Учените изясниха защо земният спътник не е идеална топка, като изучиха ада от първите години от живота му.

Екип от планетолози от САЩ и Южна Корея след продължителен анализ успял да разкрие загадката на лунната форма, която цял век не се поддавала на разгадаване. Учените разбрали как Луната е оцелявала в тандем със Земята в ада на първите си години.

Луната, колкото и да изглежда странно за неизкушения наблюдател от Земята, изобщо не е идеална топка. Тя има сплесната форма и кората ѝ има силно удебеление на едно място. В добавка и ориентацията на нейните полюси не е съвсем такава, каквато трябва да бъде.

И това наистина е непонятно, като се отчита произходът на нашия естествен спътник – той се е родил безумно горещ, но бързо изстинал и при такива обстоятелства, изглежда, просто не е имал право да не приеме формата на топка.

През миналия век всички тези несъответствия били обяснявани с астероидни удари, приливни ефекти и конвекционни процеси в Луната по времето, когато тя била по-скоро течна, отколкото твърда, и други фактори.

Но нито една от тези хипотези не била потвърдена поради сложността на изчисленията, свързани с наличието на лунни „морета", възникнали, когато нейната кора най-сетне е кристализирала.

Изследователи начело с планетолога Ян Гарик Бател от Калифорнийския университет в Санта Круз се заели тъкмо с тези загадъчни морета. След като внимателно изучили тяхната топография и гравитационните условия над тях, те стигнали до извода, че Луната е придобила своята необичайна форма в резултат на два приливни процеса, предизвикани от притеглянето „не навреме и не намясто".

Учените смятат, че тези приливи са нагрели лунната твърд, когато кората, вече започнала да кристализира, била още прекалено слаба, за да се съпротивлява на гравитацията на Земята, която я породила. Изводите на учените са публикувани в сп. Nature.

Възникналото удебеление на повърхността на спътника също се свързва с приливи. То се е появило, когато Луната навремето е започнала да се отдалечава от нашата планета. Със същите приливи и неравномерната плътност вътре в Луната се обяснява и дрейфът на нейната ос, който от момента на раждането ѝ вече е 36 градуса.

Проблемите на Луната и Земята са разгледани в друго изследване, публикувано в същия брой на Nature. Екип американски изследователи от института в Боулдър, Колорадо, решил да провери на компютър сибитията, случили се на Земята в т.нар. Хадеска ера (Hadean Eon) – по името на Хадес (Аид), продължила около половин милиард години преди около 4,5–4 млрд. г., тоест след като от сблъсък на Земята с гигантско небесно тяло се образувала Луната.

Изучаването на тези събития се затруднява от обстоятелството, че минерали, датирани от тази възраст, практически е невъзможно да се открият.
Налага се учените да се задоволяват с редките микрозърна циркон, появили се в тези незапомнени времена. Изследователите решили да се възползват за своите изчисления не само от оскъдните данни за Хадеската Земя, но и от карта с многобройните кратери, образувани на Луната от астероиди, за да приложат лунната статистика към земните реалии на Хадес.

И това наистина се оказал истински ад.

Изчисленията показали, че макар след раждането на Луната небесни гиганти с диаметър 4000 км да не са се сблъсквали повече със Земята, все пак не са били рядкост 100- и дори 1000-километрови „подаръци" от Космоса.

От изчисленията на учените следва, че 1000-километровите астероиди от един до четири пъти са стерилизирали живота на Земята, от три до седем пъти в планетата са се врязвали астероиди над 500 км, от което океаните са закипели и са се изпарили, земната кора от ударите е набъбвала и се е размесвала, пропускайки пришълците надълбоко в себе си (поради което е толкова трудно да се намерят каменни свидетели на този ад).

Живот, според изследователите, може да се е зародил на Хадеската Земя само на определени места, където по неясно стечение на обстоятелствата не са падали големи камъни и първите представители на този живот трябвало да са привикнали към високите температури и прочие прелести на обиталището на Сатаната.

Ядрото на Луната може да е обвито в течност

Учени от Китай, САЩ и Япония са стигнали до извода, че Луната не се явява абсолютно твърда – в естествения земен спътник на Земята може да се крие тънък течен слой, заобикалящ ядрото.

По-рано учените са отбелязвали някои аномалии в орбитата на Луната. Това предизвикало много въпроси и породило идеята, че ядрото на Луната може да е заобиколено от слой течност.

В своята работа, публикувана в сп. Nature Geoscience, изследователите пишат, че горещият течен слой – ако той наистина съществува – е предизвикан от триенето между ядрото и заобикалящата го твърда обвивка под действието на гравитацията на Земята.

За да демонстрират нагледно своята теория, специалистите построили компютърен модел, който отчита гравитационните въздействия, оказвани на Луната от Земята и Слънцето. При положение че съществува течен слой около ядрото, орбитата на Луната има същите аномалии, както и в реалността.