Цветанка Ризова: На четири очи питам за всичко
„На четири очи“ на Цветанка Ризова празнува 10- годишен юбилей. През 2000 година водещата за първи път сяда в студиото на Нова телевизия, за да подложи на кръстосан разпит първия си гост. За 10 години Цветанка Ризова печели множество награди. Сред тях: „Жена на годината“ в категорията „Тв журналист“, наградата на Съюза на издателите на вестници „Черноризец Храбър“ в категорията „Тв публицистика“. През 2004 г. предаването „На четири очи “ получава наградата в категория „Реформа в съдебната система“ на Фестивала на медийните продукти „Българска Европа“, а през 2003 г. - първа награда на фестивала „Осмата муза“. През същата година Цветанка получава втора награда на медийния фестивал в Албена в категорията „Публицистика“.
- Г-жо Ризова, какво си спомняте за началото? Преди десет години политическата обстановка бе съвсем различна от сегашната.
- Началото наистина беше спонтанно, защото предложението на тогавашния ми шеф Стефан Димитров да започна това предаване беше неочаквано за мен. Не съм се молила, не съм писала концепции, не съм навивала никого. Стефан сам реши и каза: „Започваш на 22 март, първия ден на пролетта.” Стреснах се! Страхувах се! Озъртах се, но истината е, че не съм се колебала! Чувствах се готова и изпълнена с любопитство. Беше нещо различно след годините във вестниците. Беше нов начин да продължа любимата си работа. Спомням си, че преди първото предаване (което стартира като първо публицистично сутрешно предаване между другото) сърцето ми щеше да изскочи. Имах идеи и как да започна, но в момента на старта всичко ми изчезна от главата. И започнах... от нула, с импровизация...
- Едва ли ще забравите първия си гост?!
- Първият ми гост беше ректорът на СУ ”Св. Климент Охридски” и мой бивш преподавател – проф. Боян Биолчев. Шашнах се, защото минути преди старта в 8 часа сутринта в студиото внезапно влязоха Силва Зурлева и Стефан Димитров с огромен букет. Дадох си сметка, че те разчитат на мен, че не е въпросът в това, аз само да успея, а че те разчитат на мен, че съм част от екип, от отбор. И... стартирах. Не зная как се получи? Някои казваха, че е ОК. Но може и да са ме окуражавали просто. Първите няколко пъти нямах критерии. Сега съм по-наясно дали съм успяла.
- Предаването се развива с всяко следващо излъчване. Кои са новите търсения и базисните принципи в работата, които отстоявате винаги и на всяка цена?
- Аз съм консервативна и предпочитам новостите да не се превръщат в самоцел. В началото ми гостуваше един събеседник, сега са повече. В началото имаше повече видеа, сега ги избягвам. В началото не правех „дуели”, сега от време на време каня едновременно по двама души, които спорят. Но това са формалните белези. По-важни са принципите.
Те са основани на моето желание и разбиране, че всеки, от когото обществото се интересува, е добре дошъл в предаването. Щом публиката е готова да слуша, не възразявам да се изказват провокативни, смущаващи и необщоприети възгледи. Не съм цензор за публиката си. Тя има право да чуе всеки, който я интересува. Второ, никога не работя за частен интерес. Не влизам в колаборации с политици, не изпълнявам поръчки, не работя за партии и интереси. Заради това не гледам свенливо, когато някой прави намеци. Не ме свива стомахът, когато някой намеква, че журналистите участват в активни мероприятия, икономически сценарии и работят с гостите си извън студиото. В този сюжет ме няма, там и аз съм зрител. Може би пропускам нещо, но ще завърша с това, че никому не спестявам никакви въпроси. Питам всекиго за всичко, защото нямам задръжки, нямам обвързаности!
- Според вас спазват ли се етични стандарти в журналистиката в годините на демокрация?
- Не приемам да се говори за журналистите като цяло. Всеки сам отговаря пред собствената си съвест и зрители. Аз не бих се отказала от нито един свой въпрос. Но всеки да отговаря за себе си. Аз съм в мир със съвестта си и с аудиторията. Не обичам обобщенията – изобщо да мислим и говорим за учителите, лекарите, за политиците. Предпочитам да се говори за всеки човек индивидуално, за всяка работа индивидуално. Навсякъде има добри и лоши, почтени и користни, морално девалвирали.
- Какви са опасностите да има проводимост на злонамерени или откровено манипулативни твърдения в ефир? Как се постига обективността на фона на толкова много политически желания, лобиране, влияние?
- Обективност според мен не означава журналистът да е без мнение. Напротив – смятам, че не бива да се държим като декор, а като основни играчи. Обективност обаче означава да дадеш право на всеки да говори, а не избирателно да каниш съмишленици. Обективност е да не спестиш неудобните въпроси дори на хора, които са ти симпатични. Обективност е да получаваш заплатата си от работодателя, а не да сключваш договори с дявола. Независимо под каква форма ти се е представил Луцифер и какво ти е обещал.
- Какво остава скрито за публиката от процеса на подготовката на вашето предаване?
- Аз не обичам да обобщавам – пътят към успеха за всекиго е различен. Пътят към любовта е различен, пътят към хармонията и победата е различен. Няма рецепти. Ако имаше – всички щяхме да сме красиви и преуспели, просто щяхме да вземем подходящата рецепта. Но все пак – ако не се блъскаш с лакти, не играеш в няколко отбора едновременно, не предлагаш безпринципни услуги и не даваш воля на личната си мъст, непоносимости, злонамереност – шансът да си щастлив и успешен мисля, че се повишава. Освен това не може веднъж да си част от една игра и когато те прогонят оттам, да насъскваш другите срещу бившите си съотборници. Мнозина го правят и това ме отвращава. Тяхната цел не е почтеността, а личното спасение и отмъщение. Някои обаче успяват?! Аз затова не давам рецепти. Защото, колкото и да се опитвам да разбера как някои хора живеят със себе си и със собствената си мерзост, минало, ангажименти, приятелства и предателства, не мога да разбера. Но виждам, че те успяват понякога. Значи – и така може! Но не знам как става.
- Публицистиката е труден жанр. Кои са най-неудобните въпроси днес?
- Най- трудно се отговаря на най-простите въпроси. Към политиците например, които са основните ми гости, най- просите и най-истинските въпроси са: вие обичате ли родината си, пука ли ви какво ще ядат вашите и чуждите деца? Докъде сте готови да стигнете, за да останете на власт? Кой е компромисът, който направихте, за да оцелеете? С какво ви изкушават, за да вземете определено решение? Но отговорите са трудни. Или невъзможни!
- Какви въпроси си задавате сама на себе си след десет години разговори „на четири очи“?
- Много искам да разбера какво превърна една част от обществото във вярна публика на „На четири очи“. Наистина искам да знам! Не че нямам подозрения, но ми се иска другите да го формулират. Но не с клишета – интересно ми е, гостите са супер, въпросите са провокативни. А някак извън това. Ще се радвам, ако някога получа отговор. Защото наистина съм благодарна на тези зрители, които съхраниха предаването. Аз сама това не бих могла да направя, колкото и да искам. Затова предпочитам да пожелая нещо на зрителите – да не спират със своето любопитство, за да имам повод и аз да ги провокирам. Това е! За друго нищо нямам обяснение.
Интервюто взе Иван Върбанов
