„Музеят на моето време“, Слава Янакиева, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
Да напиша тези бележки бях подбуден от гостуването на Слава Янакиева при Силвия Чолева в „Артефир“, БНР „Христо Ботев“, петък, 31 октомври 2025 г.
За водещ мотив книгата да бъде написана там авторката посочи „натежаването от история“. И понеже страдам тежко от същото, започнах да чета „Музеят на моето време“ още през късния следобед.
Разпознах натежаването от история като отчаяние от писаното и наличните свидетелства, от безсилието на източниците, празнотата на семейните документи, потвърждаващи чудовищната истина „… един дълъг живот да остане само папка с листа…“ (с. 92–3), от безнадеждността на оставените ни снимки с десетки хора, които никой вече не знае кои са, като символ на забравата, от предателството на вещите, „… трупащи значимост независимо от своята абсолютна и дори от историческата си стойност…“ (с. 70), и накрая същите тези, които в самия край „ще представляват основно притеснението за това, как да бъдат изхвърлени“ (с. 93)
Въпрос на Силвия Чолева: „Не е ли и вашата книга означение на илюзията, че писането съхранява?“. Отговорът на Слава Янакиева, поне както запомних неговия смисъл: „Това ми дава пълнота“. Както разбрах – немислимо е да си сам, само тук и само сега, непоносимо е… потвърдено на много места в книгата и открито на с. 115: „Не мога да посегна на това, което остана. Този мавзолей на всекидневието. Всичко наоколо носи история…“.
И тя написа тази история, „история от друг свят“, както е отбелязала мимоходом на с. 67, история на „друго време“, усещано от нея от дете „в тъгата на възрастните хора“ около нея (с. 50). „Музеят на моето време“ е история на мъчително удържани социални разграничения на изличени от комунизма дейни слоеве с определящо обществено значение в стара, свободна България, история на грижливо пазени културни достойнства (думи, изражения, жестове, интонации, с. 44), история на зоркото бдение над богатство от скъпи човешки отношения, поддържани в „… домашния симулакрум на нормалност, който противодействаше на комунистическата лудница отвън“ (с. 49).
„Другият свят“ е и в условната втора част на нейния музей – „другият свят“ като позиция, укрепление, откъдето авторката възприема и живее 1980-те и всичко до ден днешен, но за тази условна втора част не ще имам време да говоря.
Градивата, свидетелствата, привлечени за написването на книгата са от различно естество.
Най-напред от най-важните бих посочил тези, което Слава определя като „съсловни декларации“:
Гордото опровержение на труда като идеологически фетиш, „Мемето никога не е работила“ (не ще и дума – т.нар. „държавна работа“, б.м. И. Е.), в действителност по отношение на самия труд невярно и тежко несправедливо.
Или на с. 57: „Той беше почтен човек – почти винаги в минало време. При социализма „почтеността“ беше отменена като добродетел и отсъстваше в активния речник“.
Или – „Слугинската работа се учи най-лесно“; съсловната ирония в езика на дублетите; съсловните шеги само сред строго посветени, най-доверени ближни, и парализиращото родителите заключение на невинна случка, дадено от четири-петгодишното дете: „Та, такива ми ти работи. Ситни, дребни кат’ камилчета“ (с. 75).
Съсловният език на мълчанието във всекидневното му обращение при разбиране с околните, подчертаващ „… непреодолимата граница между двете реалности – тази у дома и другата навън“ (с. 64).
Изключителни свидетелства в книгата биват предметите, те са другите основополагащи градива. В интервюто си по „Артефир“ Слава Янакиева определи вещите като „котва на историята“, на нейната история. Затова и книгата е „Музеят на моето време“, организиран с памет, съсловни вербални автоматизми и вещи – „островът-музей“, по собствените ѝ думи, нейният дом.
Значимостта им в социалната памет на авторката и на нейните близки е феноменална – старите вещи блестят издигнати най-отгоре в символната йерархия на материалния свят на социалистическото всекидневие. Висота, каквато новите социалистически изделия не стигат по никакъв начин. Защото достойнствата на старите неща изобщо не идат по силата на нововедомствено поръчителство; колкото и непрекъснато институционално публично контролирано официално поле, тези вещи редят непоколебимо класов музей на повалените стари имуществени прослойки – старите къщи, опазените мебели, крехките съдове от фин порцелан и стъкло, чудесните дрехи, часовникът-касичка, обувките от „гущерска кожа – „Саламандер“… Претоварените с фикционално-идеологически подозрения опасни битови атрибути там излизат достоверни свидетелства, материализация на паметта за свободен свят, чрез тях още наличен, паралелен свят извън социалистическото настояще, опровержение на сурогатното сталинистко лустро, поради което и любопитството към тях, вниманието и грижата към тях остават неизкореними.
Отчаяно преувеличение, отблясък от специфичното преживяване на безизходност и незащитен от посегателства частен живот.
И ако се върнем към вече цитираното притеснение на авторката „как да бъдат изхвърлени“ (с. 93) – искам да я успокоя – невъзможно е, останали са в нас; други следва да го направят.
Бележките са прочетени при представянето на книгата на 4 ноември 2025 г. в книжарница „Гринуич“
Проф. Иван Еленков е дългогодишен преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, катедра „История и теория на културата“, доктор на науките за културата. Автор е на редица изследвания, сред които: Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. С., 1994 (съставителство с Румен Даскалов); Родно и дясно. Принос към историята на несбъднатия десен проект в България от времето между двете световни войни. С., 1998; Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма: политическо управление, идеологически основания, институционални режими. С., 2008. Носител е на награда за хуманитаристика през 2014 г. в конкурса на Портал Култура за изследването Труд, радост, отдих и култура. Въведение в историята на идеологическото моделиране на всекидневието през епохата на комунизма, Център за академични изследвания (ЦАИ) и „Рива“ (2013).
Иван Еленков
