Георги Папакочев Наскоро в Центъра за култура и дебат „Червената къща” в София беше прожектиран разтърсващият документален филм „Изоставените деца на България” на журналистката Кейт Блюит от Би Би Си. Японска мъдрост гласи, че когато човек се погледне в огледалото, той не само вижда себе си, но и огледалото вижда него. Въпросното огледало се оказа излъченият по телевизия Би Би Си документален филм за жалкото съществуване на питомците от дома за деца и младежи с умствено и физическо разстройство в отдалеченото русенско село Могилино. В него днешното българско общество и сегашната държава можаха да видят истинското си лице. То е изпънато от посткомунистическо безразличие, криворазбрана капиталистическа коравосърдечност и тежка бюрократична незаинтересованост към тъжното вегетиране на близо 9000 изоставени от семействата си деца с проблеми. Авторитетната британска телевизия покърти своята аудитория по света с документа, който показа. Защото в новата европейска България власти и общество практически са обърнали гръб на драмата на тези онеправдани от недъзите си човешки същества. Те са обречени да гаснат в институции, по-скоро напомнящи на концлагер, отколкото на медицинско-социално заведение. Цели две години се влачи закриването на тази срамна за всяка държава, камо ли европейска страна с претенции за цивилизованост, институция. При това само заради несъгласието на местния кмет, за да получават съселяните му държавни заплати. А да повериш грижите за деца и юноши с особено тежки умствени и физически увреждания не на специализиран медицински персонал, а на грубите и неуки жители на отдалеченото русенско селце Могилино, е действие, граничещо с престъпление. Защо този случай поразително напомня за други? Дискусията по повод документалния филм съвсем ярко открои поляризираните позиции на официалните органи и неправителствените и обществените организации. Официалните власти едва ли ще дадат смислен отговор на въпроса защо продължават да съществуват такива заведения. Тях ги интересуваше не толкова жалкото съществуване на тези социални несретници. Интересуваше ги защо британската телевизия иска да злепостави отново държавата, както направи със скандалния представител на България в МОК преди няколко години, когато го засне в преговори за рушвет. Или когато постави остро въпроса за толерираната проституция в някои гранични райони на страната. Питаха се защо български медии не са заснели този филм, а е било разрешено на чужденци да снимат в Могилино. Не се и замислиха, че днес в Европа няма никакво значение кой ще постави остро нерешени въпроси, свързани с човека, а още повече с деца и юноши. „Скрито-покрито” Всъщност подобна умствена нагласа могат да имат единствено бюрократи, които са прекалено далеч от европейските и световните хуманитарни традиции, чиновници с капаци, за които „скритото и покрито” е закодиран от тоталитарното минало начин на мислене и обществено поведение. Единственият въпрос, който в този случай си струва да бъде зададен, е дали българските телевизионни канали са готови да излъчат филма за дома концлагер за деца с увреждания в Могилино. Засега отговор на този въпрос няма. А е възможно той въобще да не бъде публично зададен. За да не се разсърдят управляващите.