Не, не става дума за това, че някога пишехме на пишеща машина и снимахме на филм. В сп. „София”, където постъпих като млад журналист в края на соца, открих какви гилдии има в периодичния печат.

Например тази на кръстословичарите.

Имаше си сътрудници по редакциите, които припечелват някой хонорар в една или друга област, един пише за история на някоя сграда или улица, друг за личности, за художници и изложби. Имаше и графомани. Сега хонорари почти няма, а графоманите са улеснени от социалните мрежи.

Но в онзи медиен свят гилдията на тия, дето правят кръстословици, беше забележителна. Това бяха ограничен кръг хора, които си бяха разпределили „територии” и доставяха на всяко периодично издание кръстословици. Тогава се правеха на ръка, нямаше компютърни програми за кръстословици и подобни улеснения. Отвесно, водоравно – всичко се измисляше буква по буква, дума по дума, име по име. Не помня колко точно беше хонорарът, ама ми се върти нещо като 40-50 лева за голяма кръстословица – много добри пари по онова време, особено като се закачиш за 2-3 издания, пък имаше и списания, и вестници – всекидневници, седмичници.

И в нашата редакция основният доставчик на кръстословици (по една на месец, цяла страница), беше Живко Данданов, едър мъж над 60-те, с басов буботещ глас и леко сърдито изражение, вероятно от някаква перманентна общочовешка несправедливост. Като донесе кръстословицата с една голяма кожена чанта, и като ни свари, че в редакцията се черпим в края на деня, обичаше да остане с нас, да пийне. И започваше да буботи сърдито на разни теми, какво продавали на Женския пазар и прочие.

Но един негов конкурент се вклиняваше понякога и носеше кръстословица – Ленин Кръстев. Тих, свит, почти нежен човечец на неопределена възраст, изглежда и с изострено чувство за социална справедливост, защото веднъж донесъл кръстословица на колегата Матей Стоянов, който се занимаваше с тия работи в редакцията, и му казал, че

титулярният ни кръстословичар

Живко Данданов бил заловен да краде в един институт тоалетна хартия…

След като Ленин Кръстев, претендент да измести Данданов, си тръгна, колегата Матей съобщи за „атаката” и в редакцията се смяхме. По този повод главният ни редактор Стефан Продев разказа друг случай. Докато бил преди това главен редактор на „Паралели”, издание с огромен тираж по онова време, един ден в редакцията в БТА дошъл някакъв мъж да се срещне с него и като влязъл в стаята, тръснал на бюрото на Продев нещо тежко, някаква буца увита в хартия. Продев станал прав и пита:

„Ама какво става, какво е това?”

„Чисто телешко, другарю Продев, никъде няма да намерите такова телешко. Всяка седмица ще ви нося. Ама пускайте ми кръстословиците, които ви пращам”…

При следващото идване на Данданов Матей реши да го бъзне – каза му, че неговият колега Ленин Кръстев го е уличил в кражба. Данданов забуботи сърдито – „Ти знаеш ли той какво написа в една кръстословица, бе?! За „герой на Дарио Фо” написал „седмо”!

В пръвия момент не можах да загрея… Има пиеса на Дарио Фо „Седмо, кради по-малко”. И кръстословичарят Ленин написал в кръстословица „седмо” за герой от пиеса на Дарио Фо… Какво безобразие… Какви проблеми само…

„А това за тоалетната хартия – абе, взех си. Ми то като няма в магазина”, каза Данданов без свян.

Сега има тоалетна хартия, Дарио Фо малцина знаят кой е (тогава се играеше много по софийските сцени – западна култура)… И няма вече такава колоритна гилдия кръстословичари – сега кръстословиците се правят с програми, не се плаща много, не можеш да живееш от такъв „бизнес”.

В началото на 90-те по вестниците компютрите бързо-бързо изместиха пишещите машини. И лесните кръстословици напълниха изданията, сега даже по будките има цели свитъци с кръстословици, без нищо друго. Ама се плаща по-малко и кръстословичарите се загубиха. Сега даже въртят едни и същи кръстословици през няколко месеца или година от едно издание в друго, и даже в едно и също.

Ама пък се появи

нова гилдия – на телевизионните програмисти

Тия пък бяха една група, която прави телевизионните програми в седмичните издания и в съботно-неделните броеве на всекидневниците, или в специалните приложения. Нали вече демокрация, много телевизии, много кабеларки, трябва да има програми. Вдигаха тиража на вестниците, някои ги пускаха и в петък, други в понеделник. Програмата беше мотив да се купуват вестници и винаги тези броеве бяха с по-голям тираж.

И пак се оформи някаква гилдия, която си разпределяше изданията и ги снабдяваше с програми. Откъде ги вадеха, не знам. През 90-те нямаше такива сайтове на телевизии, и на програми и телевизионни канали. Превеждаха някои програми от чужди източници, за две седмици напред. Ама какви преводи само. Например пиесата на Тенеси Уйлямс „Streetcar Named Desire” беше преведена „Улична кола с име „Дезире”… (Става дума за „Трамвай Желание”, ако някой не е разбрал).

Най-устойчива и добре платена се оформи гилдията на астролозите, които пишат дневни и седмични хороскопи. Тя и досега властва из медиите. Има си някакви имена в бранша, които се търсят. Повечето хороскопи, дневни, седмични, са дрън-дрън. Някои ги пишат пълни дилетанти, съчиняват нещо. Като работех в „24 часа” по едно време добре платеният астролог или астроложка по някакви причини спря да пише, вероятно се прехвърли в друго издание. И докато редакцията намери нов „авторитетен” астролог,

хороскопите за деня

почна да ги пише една студентка стажантка. Тогава продаваха едни книжки за всяка зодия ден по ден годишен хороскоп. Тя четеше оттам и съчиняваше глупости. И когато се появи претендент титуляр за „поста” да пише хороскопите, похвали редакцията: „Сега кой ги пише? Много са добри”…

Като бях в „Новинар” пък имаше един седмичен хороскоп, писан от някаква високоплатена много специална астроложка, която била много търсена. Отделно имаше всекидневен и разни други нумерологии, китайски щуротии. Тях ги пишеше колежката Мечкова, бивша журналистка от „Работническо дело”, отдел „Партиен живот”. Конверсия… Сменяш амплоато, като няма вече такива вестници и такива отдели. Ама Мечкова, възпитана в солидно издание, много отговорна, се отнасяше напълно сериозно и всичко беше изпипано, от източници, проверено, без една буквена или смислова грешка.

Един ден я накарах да се свърже с Йордан Йотов, бивш главен редактор на „Работническо дело” и член на Политбюро, да направим интервю. Намери го, отидохме да го интервюираме, той я посрещна развълнуван „Ех, Мечковааа”, „Ооо, другарю Йотов”…

Хороскопите са сериозна работа, ей. Вестник „24 часа” през 90-те беше всекидневникът с най-голям тираж. Колегата Косьо от моя отдел веднъж беше дежурен по брой, и изпуснал от 12-те зодии една и излезли само 11 – овен ли липсваше, стрелец ли, не помня. Полудя редакцията, загряха телефоните. Ама в същия брой на спортните страници под снимка на Пенев пише, че е Стоичков. На новините напред под снимка на министър някой си, пише, че е кметът Софиянски и т. н. грешки, никой не ги забелязва и не реагира. Само че една зодия като липсва, настъпва катастрофа.

Преди години и аз пусках в e-vestnik няколко пъти седмичен хороскоп. От една квалифицирана астроложка, задълбочена. И като почнаха да пишат гневни читатели – „Абе, и вие ли станахте като другите вестници! Как може да пускате хороскопи, да се излагате…” А сега, де. Махнах ги, пък и е трудно да се правят – докато наслагаш 12 илюстрации към всяко текстче…

Медиите са трудна работа, да знае читателят.