Райко Байчев, репортер в отдел „Вътрешна политика“ на в. „Класа“, получи първа награда в конкурса за есеистика на тема „Пророкът Цветан Стоянов“, организиран от в. „Труд“ и НДК. Това е поредна награда за младия автор, който е студент в СУ „Св. Климент Охридски“. Жури с председател акад. Антон Дончев даде най-висока оценка за творбата на Байчев. Кадърът на „Класа“ получава грамота, парична премия от 3000 лв., както и честта есето му да бъде включено в специален сборник заедно с другите наградени творби.
Предлагаме на нашите читатели откъси от есето на Райко Байчев, посветено на Цветан Стоянов.

---

Откъси

Да направим от човека това, което е бил и което по природа трябва да бъде – възел от отношения с други човеци, живо кълбо от безброй нишки – от симпатии, приятелства, привързаности, солидарност – даващ и вземащ, резониращ, отговарящ на вълните, които всеки негов събрат изпраща.
(„Броселиандовата гора“, Цветан Стоянов)


за КОМУНИКАЦИИТЕ
Наскоро се натъкнах на кратък и трогващ момент – момент от разказ, в който хърватски войник пише телеграма на сестра си: „Сестричке, ще се върна – може би след седмици“ и тя, щом го прочита, се облива в сълзи. Наглед съвсем простичък, за мен този момент казва много за съвременните комуникации.
Голямата заблуда на десетилетието е, че „комуникация“ означава „връзка“. Възхваляваме комуникациите и интернет с такова усърдие и вяра, че от патос сме ослепели за клопката, вплетена в тях. Напредъкът в технологиите и интернет свързват хората, но създават и друго – изключителна предсказуемост. Предсказуемост за Другия, която убива емоцията, нетърпението, убива лишените от покой мигове, в които очакваш. Бързата комуникация е нишка, която свързва – но освен, че свързва, по нея тече коварна отрова, отровата на спокойствието и предсказуемостта: знам къде си, приятелю, знам какво правиш, знам какво е новото около теб, знам дори каква е новата ти прическа, новата ти приятелка, новата ти работа. Знам всичко.
Това не е резонанс между души, нетърпеливи да се допрат, нито „живо кълбо от безброй нишки“, каквото го вижда в надеждите си Цветан Стоянов. Това е недишащ контакт, който предлага скорост и предсказуемост, но е гилотина за вълнението, за искрената и очакваща любов, събрана в онези кратки думи: „Сестричке, ще се върна – може би след седмици“.
Навсякъде – малки дози информация, малки дози снимки, малки дози съобщения, малки дози забавления, ежедневно, ежечасно, към теб, като по лентата във фабрика. Светът постоянно ни насърчава, в социални мрежи, форуми, пощи, да изпускаме тънки струйчици емоционалност, тънки струйчици мнения, бързо, механично, на всяка тема и всеки проблем, за да не се трупат в нас, за да бъдем винаги полупразни, и тъй да се споделяме към другите – на често, по мъничко. Споделяне с пипетка. Споделяне, което изпомпва кръвта на човешките взаимоотношения.
Само че това са неофициални, необявени, неразбрани истини. Никой няма да се изключи от интернет заради тях. Политиците ще продължават да даряват пет хиляди компютъра на училищата и ще смятат, че дотам се простира грижата им за децата, младите и образованието. Парадоксът е в това, че комуникациите не само че няма да унищожат гората от неразбиране, ами могат да се превърнат в ускорител на отчуждението, в ускорител на различията. Парадоксът е и в това, че комуникациите ни свързват по безброй начини, а колективната ни енергия е нулева.

„Когато искали да го фотографират, той отказвал. Единствено на смъртния одър го снимали за пръв и последен път. В това нежелание има нещо повече от каприз или лъжлива скромност. Истински големите са винаги безразлични към портретите си. Те нямат нужда от тях. Те възпроизвеждат своята същност в онова, което създават.“
(„Кольо Фичето“, Цветан Стоянов)


за ИМИДЖА
Тъкмо обратното е схващането сега. Парадоксът на модерния свят е, че портретът, или както го наричаме – имидж, замести същността, стана по-важен от нея. Живеем в имиджовата епоха: епоха на нови богове, изваяни в съзнанието на хората от медии и рекламни агенции – нещо като апостоли, само че платени, апостоли с тарифа. В този смисъл не е важно кой си – важна е масовата представа за теб. Човек се отделя от себе си и си създава двойник. Двойникът е онзи, който живее в камерите, мултиплицира се на страниците на вестниците, гостува в сутрешни блокове, дава интервюта, и накрая, постепенно се дели и заживява свой живот, става силен и изключително реален, този медиен скелет, който постоянно пълниш със съдържание и плът. Стоянов пише с възхищение за възрожденския строител, може би точно защото усеща началото на това, което ще настъпи в модерния свят – че грижата за имиджа ще надделее над грижата за човека. Че за известността си човек ще има нужда от огромна машинария от други хора, които да го превърнат в нещо подобно на Дориан Грей – да виждаме някой винаги красив, млад, добър, а някъде скрито, невидимо, истинското му лице да се изкривява от злоба и бръчки. И колко са хората, независимо дали са политици, артисти, интелектуалци, които са готови да жертват имиджа, да признаят фалша му, да го обявят за заплаха? Единствено Селинджър отказа да сключи пакт с известността, презря я и обезкърви двойника си с отшелничество, оставяйки на света не себе си, а творбите си, автентичен и искрен, като героите си, до край.
Стоянов пише за раздалечаването между хората: но подозираше ли, че човек ще стигне дотам, че да се отдели от самия себе си, че ще се дели вътрешно, както се делят амебите; подозираше ли, че човек ще стане двуглав – и ще цени своята холограма повече от собствената си същност? Това е още по-силно изхладняване – не между двама души, а между човека и неговата същност. Това е онзи студ, лъхащ от хората, който постоянно си служат със свои представители; хора, чиято същност е недокосваема – стават като няма машина, бълваща образи, адекватни за тази и тази ситуация, адекватни за този и този момент; и всичко това с някакво откривателско удоволствие, с вещината на безсъзнателен и мощен механизъм – от такъв механизъм трябва да ни е страх, вместо да го боготворим.

„Те само рушат, те всякога са отрицателно определени и зависими. Чакат другите да кажат - „това е еди-какво си“, за да кажат „това не е еди-какво си“. Да си служиш единствено с отрицателни съждения – няма по-сигурен белег за робско мислене. Вечно недоволство, но и е вечно безсилие, глухо ръмжене под плочата, мърморене и присмех – това е ереста.“
(Диалогът между Ботев и Каравелов, Цветан Стоянов)


за ОТРИЦАНИЕТО
Стигнахме до най-страшното: ужасния песимизъм, с който живеем. Този песимизъм, налазил е толкова много народ, че вече се е извратил, станал е ирационален и фантастичен. Отдавна е изгубил разумната си основа. То е режим на мислене, от който почти не излизаш. За обикновения песимист бутилката е наполовина празна. За българския песимист бутилката е наполовина празна, пълна е с мъртви зелени мухи, преяли с каквото обикновено преяждат. Съществуваме само с ирония и псувни, и без любов. Дори иронията ни не е добронамерена и жизнена в основата си. Иронията ни е мрачна и мазохистична, това е иронията на самоубиеца, с която и ние се самоубиваме като народ. Имаше една китайска мисъл – вместо да проклинаш мрака, запали светлина. Но ние не палим светлина, а постоянно гледаме мрака, това ни е любимата гледка, проклетия български мрак. Превърнахме се в коментатори на мрака, и така го сгъстяваме, правим го по-лепкав, тежък, мрак, който нахлува в теб и те изпълва отвътре – и те превръща бързо в негов говорител, негов преносвач. Ние постоянно говорим за нашите слабости и недъзи, и така се изтощаваме един друг. По същия начин Старшата в „Полет над кукувиче гнездо“ събира лудите в кръг и ги кара да споделят болките си, да разказват страховете си, да ридаят за нещастието си – така ги отслабва, изсмуква им силите. Подобна е и българската лудница.
Затова коментирането на мрака трябва да спре. От двайсет години насам рядко успяваме да измислим нещо по-умно от това да плюем чалгата, да плюем мутрите, да плюем телевизията. Това е „глухо ръмжене под плочата“, както го нарича Стоянов. И от него няма смисъл.
По-добре да напишеш разказ за любовта, отколкото да пишеш против чалгата. По-добре е да напишеш роман за семейството, отколкото да пишеш срещу Биг брадър. Хората, които слушат чалга, няма да спрат да слушат чалга, понеже някоя умна глава се е обявила против нея. Другите – те трябва да се спасят! Тези други, за които Цветан Стоянов пише: „Има такива хора – мисля, че всеки от нас ги е срещал, откривал ги е за малко, изумен от радост, после ги е изгубвал в тълпата! Би било наивно да се твърди, че са преобладаващо мнозинство, но ги има! Пишете за тях!“
А ние не пишем за тях, другите хора, или и да пишем – го правим твърде рядко. Вместо това им предлагаме спойката на презрението, спойката на ненавистта към ниската култура. Ала тази спойка е нетрайна, всяко сплотяване на основата на омразата е неиздръжливо, бързо рухва, понеже омразата е изтощителна, човек губи волята си да твори, да се споделя, да търси красотата. Такава спойка няма да роди нищо хубаво. Тя е полезна само за кратко, човек трябва да умее да се освобождава от нея. Струва ми се, че и в текстовете на Цветан Стоянов, независимо от това на колко фронта се развива мисълта му, винаги я има тази молба: веднага щом изговориш всички свои критики, да забравиш за гнева, да махнеш с ръка – и да останеш добронамерен.
Затова ми се ще да завършва именно с това – със симпатия към Другия човек. Той съществува. Чувства се самотен в потопа от мръсотия, ала все пак го има, все пак се е запазил – и се нуждае от добра литература, добро кино, хубава музика и театър. Него трябва да ценим и да пазим – за да ни опази и съхрани самият той.