Арт-фотографката Галина Ушева с юбилей

За някои, като се каже Бургас, в съзнанието им изскача Христо Фотев, великолепният поет: „Този влак за Бургас е тъй бавен…“. За други – Георги Баев-Джурлата, великолепният художник. За трети, по-изкушени от театъра и киното – Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Хиндо Касимов, Георги Дюлгеров, Руси Чанев (който също тия дни празнува юбилей, да е жив и здрав!)… За четвърти вероятно Емил Чакъров, за пети – Стефан Диомов, за шести – Димитър Аврамов или Георги Каприев… За мен обаче, седмия, Бургас е неразривно свързан с арт-фотографката Галина (Галя) Ушева. И не само защото целият ѝ творчески път е преминал в морския град, а защото тя и поведенчески, и артистично някак най ми пасва да е лице на Бургас – едно открито лице, усмихнато и творческо, което може понякога да го засенчват облаци и да го блъскат бури, но само за кратко; след това е отново ведро и свежо. Ведро, свежо и свободно…

С Галя Ушева се запознахме някъде през 90-те – вълнуващи години, когато всичко вреше и кипеше, пластовете се разместваха, социалните конструкции – преобръщаха и разрушаваха… Бургас се беше отдал на свободата, хора се събираха и разделяха, а ние се оказахме в една компания от художници, фотографи, артисти, музиканти, журналисти, икономисти и юристи – прекрасна компания, изтъкана от хедонизъм, епикурейство и интелектуални съпреживявания. Стана сякаш запознанството ни хем случайно, хем закономерно: причината бяха фотографските ѝ занимания (че и какво друго би могло да бъде?!) – от Икономическия техникум, където жена ми беше зам.-директор, я бяха наели за снимки на абитуриентите. Веднага се усетихме, че сме от една кръвна група. Галя имаше студио, работеше на частни начала. Преди това е била на щат в Историческия музей. Близка приятелка беше с двама легендарни бургаски учени – Христина Ангелова (1955–2016), директор на Центъра за подводна археология в Созопол, и проф. Иван Карайотов (1941–2018), един от най-ерудираните познавачи на античните монети и монетосечене по българските земи. Промените обаче доведоха до драстични съкращения – по онова време никой не мислеше за наука, за култура, за изкуство; заетите в тази сфера се опитваха да оцелеят по какъв ли не начин, всеки се спасяваше сам. Но ако успееше, помагаше. Е, някои за зла беда се отказаха от творчеството, байгън им бяха станали непрестанните и понякога напразни усилия да се задържат на повърхността…

Но не и Галина Ушева. Тя отдавна беше влязла в гилдията на фотографите артисти заедно със Соня Станкова, Нели Гаврилова, Антоан Божинов, Николай Лаутлиев, Чавдар Найденов, Бойко Йорданов, Явор Попов, Гаро Кешишян, Юрий Трейман, Бедрос (Бедо) Азинян и още много други, а пленерите на Приморско не само ги сплотяваха, а и с течение на времето се превръщаха в истинска легенда. Галя е участвала редовно, благодарение на нея аз също усетих атмосферата на свобода и живот, която царуваше там. През останалото време правеше снимки, включително паспортни – много хора в тези неспокойни години бяха решили да дирят щастието си извън България и им трябваха документи за отпътуването. На една от изложбите си в Бургас тя изложи тези снимки на огромно платно – мънички, струпани една до друга, никоя с никоя съприкосновени. Написах тогава за нея: „Светлината е твърда и блести; Галя Ушева „кристализира“ вълните ѝ в една перфектно изваяна естетичност, която провиждаме като невъзможна, но която въпреки това ни се иска да имаме и да докосваме. Един свят, където твърдостта е крехка, а всяко невнимание – фатално“. Страхотна метафора за битието ни тогава – самосиндикални бягства и отървавания от мерзката действителност, в която всеки се е чувствал сам, но в същото време едно общо чувство е обединявало всички тях, чувството за безпомощност, за безизходност, за безнадеждност. Разпад на общността…Сещам се и за друга снимка на Галя от онова време, на полуизсъхнала роза. Полуизсъхнала, но с всички белези на живота по нея – гледаш я и усещаш как е изтичал животът от стъбълцето ѝ, как са окапвали листата ѝ, а бодлите – затъпявали. Още една метафора – метафора на живеенето, което колкото повече се приближава към смъртта, толкова повече се изкривява. Животът, казва ни Галя Ушева с този свой превъзходен образ, е безпощадно събитие и без жал прави така, че тялото да се обезформи, деградира, провали. Но въпреки това да остане красиво – както онази полуизсъхнала роза на снимката. Галина Ушева има безпогрешен усет за тия малки нюанси, които някак незабележимо се превръщат в огромни метафори. Пламен Дойнов долови отлично това с нюха си на поет и я помоли с нейни избрани кадри да илюстрира книгата си „Истински истории. Стихотворения по действителни случаи“ („Литературен вестник“, 2000). Да, Галя снима живота, истинския живот и – „затваряйки“ го в снимки, го прави да изглежда още по-жив и осезаем. Животът във фотоси, животът на фотос…

Всъщност тя не спира да снима, никога не е спирала. А и да организира – за пленера „Мариграфия“ на мястото ѝ в Атия все още се носят приказки, вълшебни приказки, онирични приказки… Последната ѝ изложба „Да откриеш свободата“ бе представена в Бургас, Пловдив и Казанлък. За нея писах в „Портал „Култура“ (27.Х.2023) така: „По парадоксален начин в тези запуснати здания, в тези празни пространства, в тези захабени стени, в тези снимки най-сетне, в които не виждаме нито един човек никъде, никога, та в тези снимки човешкото присъства навсякъде. Казах преди време за нейните сгради, че ни облъчват „със своеобразна остатъчна човешкост“: някога са били живи, шумни, устремени; бушувала е в тях свободата на съществуването и тъкмо тази свобода е скритата същност (която единствено Галя Ушева е способна да види със своя фотоапарат) на всеки един образ от изложбата. Защото там, където ние виждаме раздрано платнище, Галя Ушева вижда свобода. И там, където ние виждаме похабена врата, Галя Ушева вижда свобода. Пак там, където ние виждаме опакован храм, Галя Ушева вижда свобода. Обикновеният образ, всекидневният образ вече изобщо не е обикновен, нито всекидневен, този образ е вече изключителен“. Фотографии от същата изложба предстои да бъдат показани във Виена на 1.Х.2025 г. в Дом „Витгенщайн“ заедно със снимки на Соня Станкова и Нели Гаврилова. Надсловът на проявата е „Визуални диалози“ и смятам изключително точно избрано наименование, защото Галя Ушева непрекъснато влиза в диалози с нас, зрителите, със своите снимки – пита ни, разпитва ни, разговаря с нас и ни отговаря. Снимките ѝ, пленерите ѝ – всичко това е диалог. И нека този диалог продължи още дълго, още много-много дълго, тъй като точно от такива диалози имаме насъщна нужда в днешното време, станало все по-монологично, все по-недиалогично, все по-изолирано. А животът не е изолация и не бива да бъде изолация, животът е общност.

Общност, която във фотосите на Галина Ушева се въздига до всеобщност…