В киното и по телевизията често ни показват странни чужди светове и на тези планети често присъства някаква „тема". Една планета е просто плътна гигантска гора, друга – обширна снежна пустиня, на трета е пълно с нацисти.

Но очевидно е, че планетите не са устроени така. Всички знаят, че единствената „тема" на всяка реална планета е неукротимият и страшен ужас. Тъкмо за такива места ще ви разкажем...

Планетата, която поглъща светлината

Опитайте се да си представите ада във вид на планета. Някой от вас вероятно ще си помисли за зловещи и горещи скали, толкова нажежени, че ще разтопят Терминатора. А във въображението на друг ще се появи картина на гигантска черна топка на смъртта, където светлината буквално умира.

Поздравяваме ви. Със съвместни усилия току-що си представихте далечен гигант, известен под названието TrES-2b.
Въртящата се около звезда в съзвездие Дракон (слабо известен факт: голяма част от названията в космоса е дал кинорежисьорът Джон Карпентър) TrES-2b се явява най-черната планета от всички откривани от човека.

Колко черна? Тя абсорбира (или поглъща, ако предпочитате) 99 процента от падащата върху нея слънчева светлина. Тоест тя е черен въглен, по-черен от черната акрилна боя, по-черна от студеното и непрощаващо сърце на бившата ви половинка. И тази планета едва ли някога ще се насити, въпреки че се намира на 4,8 млн. километра от своята звезда. По астрономически мерки това е все едно вие да стоите до друг човек, опрели нос в неговия.

Но това също означава, че никога няма да ви изпратят на тази Планета на тъмата като Робинзон и че няма да полудеете на нея от самота... защото веднага ще ви убие температурата на TrES-2b, която е само пет пъти по-ниска от температурата на повърхността на Слънцето. Тази горещина е изпъстрила черната повърхност на планетата с езера от адска магма.

И така, TrES-2b поглъща почти цялата попадаща на пътя ѝ светлина и непрогледната чернина на тази планета се нарушава само от морето течна смърт с размерите на Земята. Поради дяволската горещина над TrES-2b не се образуват облаци и според някои учени това отчасти обяснява защо тя е такава черна и пречерна.

Но, от друга страна, това изобщо не обяснява ненаситния апетит, с който тя „изяжда" слънчевата светлина. Теориите са много. Възможно е това да е свързано с липсата на каквато и да било атмосфера. Възможно е за това да са виновни светопоглъщащите частици от типа на изпаряващ се натрий или газообразни титанови окиси, които плават около планетата.

Лично авторът на тази статия смята, че свободно съединените тектонски плочи на TrES-2b буквално са почернели от ненавист след хилядолетно нервничене по твърдото ядро на планетата.

Планетата в Окото на Саурон

Окото на Саурон е чудесно название, което е получила младата звезда Фомалхаут заедно със заобикалящия я космически боклук. Заедно те много приличат на гигантско око в Открития космос...

Което не мига...

Което е вечно...

Което ви гледа през рамо от дълбините на безкрайността...

Ах, колко е глупаво това – да надаряваме звезда с човешки качества. И защо е нужно, ако истинската картина е много по-ужасна? Ето пример. Космически боклук, камъни, лед и прах създават диск около окото, който е около два пъти колкото цялата наша Слънчева система. Ето с какви мащаби си имаме работа.
Намиращото се на разстояние 25 светлинни години от Земята небесно тяло с размерите на Юпитер и с името Фомалхаут b се върти около звездата в центъра на окото. Тъй като това е едва малка чайка сред огромното бунище от космически отломки, напълно е вероятно тази планета постоянно да се врязва в този боклук, създавайки фойерверки с планетни мащаби от горещи породи и взривяващ се лед.

Но всичко става несравнимо по-лошо, ако се замислим, че Фомалхаут b преминава през този жесток и безпощаден цикъл само защото друга планета я избутва от близката ѝ околозвездна орбита, обричайки я на вечна разруха. Това е истинско космическо проклятие и от него може да се направи много приличен филм в жанра космически трилър (с планети в место хора).

Изпаряващата се планета

KIC 12557548 b е планета, която бавно изпитва смъртни мъчения от собствената си звезда. Добре де, малко преувеличено. Нека да го кажем не така драматично. Астрономите са открили екзопланета, която буквално се изпарява пред очите ни, влачейки след себе си прахова кометна опашка.

Тази опашка прилича на кървава следа, оставяна от отчаяно викаща за помощ жертва, която убиецът влачи по земята. Но помощ така и не идва...
И така, малко повече научна точност. Планетата KIC 12557548 b се върти около своята звезда само за 16 часа. А това значи, че температурата на нейната повърхност е прекалено висока за съществуването на скалисти породи, минерали и дори за разходка на човек, който е по шорти в зимния студ.

Но и това не е всичко. Очевидно Вселената е погледнала умиращата KIC 12557548 b, нейните плаващи планини, реки от магма и е решила, че това не ѝ е достатъчно. На KIC 12557548 b се виждат колосални вулканични изригвания буквално от планетарен мащаб. Те са толкова мощни, че пепелта отлита в Космоса. И даже не, тъй като пепелта се изпарява от космическото лъчение, по тази причина нищо не може да отлети от KIC 12557548 b.

Но стига за KIC 12557548 b. Нека да поговорим за вас... и за всички ужаси, които ще ви се случат, ако стъпите на тая планета.

Първо, отгоре във вас ще се взира огромна ярка звезда, заемаща половината небосклон. Няма обаче да имате време да се дивите на огненото небе, тъй като ще трябва да дишате в атмосфера, 90% от която е съставена от прахообразна планинска порода.

След това, ако не ви унищожат моментално многобройните земетресения и изригвания на вулкани (а те ще го направят за няколко наносекунди, но в интерес на нашето повествование ще ви оставим още няколко ужасни и мъчителни минути), вие ще се отнесете в Космоса и ще превърнете в прах заедно с останалите 100 000 тона маса, които изчезват от планетата ежесекундно.

Постоянно екзекутираната планета

Kepler-36b е малка планета, която е един път и половина по-голяма от Земята. И вечно е обиждана от по-голямата си сестра – Kepler-36c, която прилича на Нептун, бидейки газов гигант.

Двете планети се въртят около звезда в съзвездието Лебед и при това орбитите им са разположени много близо една до друга. За съжаление това води дотам, че периодично те се озовават толкова близо, че по-голямата планета нанася сериозна вреда на по-малката.
В момента на сближаването Kepler-36c буквално устройва екзекуция на Kepler-36b, но вместо куршуми тя има огромна гравитационна сила, превръщаща малката ѝ родственица в една голяма смесица от земетресения и вулканични изригвания, терзаещи нейната повърхност.

Но още по-лошо е това, че младата сестрица няма нито секунда да се съвземе след поредния потрес. Когато вулканите на нея престанат да изригват, 36c се появява отново с вонящите си изпарения и отново започва да издевателства. Това се случва на всеки 97 дни като по разписание. На всеки три месеца Kepler-36b преживява пълно опустошение и не успява да се възстанови в промеждутъците.

И все пак по-младичката се държи и вероятно с всеки път става все по-зла. Ние добре знаем как може да завърши всичко това.

Издевателствата над по-малките са само до време, защото внезапно те могат да изръмжат, да вземат нож в ръце и да почнат да рушат всичко наоколо. Да дадем на Kepler-36c още няколко хилядолетия и ви обещаваме, че младата сестра в края на краищата ще спре да търпи и ще срита задните части на кака си или каквито там други органи за пляскане имат планетите.

Хоризонтални дъждове от стъкло с 6500 км/ч

Външността на HD 189733b е измамна. На пръв поглед тя изглежда подходяща за живеене и дори много прилича на Земята – същото синьо кълбо, никакви пръстени, огнени езици и непрогледна тъмнина.

Можем дори да си представим, че там има облаци и някакви форми на разумен живот, които още не са открили земните... събратя. Защо не сме хукнали още към тях?

Работата е там, че всъщност HD 189733b е просто космическо мъчение за междупланетните пътешественици. Тя е напълно негодна за живот. Това е планета, на която буквално валят порои от стъклени отломки.
В нейната атмосфера се съдържа голямо количество силициеви частици, които разсейват синята светлина. Синята окраска на планетата става още по-ярка, когато нейната температура (горе-долу същата като във вътрешността на вулкан) превръща частиците силиций в стъкло, а след това планетата започва да мята отломки от това стъкло във всички посоки със скорост до 6500 километра в час. Получава се глобално торнадо от стъкло.

Тази тема е толкова необичайна, че дори фантастите не я разглеждат. Така че, макар HD 189733b отдалече да изглежда чудно местенце за почивка, това по-скоро е не планета, а най-голямата пясъкоструйна машина във Вселената.