Преди броени дни, на 9 май, както винаги от години насам, Никола Мулешков вдигна телефона и набра Москва. Искаше да честити празника на победата на свой стар приятел. На другия край на жицата чу гласа на Ирина. Тя му каза, че баща й е на лечение в Германия. Московчанинът, с който искаше да говори дългогодишният преподавател по конституционно право в Софийския университет "Свети Климент Охридски" бе неговият състудент Михаил Сергеевич Горбачов - човекът, ръководил СССР от 1985 до 1991-а, генерален секретар на ЦК на КПСС, председател на Президиума на Върховния съвет на СССР. Първият и последен президент на СССР. Политикът, който положи достатъчно усилия, за да се стигне до: края на Студената война, раздялата на Комунистическата партия с властта и разпадането на Съветския съюз. За всичко това някои го анатемосаха, други възвеличаха, а Шведската академия на науките през 1990 година му връчи Нобеловата си награда да мир. От обширно интервю в "Стандарт" научаваме необикновената история на Никола Мулешков.

- Господин Мулешков, изпратили са ви в Съветския съюз, за да учите международни отношения, а сте завършили право. Защо се отказахте от сладката професия на дипломата?
- Не ми е било писано да стана посланик. Нито пък лекар. Защото, след като излязох от затвора, започнах да уча медицина. Но ме накараха да прекъсна и да започна работа в ремсовата организация в Панагюрище, където съм роден.

- Защо ви вкараха зад решетките?
- Най-общо казано - за конспиративна дейност. В гимназията в Панагюрище учихме 1500 души, 1200 от тях членуваха във въздържателното дружество, на което бях шеф. Властта ме обвини, че искам да превърна организацията във филиал на РМС. Изключиха ме от училище, постъпих в гимназията в Пазарджик, а от там право в местния затвор. Прокурорът поиска смъртна присъда,
но понеже бях малолетен, ме осъдиха на петнадесет години. В килията бяха още бъдещият втори човек в БКП и държавата Борис Велчев и наскоро починалият вицепрезидент генерал Атанас Семерджиев. Излязох на 8 септември 1944 г. В Москва трябваше да уча дипломация, но се оказа, че градът, в който е въпросния институт, е "закрит", т.е. - забранен за чужденци. Така попаднах в юридическия факултет на Московския държавен университет "Ломоносов". Започнах на 1 септември 1959 г. В библиотеката се запознах с много мило момиче. Тя беше от Симферопол, дъщеря на машинист. Завършила училище със златен медал, заради което бе приета без изпит. Излизахме няколко пъти. Беше приятно, но ме връхлетя тежка болест - отсъствах дълго и като се върнах, тя вече имаше сериозен приятел. Тази жена бе Раиса, която скоро след това стана Горбачова.

- С Михаил Сергеевич сте били в един курс. Очаквали ли сте, че вашият състудент ще стане президент на СССР?
- Деветдесет процента от колегите ми в курса идваха от фронта. Останалите десет бяха отличници със златен медал. В групата ни от тринадесет човека, които живеехме в една стая, само двама не бяхме фронтоваци: Горбачов и аз. Но той бе с едни гърди пред всички, защото имаше орден "Червено знаме на труда". Така че веднага го направиха шеф на комсомола, а скоро след това го приеха в комунистическата партия.

- Какво още разбрахте за него?
- Че е син на селяни от Приволное, близо до Ставропол. По времето на Сталин баба му и дядо му са депортирани като кулаци. Бил е първенец на класа. През лятото още като момче упорито работил на трактор в колхоза и затова му дали ордена.

- Говори се, че вие сте го запознали с бъдещата му съпруга...
- Раиса живееше заедно с жената на Зденек Млинарж - чех, който оглави опозицията по време на Пражката пролет през 1968 година, а после избяга в Австрия. Тя ги запозна и заедно със Зденек им станаха кумове. Ожениха се като студенти. Тогава "Правда" написа, че на сватбата на Горбачови е имало и един българин. Това бях аз. Тържеството беше съвсем скромно. В общежитието. Студентска работа. Нямаше пари.

- Виждахте ли се с Михаил Сергеевич през годините?
- Винаги, като се обадех по телефона в московския им дом, вдигаше Раиса. Чувах я да казва: "Миша, ела, Мулешков се обажда". Докато беше президент, нарочно не съм го търсил. Той дойде тук да се срещне с Тодор Живков. Но тогава не се видяхме, защото аз не бях много добре с Тато.

- В информациите за посещението на Горбачов в София от 8.10. 2010 г. пише: "В 16,30 Михаил Сергеевич се срещна със своя състудент Никола Мулешков на четири очи". Тогава вашият приятел вече е свален от високия си пост. Какво си казахте насаме.
- Говорихме си за много работи. За политиката, за живота.

- Тодор Живков бил ли е тема на разговорите ви?
- Не, за него не е ставало дума.

- Защо Горбачов направи помпозния юбилей по повод осемдесетата си годишнина в Лондон, а не в Москва?
- Защото там не го искат. Чехите пък не го пуснаха на погребението на Зденек Млинарж. Причината бе, че нашият състудент е краен опозиционер.

- 24 май, светъл празник, на който обаче напоследък правим все по-тъжни констатации. Какви бяха вашите учители?
- Професорът ни по конституционно право бе написал учебник от 560 страници. За да те оцени с три, трябваше да го научиш наизуст. За четири се изискваше вече да познаваш руската литература, а за пет - световната класика. Преди да се явя на изпита,бях прочел 10 000 страници. Той обаче ме пита ходил ли съм на театър. Бях гледал Мая Плисецкая на сцената на Большой и му разказах впечатленията си. После се поинтересува какво чета. Отвърнах: тринадесети том от събраните съчинения на Максим Горки. Провери ме какво знам и за останалите произведения на руския класик и ми писа шест. После настоя да подготвя дипломната си работа при него и да му стана асистент. Явно заради акцента ме мислеше за кавказец, на като разбра, че съм българин, ме посъветва да се занимавам само с научна работа.

- Явно обучението ви е било на много високо ниво?
- Учехме за знания, а не за диплома. След двадесет години се срещнахме отново. Оказа се, че половината от състудентите ми, 84 души, вече са професори. Като се върнах, ме направиха съветник на тогавашния министър на просветата Живко Живков. Най-често се случваше следното. Той ме питаше какво мисля по даден въпрос. Казвах му, той подробно записваше мнението ми. Миг след това вдигаше телефона на началника ни Митко Григоров, вадеше тефтерчето и досущ прочиташе написаното, като казваше, че това е неговото становище по проблема. Накрая поисках да избягам. Той каза, че ще ме направи заместник-министър. Станах асистент по държавно право с два пъти по-ниска заплата. Малко след това, след като го свалиха, бившият ми шеф ми каза: "Ти постъпи много умно, защото сега щяха да уволнят и теб".

- Но в крайна сметка тази участ не ви е убягнала. С какъв кураж написахте статията "Персонификацията на властта от семейството на Тодор Живков" и какво се случи после?
- Ръкописа пратих най-напред на самия Живков. После в ДС, за да покажа, че нямам намерение да я разпространявам. Милко Балев отиде при Ярослав Радев, най-силният фактор сред юристите тогава, който трябваше да ме накаже. Той пък на своя глава дал статията на 48 души членове на катедрата по "Конституционно право" да я прочетат. По този начин моят труд стана известен навсякъде. В крайна сметка ме уволниха от университета. Изгониха и дъщеря ми, която преподаваше "международно право", тъй като баща й бил "враг на народа".

- Написахте книгата "Моите срещи с Николай Гауров". В редове от нея разказвате какво се случва, докато обядвате на "Копитото" с гостуващия у нас заместник председател на Украинската академия на науките проф. Виктор Василиевич Цветков. "В ресторанта влизат Николай Гяуров и съпругата му Златинка. Неочаквана среща. Запознаваме ги с госта и те се присъединяват към нашата маса. Вечерта Николай има спектакъл в Софийската опера, където ще е Дон Базилио в "Севилския бръснар" Имате ли билети, пита? Имаме. На тръгване големият певец казва, че е със собствената си кола волга и ще ни вземе. Пристигнахме в София и като останахме насаме, професор Василиевич се обърна към мен: "Николай, кой сте вие в действителност. Умът ми не го побира: световноизвестният певец Николай Гяуров да ви срещне в ресторант, да пита може ли да седна на вашата маса, да ви предложи билети за спектакъла си и накрая да ви качи в лично шофираната от него кола, за да ви закара до дома ви. Такова нещо не мога да проумея". Няма нищо необичайно, отговарям: просто стара дружба от студентските години в Москва."

- Какво се случи тогава в съветската столица?
- Видях го в общежитието и разбрах, че е брат на моя приятел Кочо Гяуров, а той ми се оплака: "Изпратен съм тук да уча в Консерваторията. Комисията по приемането ме разпредели в Ленинград. На мен обаче много ми се иска да уча в Москва. Не може ли нещо да се направи, за да остана тук?". Отидох при посланичката Стела Благоева, с която доста бях се сближил. Казах й, че ако се наложи да направим тържество, нямаме певци, с които да се представим пред публиката. Тя се обади някъде по специалния телефон, нареди да се подготви някакво писмо, подписа го и Николай остана в Московската консерватория.

- Били сте свидетел на първите му успехи...
- През 1955 година ми казаха, че ректорът на университета ме търси цял ден. Притесних се. Не можах да спя цяла нощ. Влизам в кабинета на академик Петровски със свито сърце. И изненадващо той ме прегърна през рамо, сядаме на канапето, а той: "Разузнаването доложи, че вие сте единственият човек, който може да осигури Николай Гауров за юбилейния концерт на нашия университет". Получи се блестящ спектакъл. Върхът бяха двете ярии и по една българска и руска народни песни, които моят приятел изпълни на бис. Ректорът беше на върха на щастието. А от този момент аз вече можех да го посещавам, когато си искам.

- Какво още научихте от приятелството с Гяуров?
- Веднъж по време на антракта на негов концерт влязох в гримьорната. Той си събличаше ризата, защото беше мокра от пот. Питам: "Защо си целият във вода? Какво това вълнение?". А той: "Е, брат, няма го онова студентско спокойствие и увереност. При тази известност става много по-трудно". Овации на публиката - и редом с това 15-20 критици следят под микроскоп за грешки. И колкото въпросният критик е по-некадърен, с толкова голяма страст те разнася из пресата".

Никола Мулешков е най-известният в света и най-неизвестният в България автентичен роден дисидент. Най-големият волнодумец и любим даскал на студентите в юридическия факултет на Софийския университет подписва смъртната си присъда като учен още в началото на 80-те. Тогава отказва персонално да “консултира и изпитва” самия Владко Живков.

Естествено, е уволнен. На всичко отгоре, вече с примка на шията, през 1983 г. “идиотизираният” учен пише и се опитва да издаде “Режимът на персонифицираната власт”. Истинска ерес и опит за персонално самоубийство в буквалния смисъл на понятието. Антиеретичният вой е неописуем.

Скандалът е толкова голям, че изученото кралско войнство по въпроса е оглавено лично от величието във всичките му измерения – академик Ярослав Радев

Тогава, вместо да се кротне на задника си, дисидентът със срамната фамилия бие поздравителна и оздравителна телеграма до... Михаил Горбачов. Истинският. Пощите в цяла София отказват да обслужат въпросната телеграма. Предлогът е, че такъв получател няма и не може да има. Американците знаят за проблемите на Мулешков повече от родното ДС. Но и едните, и другите не знаят, че Никола Мулешков е срещнал и опознал Раиса Горбачова още преди самия перестройчик Миша. Щерка му с невъобразимото фамилно словосъчетание Ирина Мулешкова пък получава официално виза за САЩ за цяла година, а неофициално научава, че заради баща си може да посещава САЩ когато си поиска. Дори с подводница. Днес Никола Мулешков е най-цитираният на Запад български учен в областта на конституционното право, не иска да разказва за историите с Владко Живков с претекст, че орел мухи не кълве.

Предпочита по-безобидни истории. Според собствените му критерии. Една от тях е

как бъдещият български “бас” в правото Мулешков спасява от разврат бъдещия световен бас в операта Гяуров, което е може би най-голямата му заслуга към родината

В първата половина на 50-те Мулешков е студент по съветско, международно и римско право в Московския университет. За късмет го поваля тежък грип още в московския му период. Посланичката ни в Москва по онова време е Стела Благоева, дъщеря на Димитър Благоев. Бащината къща на Мулешков в Панагюрище се оказва комшийска на тази, в която е израснала Райна Княгиня. Стела Благоева пък е омъжена за известния бунтар и син на сестрата на Райна Княгиня – Коста Янков.

Спомените и сантиментите се отпушват... Кольо Мулешков добива статут на единствения българин в Москва, който може да влиза и излиза при посланика ни когато си поиска. Уникално, но факт – студентчето Мулешков е водено лично от щерката на Димитър Благоев по официални приеми. “Мушкан” е от Стела Благоева в българските делегации от посрещанията на Вълко Червенков до погребението на Сталин.

Това е само прелюдията към спасението на Николай Гяуров от разврата с руските курви. Заради грипа след излизането си от болницата Мулешков изкарва лятото на 1950 г. в Москва. В края на август пристига новата партида българи за съветските вузове. Кольо обикаля общежитията и търси някой земляк от Панагюрско сред новодошлите. От едно легло се надига къдрокос красавец с “История на дипломацията в ръка” и казва: “Абе, аз не съм от Панагюрище, но съм от Велинград. И имам брат, който му иде да се самоубие, че е разпределен да учи в Ленинградската консерватория, а умира да учи в Московската.” Оказва се, това е Кочо - братчето на бъдещото оперно величие.

Привилегиите на Кольо влизат в действие и за малко да ги... изгуби. При последното от многобройните си посещения в българското посолство около ходатайствата по преместването на Николай Гяуров другарката Благоева го пронизва с леден поглед. Бъдещото светило по конституционно право обаче не губи хладнокръвие и я забива с коз от ръкава:

Извинявайте, другарко Благоева, аз наистина така и така, но наближава 9 септември, а ако Николай Гяуров си остане в Ленинградската консерватория, кой ще пее на тържествата на националния ни празник, а?

Стела Благоева се замисля, защото тогава артистичните трупи за бързо реагиране още не са създадени. Набира петолъчката, говори дълго с някой си Дмитрий Иванович. След това вика секретаря на посолството и му нарежда какво писмо да подготви за подпис.

Така Николай Гяуров се озовава в Московската консерватория, а Никола Мулешков се превръща в нещо като “капо ди тути капи” сред българското студенчество в Москва.

През 1953 г. правистът Мулешков прави втория си голям жест към басиста Кочо. МГУ организира концерт в чест на току-що откритата “Актова зала” с над 4000 места. Поканени са звезди от ГДР и изобщо от целия соцлагер.

От българска страна фаворитите са Димитър Узунов, Катя Попова, Никола Николов в тандем с жена си и пр. певци, които вече специализират в Болшой театър. Кольо отива при Николай и му разказва за подготвяното грандиозно събитие. Гяуров, който тогава все още е “Господин Никой”, веднага пита - а не може ли и аз да се включа? Мулешков дава юнашко обещание в аванс, без да му е ясно как ще стане това.

Разчитайки на особения си статут, отива при топпредставителя на България Димитър Узунов и му казва, без да го увърта, че ще включи в концерта и студента Николай Гяуров. Получава се страхотен конфуз. Звездата отсича – е, това си е студентски концерт, нека си пее, ама ние за какво да участваме! Мулешков се изпотява пет пъти за петте минути разговор, но го осенява гениална идея. Тича в общежитието при Гяуров и му казва, виж какво, знаменитостите те бойкотират, но ти си подготви един номер и евентуално на бис в края на концерта ще уредя да те пуснат.

Така и става. Препълнената зала с изтънчена публика е впечатлена от певците ни. Бис след бис и т. н.

Изведнъж след знаменитостите на сцената се появява студентът Николай Гяуров

Още не е спечелил първата си международна награда. Но българинът опъва такова гърло, изпълнява така култовата ария на Борис Годунов, а после на бис и тази на Филип, че залата замалко да се срути от нестихващите овации. След този концерт светилото Узунов не иска и да чуе за Гяуров, който на всичко отгоре през 1955 г. на големия оперен фестивал в Париж получава големия приз, а Узунов е “утешен” с първа награда.

През пролетта на 1957 г. светилото вече се нарича Николай Гяуров, който един ден се засича с разпределения като съветник втора степен в Министерството на културата Никола Мулешков. Великият български бас е начумерен и вече женен за Златинка Мишайкова. Кольо веднага усеща душевното разстройство на приятеля си и пита какво има. Гяуров избоботва с великия си бас на един дъх: “От тая българска оправия ще полудея...” Поема си дъх. Кольо изчаква и го подканя да продължи. Гяуров отново почва да боботи: “Знаеш, скоро се ожених. Сега ме пращат на нещо като специализация за шест месеца в Болшой театър. Искам да взема и Златинка, но чиновниците не дават. Не могло командирован от държавата да води със себе си и жена си. Даже и за своя сметка. Как да не полудееш...”.

Бъдещият дисидент мълчи, мълчи и по навик изтърсва юнашки

спокойно, все ще оправим някак нещата. Неизминал и две крачки след раздялата, по традиция Бог му праща поредното просветление как ще се оправят нещата с Николай Гяуров...

На другия ден съветникът ІІ категория в културното министерство Мулешков нахълтва при колегата си І степен Ангел Будев. Кольо прекрачва прага на кабинета му с вдъхновение и започва така да го търкаля, че оня зяпва от удивление. Така и така, обяснява с разтреперан от очертаващата се драма глас Мулешков. Вие знаете ли тази наша световна знаменитост, ако замине сам за Москва в Болшой театър, какво ще стане? Там рускините в театъра и руските курви извън него така ще го нападнат, че няма да има сила, която да го отърве. Ченето на съветник Будев е така увиснало от удивление, че още малко и ще се откачи, във всеки случай не е в състояние да отговори. Това още повече вдъхновява лъжеца-конституционалист Мулешков, който продължава:

И какво? Аз ще ви кажа какво ще стане! Великият ни артист ще бъде ликвидиран като певец. Това ще стане.

Ако обаче с него замине и жена му, тя ще го охранява и спаси таланта му

Зяпналият Будев успява да поеме дъх, вдига ченето си обратно и моментално се съгласява...

След доста години Никола Мулешков обядва със свой чуждестранен гост на “Копитото”. Изведнъж влиза Гяуров с жена си. Следват прегръдки, целувки и пр. Този път гостът е зяпнал в прехлас. Как? Бас номер едно на света се прегръща с никому неизвестния му колега!? Юристите са пристигнали с автобус. Гяуров ги сваля с волгата си. Междувременно французинът е запознат, общо взето, с историята и ченето му още повече увисва...