Хайнрих Аугуст Винклер е един от най-известните историци в Германия. Наскоро 75-годишният професор издаде третия том от своята „История на Запада". Книгата веднага предизвика възторжени рецензии в големите германски медии. Предлагаме Ви обобщение на обширната тема, което самият Винклер направи в поредица от статии и интервюта за реномирани издания като „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг", „Ди Цайт" и „Шпигел".

За да се фокусират тезите на Винклер, най-напред трябва да се изясни неговото понятие „Запад". Според професора, географски Западът обхваща Западна Европа, Израел и извъневропейските англоезични демокрации. Съдържателно обаче в „западната общност на ценностите" влизат всички общества, които се водят от идеите за неприкосновените човешки права, разделението на властите, върховенството на закона, представителната демокрация и свободния пазар. Тази общност на ценностите в момента е изправена пред сериозни предизвикателства - и в същото време получава уникалния шанс да възроди своята жизненост, смята Винклер.

Причините за войната срещу Запада

Агресивните действия на Русия към Украйна са само едно от предизвикателствата пред Запада. Далеч по-радикална е атаката срещу западните ценности, която предприемат ислямистките терористи. Ако не броим опълчването срещу Запада и неговите ценности, между путинизма и ислямизма няма нищо общо. Сигурно е обаче, че сегашната офанзива по тези два вектора има една обща причина: САЩ доброволно се отказаха от ролята на „световен жандарм", която бяха поели, първоначално с нежелание, след Втората световна война. Това оттегляне онагледява една много по-обща тенденция. Първо: всички западни нации в една или друга степен се развиха като „постгероични общества". Второ: триумфът на така наречения „Запад" създаде нещо като духовен вакуум. Откакто комунистическата опасност спря да пришпорва западните общества, на тях им липсва енергията да мислят за собствените си нормативни основи и най-вече за такива опасности като растящата социална несправедливост.

Трансатлантическият Запад никога не е бил едно цяло, но и никога не е бил толкова единен, колкото в годините на конфликта Изток-Запад до 1991. Старият европейски и новият североамерикански Запад бяха влезли не само в икономическа и отбранителна симбиоза. Те споделяха изконната обща вяра в силата на правовата държава, демокрацията и пазарната икономика. Общността на „западните ценности" не беше просто някакво заклинание. Нормативният проект на Запада, квинтесенция от идеите на Американската и Френската революция, употреби цели два века, докато се наложи в западния свят. Последният етап от борбата за ценностите на този проект бяха мирните революции от 1989 година. Самият проект обаче в нито един момент досега не е бил отражение на действителността. Сред авторите на Декларацията за човешките права и Декларацията за независимост на САЩ има робовладелци. Сред „достиженията" на Запада са също така капиталистическата експлоатация, расизмът, колониализмът и империализмът. Тоест, историята на този Запад в една своя значителна част е белязана именно от неспазените светли обещания на Просвещението. И все пак, тъкмо на тези обещания можеха да се позовават онези, чиито човешки и граждански права бяха ограничени: коренното население в САЩ, робите, работниците, жените, хората със сексуална ориентация, отклоняваща се от „нормата". С други думи, проектът беше по-умен от своите създатели. А историята му, която се състои от непрекъснато самоусъвършенстване и продуктивна самокритика, още не е приключила.
През 1990 година консервативният американски публицист Чарлс Краутхамър обяви „еднополярния миг" в човешката история. Той твърдеше, че САЩ са останали единствената суперсила. Но Америка плати твърде скъпа цена за този триумф: затъна в дългове. Тъкмо поради това по времето на Бил Клинтън страната започна да се оттегля от всевъзможни международно-политически ангажименти. От своя страна Европа вече не се боеше от източната заплаха, отърси се от различните форми на американско попечителство и след 1990 година постепенно се разви като самостоятелен, мощен икономически фактор. С други думи, още през 90-те години на миналия век хегемонията на САЩ вече бе твърде относителна.

Терористичните атаки от 11 септември 2001 година показаха на целия свят колко уязвими са Съединените щати на собствената си територия. Отговорът на Джордж Уокър Буш беше „доктрината на превенцията". Тоест, САЩ бяха готови да действат изпреварващо и без оглед на международното право, независимо дали става дума за предполагаеми терористи или за потенциални конкурентни сили, които оспорват глобалната им лидерска роля. Войната в Ирак, която беше нарушение на международното право, доведе до опустошителни последствия за целия мюсюлмански свят. Фатални обаче бяха и последствията от прибързаното изтегляне на американските войски от Ирак през 2011 година, както и от оттеглянето на Вашингтон от посредничеството в израелско-палестинския конфликт.

Ролята на религията

Ако обаче искаме да открием най-дълбинната причина за войната срещу Запада, поведена от радикалните ислямисти, трябва да се съсредоточим върху политическата теология. Ислямът не познава стриктното разделение между божи и светски закони, което се практикува в християнския свят. Именно това базисно разминаване настройва радикалните мюсюлмани тъй войнствено срещу светския Запад, именно то пречи на политическия ислям да направи какъвто и да е компромис. И пак то в крайна сметка обрече на провал повечето революции от „Арабската пролет".

Западът отдавна раздели църква и държава - това е негова основна характерна черта. Разделението между църква и държава е в основата на по-сетнешното разделение на властите, на индивидуализма и плурализма, с две думи - на свободата като основополагаща западна традиция. Православна Европа обаче тръгна по друг път - там духовната власт остана подчинена на светската. Без значение в какво вярва или не вярва Путин, неговият съюз с Православната църква се крепи върху убеждението, че Русия има мисията да се опълчи срещу отклонилите се от правата вяра, тоест - включително и срещу западния рационализъм, индивидуализъм и всевъзможните форми на „декадентност" като хомосексуалността, свободната любов, феминизма и пр. Въпреки това обаче путинизмът не представлява идеологическо предизвикателство за Запада - именно поради това, че е реакционен, националистически и „евразийски", имперски ориентиран. Тъй че днес не се води нова Студена война, но новата конфронтация Изток-Запад е факт. И отново когато двама се карат, третият печели: както и преди ерата на Горбачов, това е Китайската народна република.

Днешният свят отново е многополюсен - или пък безполюсен. Толкова дифузен и хаотичен този свят не е бил от 30-те години на миналия век. Съветът за сигурност на ООН все по-често се блокира заради правото на вето - най-вече от Русия и Китай. Редом с тези две по-скоро авторитарни държави, още две демокрации - Индия и Бразилия, влязоха в групата на глобалните играчи. Те самите не се причисляват към западния свят. На политическата култура на Запада постепенно обръща гръб и Япония, особено под ръководството на Абе. Тя, както и друг един съюзник на САЩ - Турция, затъват все повече в краен национализъм.
От двете страни на Атлантика

Консенсус по основните въпроси съществува единствено между двата бряга на Атлантика. Вярно, че между САЩ и ЕС има много различия - за смъртното наказание, за взаимоотношението „политика-религия", за социалната отговорност на държавата, за баланса между лична свобода и национална сигурност. Въпреки това: дори когато спорят по принципни въпроси, европейците и американците спорят само за тълкуването на общите си ценности. Разликата между тях е, че САЩ са класическа национална държава с пълен суверенитет, докато държавите от ЕС са посткласически национални държави, които са прехвърлили част от суверенитета си към една наднационална структура. Засега обаче те са далеч от целта си да наклонят кантара към себе си благодарение на голямото си общо тегло. Във военно отношение Европа все още зависи от САЩ, същото важи и за борбата на тайните служби срещу терора. На този фон все пак е изненадващо, че ЕС реагира еднозначно и решително на руско-украинския конфликт. Същото важи и за НАТО - един съюз, който в продължение на години сякаш беше изгубил ориентация. Путин дълго се опитваше да отслаби и двете организации чрез една тактика, която представляваше смесица от натиск и прелъстяване, но постигна точно обратното. Остава да видим дали европейските партньори на САЩ ще изпълнят обещанието си и наистина ще увеличат отбранителните си бюджети.

Западът отдавна вече не управлява целия свят. В момента обаче съществуват благоприятни условия за западните демокрации да си припомнят какво ги прави силни: техните общи ценности. Ако хвърлим един поглед към правозащитните движения по цял свят, включително и в Китай, веднага ще видим, че тъкмо тези западни ценности упражняват голяма притегателна сила. Ако Западът се придържа към собствените си ценности и самокритично осмисля случаите, в които ги е нарушил, той няма от какво да се страхува.
DW