Последните седмици на граждански протест имат сценографията на революция. Драма, каузи, сблъсъци, фронтова линия, окупации…… След гражданското затишие на първите години на 21-и век сякаш сме свидетели на раждането на нова, по-истинска социална прослойка, която е истински убедена и готова да защитава права и каузи. Това аналитично изкушение е особено осезаемо през последните седмици и добива още по-голяма плътност на фона на неуспешните опити за подценяване на протестите от страна на най-различни медии. Големият контраст е с бунтовете на 1997 година, в които много хора видяха закъснялото случване на големия демократичен протест, от който страната е лишена по време на комунизма. За други безпътицата на Виденова България просто се изля на улицата и вместо свидетели на гражданска революция видяхме лицето на безпомощния протест на отчаянието, от който не остана голяма социална следа. Сегашните граждански протести поставят не по-малко въпроси и отново разделят мненията.

Едната интерпретация е, че днешните протестиращи са лицата и авангарда на гражданска революция. Те са социализирани в други времена и в Интернет. Мислят хоризонтално, имат голям проблем с измислените публични авторитети на България и закостенялата й политическа система и работят за каузи, които са непонятни за политическия прагматизъм. Вместо да се интересуват от дневния ред на прехода (реформи, история на комунизма, досиета и други), те гледат към дневния ред на бъдещето (права, природа, качество на живот). Те са алергични към йерархиите на традиционното политическо действие, а хоризонталната коалиция на Facebook е единственото, което могат да приемат за легитимно. Техният протест не е протест на отчаянието, а на заявката за бъдеще в България. Тяхното недоволство не може да бъде неутрализирано с канонади от обещания, а с реални управленски действия. На това разбиране за протеста опонира друго, за което става дума за лайфстайл купон, който ще се разпадне след изчерпването на собствения му мимолетен ентусиазъм. На протестите им липсва структура, системност и перспектива. Това е уличния купон на хора, чието внимание трудно може да бъде удържано за дълго. Каузата е повод, а не сложен институционален поход. Тя трябва да получи реалност бързо иначе губи от своя блясък и бива подменена със следваща. Facebook мисленето за света привилегирова показността. Неговата постоянно скачащата загриженост не възпитава нужното търпение за успех. В крайна сметка виртуалното надделява над реалното с възможността бързо да избереш нова кауза, вместо да заседнеш в дългата и тежка битка за предходната такава. Протестиращите нямат социално и политическо търпение и мимолетните им победи е максимумът на тяхното недоволство.

Кое от двете разбирания е по-близо до реалността? Извън съмнение е, че имаме ново лице на протестиращия човек. В същото време това лице е разнолико и интуициите му се движат в различни посоки. Част от тези хора са млади, с доста плаващи ангажименти към местната реалност, с дълбок скепсис към необходимостта и ползата от класическо политизиране на протестите. Други са на средна възраст и с доста по-високо ниво на готовност за по-класически форми на протест, но в същото време са дълоко отчуждени от настоящите партии и публични фигури. Новите протестиращи са далеч по-добри в осветяването на проблеми, отколкото в постепенното отстояване на каузи и тяхната реализация. В този смисъл, те са чудесна социална „алармена система“, но имат нисък потенциал за дълбока промяна на средата, която създава подобен тип проблеми. Нещо повече, темата за природата е „лесна“, доколкото спонтанно генерира съгласие. Големият тест за новите бунтари ще бъдат по-сложни казуси, при които има реално разделени социални групи и нееднозначни победи и загуби. По-вероятно е тук те да претърпят провал. Протестите от последните седмици са свеж и полезен контрапункт на политическото статукво. В същото време, те по-скоро носят фалшива надежда за дълбока социална промяна в страната. Най-силният аргумент в тази посока е самия факт, че те вървят от години и въпреки това не са направили нито съществен политически пробив, нито са придобили институционалност, която да им позволи реално и дългосрочно да променят нещата срещу които се бунтуват. Нетърпимостта на тези хора е важна, за да не изпадне в будна кома цялата ни политика. За съжаление, ако те запазят сегашните си нагласи и форми на протест усилията им ще бъдат винаги догонващи и максималният им успех ще бъде единствено частична корекция на някоя управленска беля.

Блогът на Владимир Шопов