Излезе ли най-младото поколение от контрол? Този въпрос ни се натрапва от случващото се около нас, от всекидневието ни, от статистиките, от новините. И интуитивният отговор не е никак приятен.

Само за последната седмица в София имаше нападение на детска ясла (на обяд, когато бебета са вътре) при което младежи на 14-15 години се опитват да разбият прозореца и да нахлуят вътре с цел грабеж. Нападението не e първото за изтеклата седмица. Има обрани учители дни преди това.

На слизане от тролейбус група ученици пръскат с невропаралитичен газ останалите пътници. Тролеят заминава, а хората вътре са полузадушени. На позвъняванията на огазените от тел. 112 отговарят, че не могат да направят нищо.

Пред училища и забавачници най-слабите са малтретирани, унижавани, мачкани.

Побоищата са всекидневие. Сексуалните актове слизат все по-надолу във възрастовите групи. Грубостта в междуличностните отношения е норма. Ученическите банди тормозят всички в градския транспорт. И още, и още, и още…

Въпросът за вината трябва да се зададе към учените, а за обществото остава желанието за промяна – рязка, категорична, безкомпромисна.

Промяна, която трябва да е насочена най-вече към възпитанието, към поведението, към обноските, към респекта.

Мършата трябва да се отдели от стадото (независимо от социалния статус и възможностите на родителите) – агресивни, наркомани, малолетни престъпници.  Дали ще е в специализирани училища или в маргинални учебни заведения няма значение. Защо едни трябва да тормозят други и да експериментират с децата им? Да създават социални епидемии от ганстерско поведение и престъпност?

Униформи в абсолютно всички училища  – от първия до последния клас. Прически, бижута, оръжие, вещи – всичко трябва да влезе в режим на регулация.

Задължителни тестове за наркотични вещества и алкохол. Практикуващите силови спортове и фитнеси под засилено наблюдение.

Изключвания за най-малкото провинение (независимо от гимнастиките за спасяване на делегирания бюджет). Човешкият живот и бъдещето са по-важни.

Часове по публично поведение, протокол, обноски. Вежливостта във всекидневното общуване е белег за цивилизованост и предпоставка за възходящо развитие.

Едновременно трябва да се ограничат правата на децата (за жалост на някои високо оборотни фондации) и да се търси сметка от родителите на младите престъпници.

В противен случай след нас идва озверяло поколение, което постоянно се обезкървява откъм най-добрите си (не само като оценки и интелект, а и като възпитание) представители. Те просто заминават за чужбина.

Не може всяко четвърто дете да се страхува да ходи на училище. Защото това означава, че и по-голяма част от родители живеят в страх. Страхът води до кошмари – лични, политически, обществени. Така че нямаме право да мълчим и да чакаме. Часовникът тиктака.















Калоян Методиев