"Що за война беше това ли? Клане на арабите със съвременни оръжия!" - така през септември 1912-та Ленин описва Итало-турската война. Характеристиката е доста точна. Това е една от най-жестоките колониални войни, пише "Дойче веле".

В началото на 20-ти век Италия е сцена на остри социални напрежения. Правителствата от онзи период отговарят на размириците предимно с насилие. За кратко време 1,5 милиона италианци напускат страната в търсене на по-добър живот и се преселват в Северна и Южна Америка.

В този период, по-точно в края на март 1911-та, италианската преса започва масирана пропаганда за нашествие в Северна Африка. През юни същата година писателят Енрико Корадини публикува пътепис от онзи регион. "Колко нагъсто са маслиновите дръвчета! Тъмни, неподрязани, диви и натежали от маслини! Лозите не издържат тежестта на гроздовете! Няма и помен от пустиня! Ние сме в благословена страна!", пише той. Корадини, както и създаденото от него националистическо движение, са обзети от идеята, че Италия също има право на "място под слънцето". Не на последно място, защото създаването на колониална империя обещава смекчаване на социалните напрежения вътре в страната.

Просто военна разходка ли?

Впечатлено от медийния успех на пътеписа на Корадини, правителството на Джовани Джолити се решава да действа. По онова време Триполитания и Киренайка (част от днешна Либия), на които Италия е хвърлила око, са все още част от Османската империя. Тя обаче е доста отслабена. Така че в нощта срещу 27 септември италианското правителство връчва ултиматум на турския султан Мехмед Пети. Тонът му е доста самоуверен: "Италианското правителство е принудено да мисли за защитата на собствените си интереси и реши да окупира Триполитания и Киренайка. Правителството очаква от кралското правителство да издаде съответните заповеди, така че настоящите османски представители да не оказват съпротива", четем в ултиматума.

С отговора си представителите на Османската империя отхвърлят искането на италианците. В резултат на това на 29 септември 1911 година Италия обявява война на Турция, а пред италианското население я представя просто като "военна разходка". Швейцарският историк Арам Матиоли пише в тази връзка: "От 5 октомври 1911 нататък хиляди италиански войници тръгнаха за Триполи, Бенгази, Дерна, Хомс и Торбук. Само след няколко дни обаче стана ясно, че италианското правителство е оценило ситуацита напълно погрешно".

Войната приключва на 15 октомври 1912-та

Арабите и берберите, уж копнеещи за освобождение от османско господство, оказват ожесточена съпротива на италианците. Те се присъединяват към турската съпротива и сериозно притискат италианските войски, които дори не разполагат с необходимия картографски материал. За италианците изходът от трудната ситуация е само един: те решават да отвърнат с масови кланета и обесвания. Забележителни за Итало-турската война са някои технически новости - една от тях е самолетът и бойната му употреба. През 1906 година Италия сформира първата в света военно-въздушна част, под командването на капитан Карло Пиаца.

Жестокостите на Мусолини

Едва обаче депортацията на над 4 000 цивилни граждани на южноиталианските "наказателни" острови и надмощието на военноморските сили принуждават османското правителство да отстъпи. На 18 октомври в замък близо до Лозана е подписан мирният договор, който трябва да узакони италианското господство над Либия.

След завземането на властта от фашистите в Италия през 1922 година обаче завоевателните опити продължават. Още по-брутални, още по-кръвопролитни, още по-съсредоточени над избиването на цели народностни групи, при което се стига дори до употребата на химически оръжия. Отговорен за това е Бенито Мусолини - човекът, който през 1911-та като социалист и синдикалист организира генерална стачка в знак на протест срещу войната.

Copyright © CROSS Agency Ltd.