Иска ми се да захвана тук една тема, която инак подхващам рядко, сигурно защото се чувствам не съвсем уверен в нея. Става дума за архитектурата и нейната магия ...
Ще започна с това, че никога през живота си не съм бил особено запленен от това изкуство. Не че не съм виждал – вече доста съм обикалял из Европа, та и извън нея. Но което не иска, то не иска – и френските стъклени пирамиди, и немските претенциозни кули, та даже и италианските катедрали все хладен ме оставят, за американските или азиатски небостъргачи пък съвсем да не говорим – особено когато види човек какви дупки започват само на две-три улици по-настрана …
Или така беше до скоро. Искам да кажа, до преди няколко години, когато с очите си видях Sagrada Familia (Светото семейство) в Барселона. Ей богу, ако някой друг ми го беше казал, никога не бих повярвал, че една сграда би могла да ти насълзи очите. Но тук го преживях сам – и което Е, то си е, ако ще човек и сто години да се чуди. Ха, но как тъй … защо … какво става тук …
Ще започна с малко обща информация. Sagrada Familia е най-известното творение на неповторимия Антонио Гауди (с ударение на последната гласна) – един архитект, който няма последователи, вероятно по простата причина, че сградите му не се вписват в никакви познати или уподобими форми. Това е една огромна катедрала, която все още не е завършена, макар и да се строи вече повече от сто години (самият Гауди е успял да завърши само една нищожна част от замисъла си, преди да умре – прегазен от трамвай, каква несправедливост! – на 75 годишна възраст през 1927). Катедралата е преживяла не едно или две сътресения (нямам пред вид земетресения), най-страшното от които е билa гражданската война, през която е била на косъм от унищожаване (някакви прекалено разпалени атеисти настоявали да я взривят – и само находчивото хрумване на един друг войник, който предложил да поставят картечници горе на мостовете, на около сто метра височина, та да обстрелват по-добре проклетите фашисти, охладило ентусиазма на обновителите. Все пак те не се дали така лесно и, за да си начешат крастата, подпалили работилницата на майстора, която била в непосредствена близост, та от плановете на Гауди днес нищо не е останало). Сам Джордж Оруел, който по онова време, както е известно, е бил кореспондент в Испания, твърди, че това е най-грозната сграда, която някога е виждал (кой знае какви ветрове са го веели, горкият). След войната обаче сградата започнала да се издига полека-лека – и днес вече е на път да покаже нещо от първоначалния монументален замисъл, ако и от стила на Гауди да е останала само южната фасада, а всичко останало да се гради вече по напълно различни вкусове, макар и основната идея да си остава непокътната.
Но стига толкова история. Онова, което никаква история не може да опише, е невъобразимото изящество на тази сграда, която, ако и да е по-висока от сто и тридесет метра, изглежда така, сякаш е направена от дантела. Поглеждаш я отвън – и неволно си мислиш за нещо много сладко и леко (захарен памук например). Влизаш вътре – и изведнъж ти се струва, че си попаднал в гора. Качваш се горе на кулите – и ти се приисква да литнеш. Ето това, ще ти се да кажеш, е вярата, уловена в камък – нежна като издихание в премръзнало зимно утро и все пак по-неразрушима от всички хвалипръцовщини на модерното време и технологии, били те алуминиеви кули или космически совалки …
Стояхме и гледахме като заковани някъде към петнайсет минути преди да се осмелим да се наредим на опашката за билети (една от причините за бавния напредък на строежа е, че той се финансира само от дарения на вярващи и продажбата на тия същите входни билети). После ходихме и гледахме навсякъде, ако и да се пооцапахме тук-там с цимент и прах (строителите продължават да работят ден и нощ, без да обръщат внимание на щракащия с камери туристически поток). После дълго време седяхме на пейките пред оная южна фасада, опитвайки се да разпознаем хилядите фигури, които я украсяват … Къде ти! По-скоро камила ще мине през иглено ухо, отколкото … Не ни е дадена невъобразимата сила на оня дух, ако и да не сме чак толкова атеисти колкото момчетата през войната. И така седяхме, цъкахме с езици и се опитвахме да попием поне малко от красотата, която, казват, щяла да спаси света … А после си тръгнахме и продължихме туристическата си одисея, малко потиснати от собствената си дребност, но пък и безкрайно щастливи от това, че поне за миг сме се докоснали до нещо истинско, нещо неповторимо. Защото, отде да знае човек, може пък и да има малко истина в ония думи за красотата …
Казва ли ти някой?
