Дейв Стивънсън от Калифорнийския технологичен институт твърди, че самият той дълго време бил привърженик на най-известната съвременна теория.

Тоест, че Луната е част от Земята, откъсната от нея при сблъсък на нашата планета с друга голяма планета от земен тип, която била поне с размерите на Марс.

Уви, тази хипотеза не отговаря на всички въпроси. Например анализът на лунни материали, донесени от кораби и автоматични апарати на Земята, показал, че изотопният състав на лунната кора е прекалено близък до земния. Получава се, че Тея, ударила Земята, изобщо не е внесла принос в материала на нашия спътник.

Този проблем впрочем има отлично теоретично решение – Тея била много голяма и ударила Земята под голям ъгъл, в резултат на което от нашия дом се отделило голямо количество вещество, а самата Тея – напротив, почти не пострадала, затова и няма следи от нея в състава на Луната.

Изходът е добър за всички, освен едно. Къде е Тея, този обект, по-голям от Марс, но който очевидно не е Марс? И не е ли подобна хипотеза опит да се избегнат острите въпроси?

Вместо да се впуска в търсене на митичната планета, Дейв Стивънсън предлага още един вариант: Луната е бивш спътник на Венера. Всъщност, отбелязва той, Венера много прилича на Земята по маса и размери – много повече, отколкото Марс и Меркурий. Всъщност това изобщо е най-близкото до нас и по разстояние, и по габарити тяло във Вселената. Защо Земята си има спътник, а Венера си няма?

Тук, разбира се, се появяват няколко въпроса.

Да започнем с това, че данните за близостта на изотопния състав на Луната и Земята са безспорни. А значи, ако Луната като спътник отначало е принадлежала на Венера, то изотопният състав на Венера трябва да бъде практически идентичен на земния. А така ли е?

Да, признава Стивънсън, теорията за отнемането на Луната от Венера винаги ще страда поради сходството на състава на днешния ни спътник и нашата планета. Но този въпрос си има и друга страна – ние нищо не знаем за изотопния състав на Венера.

Ами ако ситуацията и на Венера е същата? Ами ако само по недоразумение смятаме, че изотопният състав на нейната повърхност е различен, а всъщност там ни чака същата изненада, както и на Луната?

Наистина засега няма какво да се отговори на това. Може бъдещи мисии да донесат от Венера на Земята за подробни изследвания образци със същия изотопен състав. Но проблемът е в това, че в предложената теория възникват съществени слабости поради невъзможността засега да се провери верни ли са нейните изводи.

Уви, изследователски полет на Венера с обратна доставка на образци вече десетилетия след студената война е практически недостижима задача за всички космически държави. Но дори да се осъществи някой ден, ще бъде трудно да се провери въпросната теория.

Атмосферата на Венера е стотици пъти по-плътна от нашата, а гравитацията е сходна. Тоест ракетата трябва да достави модул за вземане на образец от повърхността, след това този модул да излети, а втората му степен да стигне за доставянето на товара на Земята.

Това прави изискваната маса на носителя просто титанична – толкова, че проектът тутакси се приближава по стойност и сложност към американската лунна програма. Невъзможно е да си представим правителство, способно да отдели такива разходи просто за проверка на една от теориите за произхода на Луната.

И все пак „похитителският” вариант за сдобиването на Земята с Луна има и силни страни. Напомняме, че Венера се върти в посока, обратна на всички останали планети от Слънчевата система, и при нея се наблюдава явна загуба на ъглов момент в сравнение със Земята. Именно такава загуба може да отговаря за крайната слабост на магнитното поле на тази планета, смятано за главната причина за загубата на нейната вода.

По-рано за обяснение на всичко това служеше идеята, че някога Венера си имала спътник – днешният Меркурий, който поради гравитационни взаимодействия с трето тяло (или група тела) се е „загубил”. В хода на този процес орбитите на двете вътрешни планети на Слънчевата система са се деформирали силно, Венера е започнала да се върти в неестествена посока и практически е загубила ъглов момент.

Ако на мястото на Меркурий поставим Луната, ситуацията с Венерините странности също ще стане съществено по-разбираема в сравнение с концепцията, че Венера никога не е имала спътник.

Отчет за изследването е представен на проведената в Лондон конференция, посветена на произхода на Луната.