Славчо Пеев играе 62-годишния Дон Жуан в „Дон Жуан, или изповедта на стария женкар“ на украинския писател Анатолий Крим. Спектакълът е копродукция на „Сълза и смях“ и частната трупа „Улична банда“. Премиерата е в понеделник, 3 май, в „Сълза и смях“. Това е поводът за среща с именития актьор, който неотдавна блесна в ролята на консула в хитовия филм „Мисия Лондон“.

---

- Г-н Пеев, казвате, че в пиесата Дон Жуан е на 62 години. Как се прелъстяват жени на тази възраст?
- Не, не става дума за прелъстяване, защото Дон Жуан умира, ревнивец го пробожда с нож в гърба. Може ли някой да бъде Дон Жуан в днешно време? Не, не може. Е, някои се правят на такива, но не са. Истината е, че пиесата е написана на великолепен език и разказва за връзката на Дон Жуан с жената на Командора – доня Ана. Получава се твърде интересно, но да не разкривам повече тайни от спектакъла.

- Забележителен успех жъне филмът „Мисия Лондон“, в който играете ролята на консула в българското посолство. На какво според вас се дължи този огромен интерес на публиката към лентата на Димитър Митовски?
- Филмът направо не прилича на български – картината е много хубава, саундтракът – също, и мисля, че и ние, актьорите, играем добре. Много забавна история, която в същото време е доста остра, доста сатирична. Аз на шега казвам, че имам чувство, че сценария го е писал Станислав Стратиев. Това младо момче Алек Попов наистина много хубаво пише. Филмът - това е българската действителност едно към едно – да видите какви пари се харчат и как се харчат. Затова се харесва на публиката.

- Ситуацията в българския театър става доста напечена. Бихте ли коментирали слуховете, че ще бъдат закривани театри?
- Театърът е пред някакви страхотни промени и хората се плашат много. Чува се за 10-процентно съкращение на заплатите, при положение че сега те са 300-350 лева. Говори се и за закриване на театри. Тук е важно и общините да реагират, кметовете да кажат дали искат в града им да има театър, или да няма. Аз в момента съм директор на театъра в Дупница. Мога да ви кажа, че дупнишкият кмет и общината държат да има театър, дават пари колкото е възможно, разбира се, за да може театралната трупа да продължи да съществува.

- Само с държавна или общинска субсидия ще се справят ли театрите?
- Няма да се справят. Държавата и общината са единият фактор, другият фактор е спонсорът. В това време на криза е много трудно да си спонсор. Още повече че депутатите като че ли не желаят да приемат закон за спонсорството. Става дума да е регламентиран официално начинът да се правят отчисления от данъците, ако бизнесът подкрепя изкуството. Тоест ония широко скроени и богати хора, които са готови да дават пари за театъра, да имат някаква изгода. И третият фактор е публиката - при един пълен салон, ако приходът от представленията се дава на самия театър, аз мисля, че нещата ще се оправят. Или поне ще тръгнат към по-добро.

- В момента къде отива приходът от художествената дейност на театъра?
- В общините и в държавата. А приходът би могъл да се инвестира в нова постановка. Защото всичко, което гледат хората на сцената, струва пари. Но засега само Софийската община е приела решение приходите от билети да остават в театъра. Става дума за четирите общински театъра, които са в столицата.

- Не им е лесно на актьорите! Как се живее с 300-350 лева?
- Ще ви кажа. Ние, актьорите, се разделихме – има една много малка група, която печели невероятно много. Това са актьорите, които работят в телевизиите. Но повечето от тях престанаха да бъдат добри артисти в истинския смисъл на думата. Защото работата в телевизиите е производство, което бързо ги изхаби и ги съсипа. Една друга група актьори, които гостуват на различни театри, на различни трупи, донякъде успяват да се издържат прилично – това също са единици. Третата група актьори просто се чудим как да оцеляваме. Става дума за едно такова живуркане, за такава мизерия...

- Бяхте няколко години в Кипър, направете сравнение между положението на артистичната гилдия там и в България.
- Не може да става и дума за сравнение. Там всичко е уредено, всичко е точно – няма грешка. Там тази последна група актьори, за която споменах, живее добре. Заплатите са от 1200-1500 евро нагоре /при средна заплата за страната около 1200 евро/.

- Говори се, че някои театрални сгради вече са набелязани за продажба.
- Не вярвам да е така! На кого ще ги продадат и за какво? Това са обикновено едни такива социалистически кютуци, които освен за театър за друго не стават.

- Тревожи ли ви големият срив в духовността през последните години, или вече се наблюдава тръгване нагоре?
- Естествено, че има голямо духовно пропадане. Материалното обедняване е едно на ръка, но и духовният срив е много голям. Простащината е страшна в момента. Навлезе чалгата. Нямам нищо против да я има, но да си остане по клубовете, на който му харесва, да ходи там. Но има редица телевизии и водещи, които я легализират, налагат я тотално на всички ни. Аз си мисля - няма ли кой да обърне внимание, да спре да ни залива тази пошлост? Но там играят много пари – за да се наложи една чалгапевица, се пръскат луди пари. Има, стопроцентово има, млади талантливи хора, но трябва подкрепа, трябва държавна политика в подкрепа на изкуството и талантливите хора.

- Чалгата само в изкуството ли е?
- Чалгата е навсякъде в живота ни, а в политиката е толкова много, че... не ми се говори.

- Как влияе това на младите хора, на децата ни?
- Бях жури в предаването „Това го знае всяко хлапе“. И се оказва, че до 12-13-14 години децата растат фантастично, знаят много, умни са и още недокоснати от пошлото. Как пък от 1600 деца нито едно не запя чалга?! От 14 години нагоре се случва този срив. Има оправдание, разбира се. Родителите работят много, на по две-три места понякога, изискванията на 14-годишна дъщеря стават много. И по тази причина не им остава много време да обърнат внимание на децата си. А учителят пък си вика: „За 300-400 лева – толкова“, и не се старае много да ги учи. И децата гледат да подражават на това, което виждат. Какви мечти имат повечето момичета в момента? Да станат чалгапевици, моделки, а като навършат 20-22 – секретарки, това са им мечтите. Обобщавам, разбира се, знам, че има и страхотни деца, но като цяло духовният срив и при подрастващите е страшен.

- Кажете нещо оптимистично за финал, нещо, което лично ви е зарадвало.
- Да, има такова нещо. Бях безкрайно щастлив на премиерата на „Мисия Лондон“, когато дойде дъщеря ми от Лондон – за един ден. Мина с мен по червения килим и на другия ден си замина. Бях страхотно щастлив.


Интервюто взе Маруся Панковска