Бедо Манукян вдигна адреналина в „Дървото на живота” с колоритния образ на диригента-собственик на пътуващия оркестър. С тази изява актьорът се върна при своята българска публика, която се раздели окончателно с него в далечната 1966-та, когато семейство Манукян емигрира в Америка. В Лос Анжелис синът на легендарния оперетен комик Шаварш Манукян следва кинорежисура и продуцентство. Пред в "tv сага"актьорът споделя впечатленията си не само за "Дървото на живота", но и за проблемите в българското кино. 
Г-н Манукян, как попаднахте в „Дървото на живота”?
Ролята е писана специално за мен, защото един от продуцентите ме познава. Явно костюмът, който ми бе предложен, ми е бил по мярка. За мен беше изключително интересно, защото образът на диригента крие чертите на моите дядовци. Трябва да благодаря на режисьора Тодор Чапкънов, че прие моята интерпретация. След дубъла нямаше корекции, само едно ОК с палеца нагоре. Беше истинско удоволствие! Изобщо Тодор Чапкънов успя да създаде гъвкава и приятна атмосфера, без диктатура и напражение.. Снимахме в много приятна обстановка – в павилиона, построен до зала Фестивална, където е изграден центърът на Видин от епохата. А сватбата я снимахме в една от залите на Шератон. Всичко това се случи за не повече от четири снимачни дни, които ми доставиха истинско удоволствие.
Но да се върнем към моя образ – той ми е познат, виждал съм тези хора в детството си, те са били приятели на моите дядовци. Затова ми беше много лесно да го направя, то си дойде някак отвътре. Давам си кметка, че несъзнателно съм черпил и от това, което съм попивал от баща си, а аз наситина попивах всичко, което гледах на сцената на Музикалния театър.
Сам заговорихте за вашия баща, легендарния оперетен комик Шаварш Манукян, звезда на Музикалния театър. Какво се случи с него, след като емигрирахте?
Заминахме първо за Истанбул, нашите имаха там роднини, видяхме с тях. Оттам – в Бейрут. Всички от Източна Европа, които искаха политическо убежище в САЩ, трябваше да се явят в Бейрут, там ЦРУ ви провепрява, а на финалното интервю знае повече за вас от вас самите. Минаваш на интервю и чакаш. Нашият ОК дойде след 6 месеца. През това време моите родители направиха един концерт в Бейрут, който имаше огромен успех. И заминахме за Лос Анжелис, немили недраги. Ако не бяхме невъзвращенци, щяхме да се върнем, защото икономическият и културният шок бе толкова смазващ! Майка ми, актрисата от Музикалния театър и солистка в Ансамбълът на МВР Сета Манукян, започна да шие яки в една фабрика с нелегални мексиканки, баща ми се захвана с часовникарство, занаята, който владееше. Аз бях общ работник на конвеер в една фабрика. След две години вече бях в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, студент по режисура и продуцентство. Баща ми го сърбяха ръцете за актьорска работа, затова направи арменски театър със самодейци. Майка ми също играеше и двамата му помагахме. Страхотно му тръгна. Имаше огромен успех, включително и финансов. Тези самодейци станаха професионални актьори, разви се една арменска театрална общност. Играеха на арменски, всички бяха зажаднели за езика. От цял свят арменци се събраха в колектива,. Шаварш играеше и режисираше. Постави арменски комедии а ла Алеко Константинов и оперети, които много се харесваха и пълнеха салоните. По същото време знаех, че в Музикалния театър в София свалили от афиша „Българи от старо време” защото нямало кой да изиграе Хаджи Генчо, една от коронните роли на баща ми. Шаварш почина на 1 май 1996 от слабо сърце. Погребан е в Лос Анжелис. Преди време влязох в Музикалния театър в София и ми стана много тежко, че снимката му я няма в колажа на старите оперетни артисти! Съдба!
Вероятно не сте искали да повторите съдбата на Шаварш – да останете в Америка, разделени от естествената си среда. Защо се върнахте в България?
Аз съм арменец по майка и баща, но съм роден в България, израснал съм на „Ангел Кънчев” и „Гладстон”. Моят български бе наистина превъзходен. Винаги съм искал да работя в родината си. През 2005 година стигнах до заключението, че е време да се прибера елед 44 години изграние на Запад. И да работя като режисьор и продуцент в България. Исках да работя над български сюжет. Знаейки западното чувство за хумор и незабравил нашето, българското, чувствах, че мога да преведа нашия хумор и колорит пред западната публика.
Точно през 2005-та вие се връщате, но не за да работите сам, а за да представлявате Френсис Форд Копола у нас?
То си беше чиста случайност и късмет! Ако през 2005-та не се бях върнал в България, едва ли някога щях да работя с Копола. Той също като мен решил да избяга от утробата на звяра - защото киното в Холивуд вече е една индустрия, където изкуство е мръсна дума. И решил да прави филм по Мирча Илиаде в Румъния. Филмът се казваше „Младост без младост”, един доста труден психологически материал. По сценарий се предвиждат снимки в Малта Копола пита своя художник продукция къде ще снимат Малта. Тоя художник, изключително ерудиран франкофон, му казва – на 4 часа на юг, в двореца на кралица Мария. Тя е внучка на кралица Виктория, и е израснала в Малта. Когато и се отворил шанс да си спретне любовно гнездо, си избрала Балчик. Копола идва инкогнито в Балчик, вижда двореца, харесва го и решава да снима там. Като се връща в Румъния пита продуцентката си: „Кого имаме в България”. Тя му отговаря: „Имаме Манукян”. Е, ако това не е късмет! Копола работи в Северна Калифорния, аз съм в Южна Калифорния. Ако му трябва маймуна, там има 60 000 маймуниш на клона, едва ли ще се сети за мен. А в България единственото шимпанзе бях аз!
Капризен ли беше Копола докато пребиваваше в България?
Ако киното е монархия, то Копола е монархът. Сработихме се много добре. С храната нямаше проблеми. Закуската – един банан. За обяд зеленчуци на скара. Хранехме се в ресторант „Короната”, беше дошла една диетоложка от Румъния, която уточняваше менютата. Все пак Копола се пазеше, не ядеше мазнини. А за храната му се грижеше основно съпругата му Ели.
Вече се вписахте в родното актьорско съсловие. Как оценявате вашите партньори в „Дървото на живота”. Какво мислите за българското кино?
Като се срещнах с Мария Каварджикова на снимачната площадка, истинска радост изпитах. С нея ме свързват хубави спомени. Когато консултирах постпродукцията на филма “Жребият”, тя играеше съпругата на един банкер. Голяма артистка, мащабна. Просто съм влюбен в нейния актьорски инструмент – в органичния и нюансиран талант. В образа на банкера пък се изявяваше Йоско Сърчаджиев. С него се знаем още от драмсъстава в 9-та гимназия, а после в казармата, от ДНА в Ямбол. Такива програми правехме там, професионалните актьори ни се чудеха как успяваме цял час да задържим вниманието на публиката. Млади бяхме, когато се разделихме, сега сме пак заедно. Вальо Ганев е невероятен човек, толкова непринуден и естествен, такъв хубав, човешки образ на турчина направи. За мен постижение във филма е и образът на Бела, в който се превъплъщава Койна Русева. Малко сгафих с нея – казах и че рядко съм срещал такъв хамелеон като нея. Трябва да внимавам – по американски това е голям комплимент, означава, че умееш да се превъплъщаваш в различни образи. А у нас, в България, не се смята за нещо твърде положително, звучи иначе. Невероятно органична актриса е Койна Русева! С отлични впечатления съм и от Ася Ингилизова. А Мони Монев е перфектен. Той с мълчанието си изговаря пет страници монолог. Всички в „Дървото на живота” са си много на място. Изобщо ние имаме невероятни актьори. А и някои добри режисьори. Тук е мястото да спомена режисьорката Иванка Гръбчева,  Бог да я прости! Тя бе първият български колега, който пожела да използва моите услуги, едно невероятно мъжко момиче. Тя бе покорила егото си в интерес на професията. Тя ме покани да консултирам постпродукцията на „Жребият”. И работихме в невероятна хармаония с нея и с Алесксандър Симеонов, тонрежисьор на мишунга.
А за българското кино мисля, че идват добри времена. Оживлението вече се усеща. В ограниченните рамки на соца българското кино правеше каквото може. Световното кино се гледаше от привилегированите в малки салончета – едното в киноцентъра, другото на „Раковска”. Като се има предвид, че нашите кинодейци не са имали широк достп до световното кино, от което да обменят, купуват, крадат, трябва да се признае, че те имаха попадения. . През соца имаме бисери в киното. След като всичко стана пазарна икономика и щедрите субсидии бяха отрязани, значи, ние трябва да проходим отново, да тръгнем от а,б, в. Значи на поколението, което ще изгради съвременното българско кино, трябва да му се даде някакъв шанс. На съвременното кино – киното след 1989 – та, не му е лесно. Имаме младежи, които учат на Запад, запознават се с друга култура и манталитет и се връщат, така да се каже, опрашени. Както преди 1944 – тогава са пращали децата си в чужбина и те са се връщали с някакво ноу хау, и са го прилагали в родината. Така ще се случи и в идните години у нас. Надявам се.