Версиите за произхода на Луната са доста разнообразни – от научни хипотези до фантастични идеи. И все пак много от тях са аргументирани сериозно, затова заслужават внимание.

„Моделът мегаимпакт"

Днес в научния свят при обяснението на произхода на Луната най-популярна е хипотезата за сблъсък или „моделът мегаимпакт". В негова полза говори фактът, че по-рано Земята се е въртяла много по-бързо и чак след сблъсък с друг космически обект, благодарение на гравитационното взаимодействие на двете орбити нейното въртене се е забавило.

Според компютърно моделиране, от динамична гледна точка такъв сценарий е осъществим. Но по тази версия няма единодушие. Учените разграничават три нейни варианта.

Чуждо тяло

Според тази теория луната е отломка от космически обект, сблъскал се преди повече от 4 милиарда години със Земята. И учените дори назовават този обект – планетата Тея, която според някои предположения е била с размерите на Марс.

В резултат на мощния удар космическото тяло се е превърнало в огромен облак боклук, който се озовал на земна орбита и с времето се е формирал в спътник. Тази хипотеза, издигната от две групи американски учени, успешно обяснявала дефицита на желязо на Луната за разлика от нашата планета и някои динамични характеристики на системата Земя–Луна.

Но в нея има слабо място. Химичен анализ е установил идентичност на състава на лунните и земните породи.

Фрагмент от Земята

Според тази версия при сблъсък с другото небесно тяло протоземята е отделила вещество, от което се е образувала Луната. Именно така, според учените от Харвардския университет, може да се обясни сходния химичен състав на Земята и нейния спътник.

Две в едно

Тази хипотеза допълва предишната, но в нея се твърди, че в резултат на катастрофалния сблъсък част от масата на земната материя и ударника се е образувало едно вещество, изхвърлено в разтопен вид на околоземна орбита. Този материал създал Луната. В тази интерпретация сблъсъкът се е случил преди образуването на земното ядро, което и обяснява ниското съдържание на желязо в лунния грунт.

Центробежно разделение

Хипотезата за отделянето на Луната от Земята под действието на центробежни сили е изказана за първи път от Джордж Дарвин (син на Чарлз Дарвин) през 1878 година. Според привържениците на тази теория скоростта на въртене на планетата е била достатъчно бърза, за да се отдели фрагмент вещество от протоземята, формирал впоследствие Луната.

Но още през 30-те години на ХХ век учените започнали да се отнасят скептично към подобна идея. Те твърдели, че общият въртящ момент е недостатъчен за възникването на „ротационна неустойчивост" дори в течна Земя.

Теорията за захващането

В последно време набира популярност и версия, издигната през 1909 година, според която Земята и Луната са се образували независимо една от друга в различни части на Слънчевата система.

В момента на най-близкото преминаване на Луната тя е била захваната от гравитацията на Земята. Това се е случило в човешката история на Земята. Легендите на догоните говорят за времена, когато на небосвода е отсъствал спътник. Тази хипотеза също косвено потвърждава сравнително недълбокия слой прах на повърхността на Луната.

„Изкуствен спътник"

Идеята за изкуствения произход на Луната е най-спорната, тъй като и до днес не е доказано съществуването на извънземна или земна цивилизация, способна да извърши подобно нещо. И все пак тя заслужава внимание, тъй като е изказана от учени.

През 1960 година изследователите Михаил Васин и Александър Щербаков, изучавайки някои характеристики на нашия спътник, стигнали до мисълта, че той може да има изкуствен произход. Отчитайки размера и дълбочината на лунните кратери, образуващи се при бомбардировка, те предположили, че кората на Луната може да е направена от титан с дебелина, по оценка на съветските учени, от 32 километра.

„Когато за първи път попаднах на шокиращата съветска теория, обясняваща природата на Луната, бях потресен – пише американският изследовател Дон Уилсън. – Първоначално това ми се стори невероятно и, естествено, я отхвърлих. Когато нашите експедиции „Аполо" носеха все повече и повече факти, потвърждаващи съветската теория, бях принуден да я приема."

Странни показатели

Привържениците на теорията за „изкуствена Луна" са обърнали внимание на доста високото съотношение на масата на спътника към масата на Земята: 1:81, което не е характерно за спътниците на другите планети в Слънчевата система.

По-високи са показателите само на Плутон и Харон, макар че Плутон не се смята за пълноценна планета. Любопитни са сравненията между размерите на спътниците. Например по-големият спътник на Марс – Фобос, в диаметър не превишава 20 км, докато при Луната този показател е 3560 км.

Впрочем именно този размер на Луната, който за земния наблюдател съвпада с диаметъра на Слънцето, ни позволява периодично да виждаме слънчеви затъмнения.

Кухата Луна

Интересен е и фактът, че гравитационното привличане на Луната се явява нееднородно. Екипажът на „Аполо 8", облитайки спътника, е отбелязал, че гравитацията на Луната има резки аномалии – в някои места тя „по тайнствен начин се усилва".

Като обърнал внимание на данните от американския екипаж (които били засекретени), а също на ниската плътност на спътника, ядреният инженер Уилям Брайън през 1982 година заявил, че „Луната е куха и сравнително твърда". Редица по-късни изследвания позволили на учения да предположи, че тази кухост е изкуствена.

Но изследователи са правили и по-смели изводи, според които Луната се е формирала в „обратна посока" – тоест от повърхността към ядрото.

Газовопрахов обла.

Учените нямат намерение да разглеждат сериозно версията за изкуствения произход на Луната. Доста по-близо до съвременните научни възгледи е например „теорията на изпарението". Според тази хипотеза от земната плазма са били отделени значителни маси вещество, които при изстиване са образували кондензат – той е станал строителен материал за протолуната.

Но има и друга подобна идея, изказана още през XVIII век. Първоначално шведският естествоизпитател Емануел Сведенборг, а след това и френският астроном Пиер-Симон Лаплас изказали мисълта, че междузвездните мъглявини – облаци газ и прах в Космоса – се свиват и кондензират в звезди и заобикалящите ги планети. Френският учен също смятал, че от това вещество може да се е образувал нашият спътник.

Руският академик Ерик Галимов е развил концепция, в която Луната се явява резултат от „фрагментация на праховото сгъстяване". В основата на тази хипотеза залегнали резултатите от радиоизотопния анализ на спътника и планетата, който показва, че двете тела имат еднаква възраст – около 4,5 млрд. години.

С други думи, и Луната, и Земята са се образували в съседство. Според учения концепцията за произхода на Луната от първичното вещество, а не от мантията на Земята, по-добре се съгласува с фактите, отколкото приетия досега „модел мегаимпакт".