Триизмерна реконструкция на мозъка на „пациента с най-известната амнезия в невробиологията" показва, че общоприетото обяснение на този недъг не съответства съвсем на действителността.
През 1953 г. в хода на неврохирургична операция отстраняват средния темпорален лоб на мозъка заедно с хипокампа на 27-годишния Хенри Молейсън.
Лекарите разчитат, че така ще избавят пациента от епилепсията. Сега вече всички знаем до какво води отстраняването на хипокампа – един от най-главните центрове на паметта, но въпросните знания се появили тъкмо благодарение на въпросния Хенри, който след това престанал да запомня нова информация.
Преди се смяташе, че паметта е разпределена по мозъка и че една зона с лекота може да замени друга. Сега вече е ясно, че паметта има области, които с нищо не могат да се заменят.
В продължение на 50 години Молейсън бил главен „артефакт" за всички, които така или иначе се занимавали с паметта. Според Джакопо Анезе от Калифорнийския университет в Сан Диего (САЩ) голяма част от това, което знаем за паметта, се опира на изследвания, проведени с пациента Х. М. (както наричали Хенри Молейсън до неговата смърт).
Х. М. умира през 2008 г., но и след смъртта си той продължава да „служи" на науката – Анезе и колегите му под ръководството на Сюзън Коркин разрязали замразения мозък на Х. М. на 2401 „филийки" с дебелина 0,7 мм. След като разгледали подробно всички срезове, изследователите се опитали на тяхна основа да създадат 3D модел на мозъка.
Когато „сглобили" виртуалния мозък, се оказало, че значителна част от хипокампа, която (както се смятало) била отстранена при операцията, била на своето място. Учените още през 1992 г. изяснили, че при операцията са отстранили не толкова много, колкото мислели. Тогава мозъкът на Х. М. за първи път бил сканиран с магнитно-резонансна томография и открили част от хипокампа в него. Но този път станало ясно, че останалата част е значително по-голяма, отколкото показал скенерът. Неувредена се оказала цялата задна част на хипокампа, всичко било наред и на клетъчно ниво.
Тези данни няма да предизвикат мащабна революция в невробиологията, но все пак се налага преразглеждането на някои представи за устройството и функционирането на невронния апарат на паметта.
Във всеки случай сега може да се каже с точност какво е станало причина за антероградната амнезия на Х. М.: по време на операцията отрязали енториналната кора, която съединява хипокампа с останалия мозък. Хипокампът се оказал изолиран и може и да е формирал някакви спомени, но нямало как те да се извлекат от него.
Така че амнезията на Х. М. е била предизвикана не толкова от увреждане на хипокампа, колкото от липсата на енториналната кора – макар че авторите предпочитат да говорят за това с голяма предпазливост, имайки предвид бъдещи изследвания.
Впрочем главен мотив на учените в дадения случай далеч не било желанието да установят медицинската истина – не всеки ден изследователите имат възможност да проверят върху мъртъв човешки мозък данните, които половин век са събирали старателно от същия този мозък, но приживе.
Струва си също да отбележим, че не прекалено верните заключения за причините на амнезията все пак са навели изследователите на верни заключения за хипокампа и неговата роля във формирането на паметта едва ли ще бъде оспорена, колкото и внимателно сега да се вглеждат учените в мозъка на Х. М.
