система ще носи не само характеристиките на по-голяма гъвкавост по отношение на паричното предлагане, ще създава и ще намалява ликвидността в системата в зависимост от състоянието на националното стопанство, но и ще води до по-голяма фискална дисциплина.
Тъй като търсенето на новите пари в голяма част ще зависи от състоянието на бюджета, държавата ще се стреми да поддържа здрави публични финанси и висока събираемост на приходите.
Обемите на новите пари, образно казано, "ще пулсират със състоянието на националното стопанство". При асиметричен шок (например вторична депресия, каквато имаме в Гърция) те ще насочват производствените фактори вътре в страната, което ще развива местното производство, ще намаляват вноса и ще подобряват текущата сметка.
Така, парадоксално на пръв поглед, новата система ще бъде едновременно по-гъвкава и по-дисциплинираща. Редуването на състоянията на допълнимост (комплементарност) и на конкуренция между националните пари и еврото ще осигури до определен автоматизъм на паричното предлагане и търсене според състоянието на стопанския цикъл.
Истината е, че предложеното решение не е нещо оригинално, по-скоро отговаря на нормалното състояние на паричните системи. Цялата хилядолетна парична история го свидетелства, фискалните пари, както и други видове пари, винаги са съществували редом с банковите пари. Периодите на най-големи парични кризи и кризи изобщо са именно когато тази парична комплексност е била изкуствено разрушавана и когато са съществували само един вид пари (в съвременния свят се смята, че единствено банковият сектор може да създава пари, и то в състояние на паричен монопол).
В технически план, без да навлизаме в подробности, новите пари ще бъдат разменяни едно към едно с еврото, тяхната конвертируемост в евро ще бъде осигурена. Изграждането на репутация ще изисква дългосрочни усилия от правителствата.
Посочената идея е валидна за Гърция (в спешен план), но би дала и възможност да се преосмисли и цялостната стратегия за интегриране в еврозоната от страна на балканските страни, а и като цяло на общата институционална философия на европейската парична архитектура.
В горната логика балканските страни и България трябва да въведат еврото и да превърнат националните си пари във фискални.
Технически това не са сложни неща. Трудностите идват от съпротивата на интересите, но в случая най-вече на незнанията и предразсъдъците за функционирането на паричните системи, които са ни дълбоко вградени.