Само няколко учени в света – специалисти по обоняние, микробиолози, криминалисти – се опитват да определят уникалния мирис на смъртта: група от химически вещества, която би позволила на полиция и спасители безгрешно да откриват мъртви хора.
Преди всичко тези изследвания ще помогнат в обучението на полицейски кучета, чиито способности все още се използват недостатъчно.
Непредсказуем процес
В много страни обучението на следови кучета е затруднето от това, че използването на човешки останки е забранено по закон – инструкторите работят с трупове на други бозайници. В резултат кучетата нерядко бъркат човешките останки с останки на свине и крави.
Но изследването на мириса на смъртта има не само приложно значение: точното определяне на химичния профил ще позволи да се създаде „електронен нос“ – уред, с чиято помощ лесно ще може да се откриват телата на убити, а спасителите ще могат да намират жертви на природни катаклизми.
На пръв поглед определянето на аромата на смърт е много просто – вземат се молекулярни проби около човешките останки, а след това се сравняват с летливите вещества, отделяни от останките на животни. Но фактически мирисът на разлагането е устроен не по-малко сложно от индивидуалния организъм на човека.
Отделяните химични вещества се променят с калейдоскопична скорост – в зависимост от различните стадии на разлагане. Веднага след смъртта в кръвта се повдига съдържанието на въглероден диоксид, натрупват се невромедиатори и вече нищо не възпрепятства дейността на разлагащите веществата ензими.
За учудване на учените месните мухи прилитат към труповете само няколко минути след смъртта (за да снесат своите яйца) – тоест те реагират на неизвестно на науката химично вещество, което се отделя още преди появата на очевидни признаци на разлагане.
След това клетките започват да отделят хранителни вещества, а микробите разбират, че имунната система вече не работи. Така започва стадият на раздуване – собствените бактерии (микробиом) на човека поглъщат белтъци, мазнини и въглехидрати на организма, разлагайки тези вещества на по-прости, от което възниква излишък на газове, неспособни да излязат по обичайните начини.
Към пиршеството се присъединяват насекоми, бактерии, гъби и животни от външната среда. След няколко седмици, месеци или години (в зависимост от условията) от тялото остава само единият скелет.
В тези процеси участват въглеводороди, алдехиди, кетони, сулфиди, азотни съединения и органични киселини. Най-често във въздуха до останките се откриват диметилдисулфид (той мирише на чесън), толуол и параксилол.
Колкото и да е странно, смятаните за характерни за разлагането путресцин (токсичен амин, който се образува от аргинин в процеса на гниене) и кадаверин (α, ε-пентаметилендиамин, продукт на гнилостния разпад на белтъците, който дава силната трупна миризма) далеч невинаги се откриват у останките – те могат да се съдържат вътре в тях и да не се отделят в атмосферата.
Съставките на посмъртния „коктейл“ зависят и от средата, в която се намира тялото – важен е преди всичко достъпът до кислород. Тоест тялото, погребано в пясъка, мирише съвсем различно от това, което е закопано в глинена почва. Много параметри са свързани и с температурата – видовете насекоми и бактерии се променят в зависимост от климата.
Накрая, върху посмъртния мирис влияе дори храненето, към което човек се е придържал през живота. Например антропологът криминалист Арпад Вас (Arpad A. Vass) е фиксирал около останки десетки флуорсъдържащи вещества, включително трихлорофлуорметан и въглероден тетрахлорид. Ученият смята, че те попадат в организма от флуорираната питейна вода.
В търсене на прости решения
Не е чудно, че поради многообразието на списъка с химични съставки мирисът на смъртта силно се различава.
Някои изследователи избират сравнителния метод: съпоставят разпадането на тялото и животното, търсейки ключови разлики. Изборът тук е голям, в изследванията вече са прилагани останки на свине, кучета, кокошки, врабчета, есетри, костенурки, елени.
Например Мери Кеблик (Mary Cablk) от Института за изследване на пустините (Рино, щата Невада) и колегите ѝ сравнили летливите органични съединения, възникващи при разлагането на свине, кокошки и крави с известния в научната литература списък с вещества, появяващи се при разлагане на човешкото тяло.
Учените били изумени, че най-близка до човешката не се оказала химичната следа на прасетата (на които се натъкват следовите кучета), а на кокошките.
Арпад Вас вероятно е единственият изследовател, който има възможност редовно да работи с истински останки. Ученият си сътрудничи с Центъра по криминалистична антропология при университета на Тенеси в Ноксвил, където през 80-те години била основана първата в САЩ „ферма на тела“.
Например при разследване на престъпление антропологът Уилям Бас (William Bass) бил поразен от дефицита на знания за процеса по разлагане на човешките тела и решил да поправи този пропуск – той купил 0,4 ха недалече от Ноксвил и поставил там останките на граждани, завещали телата си на университета.
Сега специалистите по „науката за разлагането“ провеждат там най-различни експерименти – с насекоми, разлагане в цимент, глина, вода и така нататък. Вас и колегите му са успели да проведат едно от най-систематичните изследвания на трупната миризма – в продължение на четири години те следили разпадането на четири тела, закопани на различна дълбочина (между 0,5 и 1 метър).
След като отсели стотици молекули, учените представили списък от 30 вещества, които според тях играят основна роля в разпадането на човешките останки. Но изводите им не са признати за универсални и годни за търсенето на останки в други страни и региони.
Учените, които работят в организации без „ферми на тела“, се налага да замерват летливите вещества в морги и крематориуми или да изискват да им се дадат останки, използвани в други научни експерименти.
Например Ян Титгат (Jan Tytgat) от Льовенския католически университет (Белгия) е работил с вещества, отделяни от разлагащи се останки в лабораторни съдове. Титгат и колетите му добавяли в тях стомашни бактерии за по-реалистична реконструкция на ранните етапи на разлагането.
Разбира се, експериментите на белгийските токсиколози не отчитат разнообразието на бактериите в почвата, насекомите и зверовете, което вземат участие в „преработката“ на останките, но Титгат оправдава „минималистичния“ си подход – за да се провеждат систематични изследвания, с нещо трябва да се започне.
Засега, независимо от цялата мощ на научния подход, сравнителните анализи и лабораторните експерименти, изследователите не са успели да открият алтернатива на нюха на следовите кучета. Само 15 милиграма тъкан, кръв или кост са достатъчни, за да открие кучето останките – дори при наличието на миризми от друга природа.
Тази способност остава необяснима, но именно тя дава надежди на учените да открият онзи минимум от химични вещества, които ще позволят на уредите да се сравняват с чувствителността на животните.
