Четенето на тази статия може да повлияе на вашите политически убеждения, предразсъдъци и пристрастия, а също и на процеса по вземане на решения. Освен това е възможно у вас да възникне желанието да станете прочути.

Защо? Много просто: мислите за смъртта из основи променят нашия поглед за себе си и за света.

Ако смъртта някъде все още е забранена тема, то е възможно това да не е задълго. В наше време се правят все повече опити да се активира обсъждането на темата за смъртта – както в домашна обстановка, така и публично.

Например в кафенето на смъртта, открито в Швейцария през 2004 година и след това разпространило се във верига из цял свят. В подобни заведения хората могат да обсъдят своите страхове на чаша чай или кафе, похапвайки вкусни сладки заедно със своите тревоги.

Нашето нежелание да говорим за смъртта често се възприема като признак на страх, който ни кара да потискаме мислите за неизбежния край.

Страхът за близките

И така, какво ниво на тревога, предизвиквано от мислите за смъртта, може да се смята за нормално? И как се проявява това?

Ако се съди по резултатите от изследвания, проведени с анкета, може да се направи извод, че ние очевидно доста повече се страхуваме от загубата на своите близки, отколкото от собствената си смърт. (Данните на австралийските учени са публикувани през 2001 година в списанието за смъртта и умирането Omega).

Аналогични изследвания са установили, че нас по-скоро ни плаши процесът по умиране, включително например присъщите му болка и самота, отколкото собственият ни край. (Данните от допитване на канадски студенти са публикувани в научния алманах Death през 2008 г.).

Общо взето, когато ни задават въпроса, дали се страхуваме да умрем, повечето от нас отричат това, демонстрирайки невисоко ниво на безпокойство. По-малко от хората, тоест тези, които демонстрират високо ниво на тревога във връзка с неизбежната смърт, дори се смятат за психически ненормални – пациенти, страдащи от танатофобия (болезнен страх пред смъртта), които би трябвало да търсят медицинска помощ.

От друга страна, тенденцията да се проявява невисоко ниво на тревога по повод смъртта, което е характерно за мнозина от нас, може да се окаже резултат от нашето нежелание да признаем собствения си страх – както за другите, така и за себе си.

Танато-консерватизъм

Въз основа на тази хипотеза психолозите вече почти 30 години изучават социалните и психологическите последствия от сблъсъка лице в лице с факта, че всички сме смъртни. В повече от 200 експеримента хората трябвало да си представят, че умират.

Първото такова изследване е проведено в САЩ през 1989 година в съдилищата. Съдиите трябвало да определят гаранция за проститутка в рамките на съдебен процес. Обикновено съдиите, на които преди произнасяне на решението било напомняно, че са смъртни, назначавали по-висока гаранция от техните колеги, избегнали такова напомняне.

Първите средно определяли гаранция от 455 долара, а вторите – 50. Оттогава са открити и много други последствия (размишления за собствената си смърт), отразили се върху представителите на различни категории хора и населения в много страни по света.

Освен че мислите за смъртта повишават нашата склонност да наказваме другите, те още и усилват нашите националистически предразсъдъци, карайки ни да се отнасяме с предубеждение към представителите на други расови, религиозни и възрастови групи.

В съвкупност резултатите от десетки такива изследвания показват, че напомнянето за смъртта прави по-здрава нашата привързаност към тези слоеве и групи от хора, към които принадлежим, в ущърб на тези, които се отличават от нас. (Материалите са публикувани в специализирани научни издания по социална психология от 1997 до 2009 година).

Напомнянето за смъртта оказва любопитно въздействие върху нашите политически и религиозни възгледи. От една страна, това води до засилване на поляризацията: либералите стават по-либерални, а консерваторите – по-консервативни.

По аналогичен начин религиозните хора по-отчаяно отстояват своите вярвания, докато нерелигиозните по-активно проповядват своето неверие.

В същото време в хода на други изследвания е установено, че когато напомнянето за смъртта става особено настойчиво и участниците в допитването не упорстват в своите политически пристрастия, тогава либералите и консерваторите в равна степен са склонни да се придържат към консервативни идеи и консервативни кандидати.

Според някои автори с това може да се обясни изместването вдясно в САЩ след терористичните актове от 11 септември 2001 година. Но защо смъртта ни прави толкова склонни да наказваме, а също – толкова консервативни и религиозни?

Според различни теории мислите за смъртта ни карат да търсим безсмъртие.

Животът е вечен

Много религии обещават безсмъртие в буквален смисъл, но нашите светски привързаности –такива като принадлежността към една или друга държава или етническа група – могат да осигурят символично безсмъртие.

Отъждествяването на себе си с определена държавна или социална общност и следването на традиции, които ще ни надживеят, са част от нашата идентичност.

Защитата на нашите културни норми повишава остротата на чувството за принадлежност към съответната общност, а повишената склонност към наказанието на лица, нарушаващи културните норми – проявата на тази тенденция.

В съответствие с тази концепция учените също са установили, че напомнянето за смъртта стимулира нашия стремеж към слава и желание да имаме деца.

И едното, и другото се асоциират със символичното безсмъртие. Излиза, че ние искаме да постигнем безсмъртие благодарение на своя труд и предаването на нашата ДНК на потомците. Когато ни задават директния въпрос (за смъртта), ние, изглежда, дори без да си даваме сметка, не изпитваме страх пред смъртта.

Дори не ни идва наум, че мислите за смъртта могат да оказват толкова разнообразно въздействие на нашите отношения в обществото. Но съществуват предели на нашите способности за самоанализ.

Ние лошо можем да предскажем какви чувства ще изпитваме или как ще се държим в едни или други ситуации в бъдеще. Ние също така зле анализираме причините, защо се чувстваме именно така, а не иначе, или защо сме се държали по определен начин.

И така – осъзнаваме ли това, или не – изглежда, че когато извадим на повърхността мислите за собствената си смърт от дълбините на нашето съзнание, ние отваряме кутията на Пандора.

Какъв извод следва от всички тези усилия чрез откровен разговор да свалим завесата на мистиката от смъртта и умирането? Трудно е да се каже.

Присъствието на ясния образ на смъртта в нашето въображение, било то в личния или обществения живот, може да ни направи по-склонни към наказание на другите хора и подложени на предразсъдъци – което произтича от дадените разнообразни изследвания.

Но в същото време е възможно тези негативни последствия да възникват именно по тази причина, че не сме свикнали да мислим и да говорим за смъртта.

Методът за експозиционна терапия, в който лекарите деликатно демонстрират на болните причината за техните тревоги – предмет, животно или дори спомен – намалява страховете на пациентите.

Вероятно тази наскоро набелязана тенденция към нарушаване на едно от най-традиционните табута ще стане нещо като психологическа ваксина и ще ни направи по-силни пред лицето на смъртта.