Б. р. – „Моето лудо олимпийско лято“ е новата, двадесета по ред книга на писателя Димо Райков, който от години живее в Париж. (Виж повече тук: Певецът на Странджа и Париж Димо Райков на 70 години: „Наградите” на моите парижки книги. Представяме я като поместваме пролога, озаглавен „Ножът или началото“.

Никога не бях си представял и за миг, че това ще ми се случи. На мен, обичащия толкова много Париж. Но се случи.
И този ден, както почти всеки следобед на последните няколко години след тежката операция, аз се разхождах из любимия ми парижки парк. А когато писател се разхожда, какво може да е в главата му? Разбира се, идеята за новата книга, тоест, да, книгата за предстоящото грандиозно събитие, което цял свят очакваше със затаен дъх – Олимпиадата и Параолимпиадата, се утаи у мен още от новината, че Олимпийските игри ще бъдат в Париж, столицата на Франция. Когато френската делегация, начело с кметицата Идалго, избухна в овации след съобщението кой град печели домакинството, цялата страна се усмихна и заживя с мисълта за това световно събитие. Какъв шанс и за един български писател като мен, който и без друго не изпускаше по-важна проява в Париж и информираше редовно и безплатно своите читатели. А сега – Олимпийски игри! Как да не напишеш книга!
Изведнъж чух вик:
– Телефона, давай бързо телефона… Телефона! Телефона!
Изтръпнах. Веднага усетих, че въздухът около мен стана лош, но все още не можех да осъзная какво се случва. Бях обграден от петима юноши на около 16-17 години, с лица, покрити с маски. Едното от тези деца на възрастта на моите внуци, най-дребното, но с най-разкривеното лице, опря нож о корема ми и изкрещя: „Хайде, давай бързо телефона…“

Не усетих и косъм страх, може би защото в мислите си се бях потопил вече в моята книга. В мига, когато момчето с изкривено лице натисна ножа о мен, аз тъкмо мислено, с въображението си, възторжен и добър до безумие, бях готов да прегърна всеки и всичко в този свят около мен. И…
Какъв момент, нали? Да започнеш своята книга за Олимпиадата, тоест за любовта между хората, да вървиш из обезлюдения в този момент парижки парк, да се усмихваш и да правиш с удоволствие това, което най-много искаш да правиш и което май единствено можеш в този свой живот, тоест да пишеш, и то за любов, за човешкия устрем към Върха и в същия този миг на раждането на „Моето олимпийско лято“ да усетиш в задъхващото се от прилив на доброта и милозливост изстрадало сърце на български писател-емигрант хладното, проблясващо на слънчевите лъчи острие на нож…
Нож. Опрян о теб. Защо?
Когато вече осезателно усетих хладното острие на ножа, аз изведнъж се превърнах в онова дете на Странджа, моята гранична планина, което, безумно влюбено в Париж, бе тръгнало по света съвсем само, едва петнадесетгодишно, да, може би на възрастта на тези деца, обградили ме сега… Натам, към Париж… Париж-Мечтата! Париж-Въздишката! Париж-Надеждата! Като на кадър започна да минава целият ми живот, този мой дълъг, труден, но сладък път от Планината, там, на българо-турската граница, до Града на Свободата и Светлината… И особено онзи отрязък от него, живота ми, след като тръгнах на 55 години да го променям издъно в друга държава, която обичам от малък. Лишения, сълзи, борба за документи, борба за правото да живееш поне мъничко нормално през последните си години в центъра на света, да докажеш, че и ти можеш, да покажеш на своите съграждани, че и те могат, че трябва да бъдем добри люде с достойнство. Но и радостта от отглеждането и допира всекидневно до внуците, също и докосването ежечасно до тайните на френската столица… Да, кадрите се редуваха, връхлитаха – погребението на мама Янка по… телефона, гостуването на татко в Париж, после и неговото отлитане, терористичните атаки, петнадесетте книги, написани в Париж, Ковид, операцията… Трудният път на един вечен мечтател, влюбен в единствения град-човек в света. Но сбъдната мечта. Осъществена. И ето…
Тотален шок. Не, в този миг не изпитвах никакъв страх. Дори и полъх от страх. Изпитвах шок. Тотален. Но от мисълта, която вместо ножа ме бе прерязала. Какво всъщност ставаше около мен? И защо? Та аз бях дошъл с толкова мъка и несгоди тук, в любимия Париж, и то заради желанието си да дам на неговите хора и последните си капчици любов, а всъщност сега усещах острието на омразата о себе си. Кой и защо ми причиняваше това? И то от страна на юноши, на деца, наши деца, на възрастта на моите внуци, които вече толкова години отглеждах и възпитавах от сутрин до вечер. И ги учех, и им внушавах да бъдат преди всичко добри и състрадателни хора. Да уважават другите, да се притичват на помощ на възрастните, болните, нещастните… Това всеки ден, всеки час им повтарях – бъдете добри, бъдете милозливи като прабаба си Янка и прадядо си Петенце…
И сега… Защо тези деца на света, едно от които с нож в ръката, избраха тъкмо мен, тъкмо човека, който повече от всичко искаше хората, независимо от пол, религия, обществено положение да живеят с усмивка, който искаше и пренасяше вече двадесет години в своята страна именно парижката радост от живота. И то с цената на куп болести и лишения. Що подигравки, що злоба трябваше да преодолявам заради обикновеното си човешко желание да покажа на моя изстрадал народ, че може, че има на света територия на доброто, на надеждата, на любовта между хората. И макар че виждах и несъвършенствата на Париж, аз го идеализирах, защото исках да има едно място, една територия на доброто, на Надеждата, че този свят може, че трябва да е добър. И ето сега…
Изпитвах срам. Срам и безсилие, че съм се лъгал, заблуждавал. Какво ще кажат сега вечните зложелатели в моята страна, които от 20 години все ме упрекваха, че съм хвалел французите, че съм техен рекламен агент и тем подобни обиди. А аз пламенно им отвръщах, че Франция и парижани са на светлинни години по човечност от такива като тях. Че трябва да се учим от жителите на Града на Красотата, да вземем най-доброто, да пренесем Париж в София. Но сега…
Сега изпитвах срам, а не страх за живота си. Да, не мислех изобщо, че ако момчето реши поне мъничко да натисне ножа и острието щеше да ме прониже… Преживял какво ли не по този толкова дълъг и мъчителен път от родното ми градче Малко Търново от Втора гранична зона на оня тоталитарен свят, та чак до цветния свят на Града на Свободата, аз бях получил толкова рани, че отдавна бях претръпнал и най-малкото съм се страхувал за живота си. Не, изобщо това – да се страхувам, не бе вече мое състояние, не ми дойде на ума и сега. Но бях изпълнен със срам. И с безсилието, че губя Мечтата. Оная мечта, която все още ми даваше кураж, въпреки всичко сполетяло ме през последните години, да продължавам да пиша. Да пиша за Париж, за моя Париж, да показвам, че може, че трябва да има Територия на Добротата…
Страшно… На никого не пожелавам подобен миг. Когато видиш, овъргаляна в калта, Мечтата си… Да, страшно. И обезсилващо. И то в мига, когато си започнал да пишеш във въображението си книгата за Олимпиадата…
Онова дете с ножа крещеше – бързо, давай телефона, едно друго, лицето му също бе изкривено, видях му очите, о, какви разширени зеници, очи на дрогиран, лоши очи, ме блъскаше от лявата ми страна и също нервничеше – хайде бе, хайде, не се ослушвай… Дете да се отнася така към своя… дядо… Едно от момчетата, изглежда приело ролята на нещо като гард, се бе скрило зад бараката на завоя и по всяка вероятност наблюдаваше дали няма някой да се появи по главната алея. Другите две момчета мълчаха.
А аз бях, извинете ме, че го повтарям за кой ли път, странно спокоен. Само едно си мислех – няма да мога да видя толкова очакваната олимпиада… Смешно, да, може би, но вярно, това усещах, примесено с оня срам, нищо друго. Не мислех за живота си. Мислех за… Олимпиадата. Моята Олимпиада, така си я бях нарочил. Моята…
Сега, когато се връщам към детайлите на това покушение срещу мен, сам се удивлявам на себе си, казах им – момчета, оставете ме да гледам Олимпиадата, оставете ми стария телефон да снимам игрите..
И тогава най-високото момче започна да убеждава останалите да ме пуснат, Боже мили, „затворник“ в страната, в града, който толкова обичаш и където си дошъл с цената на кръвта си, да, „затворник“, чиято съдба сега решават пет деца на възрастта на моите внуци…
– Той няма да каже на полицията, да го пуснем, той ще ни обещае, че няма да ходи в полицията…
Така говореше високото момче.
Но онова с ножа бе непреклонно, натискаше острието… И другото, с разширените от дрогата очи, Боже, откъде тази жестокост, не спираше да ме посбутва нервно – мърдай бе, давай телефона, чуваш ли, бе, айде нямам време, давай телефона, иначе те мушкам… Не се съгласяваха. Личеше си, че не ще се и съгласят никога. Но спечелих време. И отсреща, вероятно повикани от Бога, се появиха две жени с количка с бебе… И тези лоши деца изведнъж, както и бяха дошли, изчезнаха. И острието на Ножа с тях…
Чак тогава, след цели може би двадесет минути стрес, усетих отмала. И приседнах на земята. И звъннах на съпругата ми. И се усмихнах през сълзи – щях да чествам юбилея си, щях да бъда и на Олимпиадата, щях да предавам вибрациите на моята Олимпиада на моите българи…
И в този миг, приседнал на парижката земя, аз, българският писател-емигрант Димо Райков, усетих подритване вътре в себе си. Да, онова подритване, което усеща всяка майка, минути преди да е започнало раждането на поредната й рожба…
Да, раждането на „Моето олимпийско лято“ бе започнало. Може би не така, както си го бях представял, както исках, но при мен винаги така ставаше преди всяка от деветнадесетте ми до този момент книги. Началото все бе от трудно по-трудно. Все трябваше да преодолявам някаква трудност. Но пък както сега, о, така никога не бе било…
Усмихнах се през сълза, чак сега усетих влагата – да, за събитие от „ранга” на Олимпиадата трябваше и поредната трудност да бъде от „сой“…
Да, новото мое „раждане“ започна. С усмивка през сълза. Мъжка сълза на един почти останал вече вместо с мечта човек с пронизващата болка от студеното острие на ножа на едно 16-17-годишно момче.
Изправих се. Да, началото… Страшно, несрещано досега, но начало. Раждане. Началото на „Моето лудо олимпийско лято“. Това бе първото разтърсващо събитие, което беляза времето на моята Олимпиада.
Второто се случи на 31 юли, няколко дни след откриването на олимпийските игри.
Моят юбилеен 70-ти рожден ден! Да, да станеш на толкова години не е шега работа, нали? А да получиш такава любов от своите верни ти вече близо 50 години читатели от различни поколения, си е направо едно малко чудо! Кой писател, не само български, но особено български, роден в една страна, където не питаят чак толкова, меко казано, уважение към труда на писателя, може да се похвали с подобно признание в този наш студен и егоистичен век, в който толкова люде изпитват истинско удоволствие да наранят другия, да му развалят работата, да го видят в прахта унизен?
50 години, да, половин столетие творческо дълголетие, непрестанно писане, непрестанно докосване до хиляди други хора, повечето от които и никога не си ги виждал наяве…
А по средата на Олимпиадата и Параолимпиадата се случи и третото преломно събитие в това мое лудо лято. Неочаквано събитие, тъжно – отлитането на Ален Делон, човека, който ми даваше кураж в затвореното мое балканско време на детството и юношеството ми. Човекът, красивият и силен батко Роко, който ме научи да обичам Париж и Свободата…
Тези три мои лични и разтърсващи ме събития – нападението посред бял ден с нож над мен, юбилейният ми 70-ти рожден ден, както и отлитането на моя идол Ален Делон, белязаха това наистина вълшебно олимпийско лято с такава емоция, стрес и преживявания, че все още не мога да кажа със сигурност дали това лято Париж 24 бе действителност или някакъв сън…
И всичко това, този калейдоскоп от емоции и вибрации, роди моята 20-та рожба! Юбилеен рожден ден, юбилейна книга за най-грандиозното събитие в моя живот. Пишех я с тръпка, непозната досега, пишех я със светлина, топла и красива, бях свидетел на нещо смайващо, нещо толкова вдъхновяващо, че усетих с всяка фибра на съществото си, че ще бъде грях, ако онова в душата и сърцето ми остане само у мен и не бъде споделено с вас, моите читатели. Олимпийските игри бяха и са преди всичко докосване. Погалване. Любов. Споделена с другия, със света любов. Един опияняващ възторг, който кара временния човек поне за дни да се почувства… вечен! И… Бог! МОЯТА ОЛИМПИАДА!
Всъщност вашата, нашата Олимпиада Париж 2024! Олимпиадата, която ни показа, че светът е усмивка, когато е добър! Олимпиадата, която вдъхновява!
Когато по време на олимпийските игри четях българската преса и видях как мои сънародници обиждат Олимпиадата и Париж, особено когато с потрес разбрах, че нито една медия не е изпратила екип да отразява Параолимпиадата, аз усетих, че тази моя книга трябва да си я издам сам. Защото тя бе за ония мои читатели, които имаха симпатия, а не необясним яд към това върховно събитие. И помолих моите читатели за помощ. Най-чистият, най-честният начин за раждането на една книга. Иди там, където ти се… усмихват…
Затова и книгата с отбелязаното в нея име на всеки, подкрепил моите думи, още преди творбата ми да бъде факт, ще бъде благодарността, моята, но и нашата, на автор и читатели, благодарност към тези, които сътвориха това чудо на века! Към състезателите, тези момичета и момчета, както и към организаторите, доброволците, органите на сигурността, особено публиката, които показаха на себе си, но и на целия свят, че може, че трябва светът да е добър, че има, че винаги ще има Надежда. Надежда!
И ето – моята „олимпийска рожба“ е пред вас! Една книга се ражда, за да бъде прочетена, да бъде споделена. Иначе няма смисъл. Олимпиадата окончателно ми показа, че когато едно нещо се прави и ражда без любов и създателят му, но и този, към когото е насочено това нещо, после са нещастни. После те ще са тъжни цял живот. Книгата е като детето. Когато детето не е раждано с любов, когато не е отглеждано с усмивка, то после цял живот ще бъде тъжно. Нещастно. Зло. И ще докосва другия до себе си не с любов, а с… нож. Ножът на омразата.
Така е и с книгата. Животът на човека и животът на книгата се раждат с обич. Обич! За да дават после и те, човекът и книгата, обич. На другия човек, на другата книга…
Моята книга е моето признание в любов към Олимпийските игри. Тя е своеобразна регистрация на моите вдишвания и спиранията на сърцето ми през тези магични дни. Дано да усетят и читателите ми моите вибрации! За да преживеем отново, чрез „моята Олимпиада“, нея, „нашата Олимпиада“, Олимпиадата на света. На добрия свят, който видяхме и усетихме всички хора със сърца през това наистина лудо парижко лято. И който добър свят сме длъжни да запазим и да го предадем на нашите деца и внуци. Защото Париж 2024 бе преди всичко любов. И погалване между хората от цялата ни планета. Една любов и едно погалване, които винаги са били, са и ще бъдат нужни на човечеството.
„Моето лудо олимпийско лято“. Да тръгваме, приятели, към нея, книгата-светлина…