Всъщност Европа би трябвало да се радва на появата на нови политически формации в момент, когато избирателната активност пада стремглаво. Зад групировки като "Сириза" или "Подемос" не стоят примитивни противници на системата, а добре подготвени млади лидери. В Гърция това е Алексис Ципрас, инженер по образование, а в Испания - университетският преподавател Пабло Иглесиас. Те призовават гражданите да се възползват от основното си демократично оръжие: правото на глас.
Ципрас и Иглесиас са представители на една нова европейска Левица, която знае как да привлича отчаяни избиратели. От друга страна те се дистанцират максимално от политическия истаблишмънт на утвърдените партии. В тази картина идеално се вписва решението на Ципрас да състави управляваща коалиция с консервативните националисти от "Независими гърци", както и острият му тон спрямо Брюксел и Берлин.
Бунтът на "изгубеното" поколение
Испанският съюзник на Ципрас - Пабло Иглесиас - също използва провокацията, давайки например интервю за испаноезичния ирански ТВ-канал "Hispan TV". В резултат на това, той е обвиняван, че се поставя в услуга на режима в Техеран, или че се опитва да наложи и в Испания чавистки модел на управление. Испанските медии и политическите му противници обвиняват неговото движение в популизъм и липса на идейно съдържание. Което обаче изобщо не впечатлява привържениците на "Подемос": миналата събота те превзеха мадридския площад "Пуерта дел Сол" - мястото, на което през 2011 година възникна палатковият лагер на "възмутените", поставил началото на движението. То се подхранва от редиците на недоволните, които в огромната си част са добре образовани млади хора в една страна с толкова голяма младежка безработица, че експертите вече говорят за цяло едно изгубено поколение.
Всички опити да бъде дискредитирана новата партия засега се провалят, тъй като нейните млади привърженици в голямата си част отдавна вече не вярват на медиите, които считат за продажни. Без успех останаха и опитите за развенчаване на мита около някои от лидерите на движението, с цел се покаже, че са се сдобили по нечестен път с дипломите си за висше образование. Но в една страна, в която се водят огромен брой дела за корупция срещу всевъзможни политици, опитът да се правят подобни "разкрития" е предварително обречен на провал.
Испания не е Гърция
Трябва ли Европа да се плаши от силата на тези нови леви формации? В нормални условия, радикалните предложения на гръцката "Сириза" не биха привлекли голям брой избиратели. Тя обаче черпи силата си не от харизматичността на своя лидер Ципрас, а от разрухата, причинена от строгите икономии на "Тройката". Самарас в Гърция и Рахой в Испания се превърнаха за обикновените хора в техните страни в символ на сляпото подчинение пред този външен "диктат".
След победата на "Сириза", представители на големите партии в Испания повтарят като заклинание, че Испания не е Гърция. И това изглежда вярно в поне едно отношение: макар обикновените испанци още да не са почувствали съвземането на испанската икономика, страната им, за разлика от Гърция, не е затисната от огромни, неизплатими дългове.
"Походът за промяна" в центъра на Мадрид беше чиста демонстрация на сила. До датата на парламентарните избори обаче, "Подемос" трябва да вземе още много етапни изпити: от март до септември ще се проведат няколко регионални и общински избори и през това време конфронтационният курс на Ципрас спрямо ЕС може да се превърне в най-големия враг на "Подемос". Задълбочаването на конфронтацията може да постави под въпрос оставането на Гърция в еврозоната, което е в състояние да уплаши привърженициете на "Подемос". Нищо чудно, ако не друг, а самият Иглесиас скоро подхване рефрена "Испания не е Гърция". И тогава първата му жертва няма да е партията на премиера Рахой, а целият политически спектър от традиционната Левица до испанските социалисти, които могат да бъдат сполетяни от съдбата на ПАСОК в Гърция: да бъдат пометени от вълната, която докара на власт лявата партия "Сириза".
DW
