„Фокус” - единственият роман на бележития драматург и изтъкнат интелектуалец Артър Милър, се появява на книжния пазар с логото на издателство „Ера“. Известен със своята чувствителност към проблемите на заобикалящия го свят, творецът не може да подмине с безразличие най-болезнените теми на времето. Произведението на Артър Милър е алегоричен роман, разказан с присъщото за автора красноречие, а очилата са идеалната метафора, с която творецът намеква колко слепи и грешно фокусирани сме като общество.
„Фокус” е силно въздействаща и откровена книга за човешката безчовечност към хората около нас, отрезвяващ урок за склонността ни да съдим другите, без дори да ги познаваме. Шейсетгодишната кариера на Милър му отрежда мястото на най-поставяния съвременен драматург – на всеки час някъде по света започва репетиция на негова пиеса.
Милър има три брака — с Мери Слатери, с актрисата Мерилин Монро и с фотографката Инге Морат. Бракът с Монро му носи световна известност. До края на живота си Артър Милър продължава да пише пиеси, статии и лекции. Умира на 89-годишна възраст в Роксбъри, Кънектикът, на 10 февруари 2005 г.

Първа глава

Просна се на леглото, уморен до смърт; костите го боляха от горещината. Дълго лежа и се мъчи да улови сън, който да му донесе забвение. Накрая заспа и сънят дойде.
Намираше се в нещо като увеселителен парк. Голяма тълпа беше заобиколила някакъв изпотен човек, който шумно рекламираше представлението в една от цирковите шатри. Той се отдалечи от множеството и безцелно заброди из лунапарка. Ненадейно се озова пред голяма въртележка, боядисана в зелено и пурпурно. Неизвестно защо наоколо беше безлюдно. В радиус от няколко километра нямаше жива душа. Въпреки това въртележката се движеше. Ярко оцветените гондоли – до една празни, обикаляха в кръг. По едно време спряха и се завъртяха обратно. Пак спряха, тръгнаха напред. Той озадачено наблюдаваше движението на въртележката – изведнъж разбра, че под земята работи грамадна машина... не, не машина, цяла фабрика. Нещо се произвеждаше в земните недра, ала докато се мъчеше да си представи какво точно, човекът се изплаши. Празните гондоли продължаваха да се въртят ту напред, ту назад, той понечи да се отдалечи, но за пръв път чу звука, изтръгващ се от въртележката – стон или вик... „Олисия! Олисия! Олисия!“
Стресна се и се събуди. Беше сигурен, че е чул женски глас. Чул го бе съвсем ясно! Задъхваше се. Взираше се в мрака и се ослушваше.
Нищо не нарушаваше нощната тишина. Лек ветрец полюшваше завесите. Човекът се загледа в прозореца и съжали, че го е оставил толкова широко отворен. Внезапно отново чу виковете. „Олисия! Олисия! Олисия!“ Той отпусна месестите си ръце. Лежеше, без да помръдне. Звуците пак прорязаха тишината на стаята му. „Олисия!“ Идваха от улицата. Нима още сънуваше? Той се опита да вдигне крака си. Успя. Стана от леглото, прекоси бос спалнята и коридора, застана до прозореца на стаята откъм улицата. Бавно вдигна щорите.
Близо до електрическия стълб на отсрещния тротоар зърна два движещи се силуета. Жената отново закрещя, ала този път Нюман разбра думите.
– Полисия! Полисия! Моля, полисия!
Коленичи на перваза, приведе се и се опита да види какво става в тъмното. Стори му се, че някаква жена се бори с едър мъжага. Сега чу и гласа на мъжа – плътен, заплашително ръмжащ бас. Жената се изтръгна от хватката на нападателя и затича към къщата на Нюман, ала когато стигна до канализационната шахта, онзи я настигна и с все сила я удари с юмрук по главата. Металният капак издрънча под тежестта му. Шишкото хвана жената, която пискливо заговори на език, звучащ като испански. „Може би е пуерториканка“ – помисли си Нюман. С облекчение установи, че едрият мъжага, очевидно пиян до козирката, говори на английски. Нападателят замахна със свободната си ръка, сякаш отново да удари непознатата. Тя отново завика полицията. Само че сега тонът й беше умоляващ, плачът й отекваше в мрака. Нюман, който стоеше на двайсетина метра от нея, я чуваше как се задъхва от страх. Тя се обърна към неговия прозорец. Си­урно бе забелязала, че преди няколко секунди някой е вдигнал щорите. Нюман бързо отстъпи назад.
– Полисия!
Той си спомни, че не си е сложил чехлите, и си помисли: „Не мога да изляза бос на улицата и да защитя нещастницата.“ Пък и никой от съседните къщи не си беше подал носа навън. Прецени, че дори да се оба­ди на полицията, докато униформените дойдат, жената и нападателят вероятно вече щяха да са изчез­на­ли, а той щеше да се черви и да обяснява защо е вдиг­нал толкова шум за нищо. Двамата, вкопчени един в друг, сега се намираха на около половин метър от моравата пред къщата му. Не виждаше лицето на же­ната, защото уличната лампа беше зад нея, но преди малко, когато така внезапно бе изтръгнат от съня си, му се стори, че зърва очите й. Бялото се открояваше на фона на тъмната й кожа, тя безпомощно пог­леж­даше ту към неговата, ту към съседните къщи, от­къ­дето несъмнено я наблюдаваха хора. Ала Нюман отс­тъпи назад и се отдалечи от прозореца, макар не­поз­натата да продължаваше да крещи за помощ. Обър­на се в мрака и излезе от стаята. Отново проехтя вик:
– Полисия!
Той се върна в спалнята и спусна стъклото на прозореца толкова ниско, че през процепа не биха могли да се промъкнат ни животно, ни човек. Просна се по гръб на леглото и се ослуша. Нищо не нарушаваше ти­шината на нощта. Чака дълго. На шест преки от до­ма му въздушната железница с тътен отмина към Ман­хатън. Откъм улицата вече не се чуваше нито звук. Нюман поклати глава, опита се да си представи що за жена ще броди из града посред нощ, при това са­ма. Или не сама, но в компанията на пиян грубиян. От друга страна, може би се е връщала от нощна смяна и да е била нападната от непознат. Не, тази въз­мож­ност автоматично отпадаше. Според Нюман ак­цен­тът на жената някак доказваше непочтеността й – беше убеден, че тя умее да се пази, защото е свикнала на такъв живот. Знаеше със сигурност, че всички пуерториканки са свикнали да ги ругаят и да ги под­ла­гат на побои.
Умората отново го обзе, замъгли съзнанието му, сякаш въобще не се беше събуждал; затвори очи и се помъчи да заспи. Дебелите му пръсти, стиснати в юмруци, бавно се отпуснаха, устата му зейна като на риба, защото през тесния му нос не преминаваше достатъчно въздух. Както винаги лежеше по гръб, едната си длан бе положил върху закръгленото си коремче, късите му, леко изкривени крака бяха протегнати, пръстите повдигаха чаршафа. Дори в съня си сякаш спазваше правилата на доброто поведение – кога­то след малко ветрецът замря, ръката му отметна чар­шафа, после се върна върху топлото му коремче. При събуждането му завивките изобщо нямаше да са изпомачкани, а червеникавата му коса щеше да е все та­ка гладко сресана наляво.