Т.нар. преход не е завършен и в образованието – не е направена промяната от ситуация, в която се изисква зазубряне на информация, към ситуация, при която в класната стая имаме свободомислещи хора, които вникват в материала.
Мартин Атанасов е пиар специалист, автор на коментарни текстове за българската секция на DeutscheWelle (DW), доброволец и създател на проекта за пътна безопасност „Черна писта“ – интерактивна карта, онагледяваща мащаба на пътнотранспортните произшествия в България на базата на данни за близо 180 000 катастрофи в периода от януари 2021 г. до април 2025 г. Родом от София, в момента 18-годишният Мартин е ученик в 12. клас в 127. СУ „Иван Николаевич Денкоглу“. Той е сред 10-те финалисти в националната кампания „Будител на годината“ за 2025 г. и един от отличените в 12-ото издание на проекта „40 до 40“ на „Дарик радио“.
С Мартин разговаряме за мотивацията му да създаде „Черна писта“, за проблемите и опитите за реформиране на българската образователна система, за младежката активност и социална ангажираност, за отношението на институциите към младите хора и за колективните усилия като най-мощния източник на надежда за постигането на качествена промяна в страната.
Кога и как се роди идеята за създаването на „Черна писта“?
Трябва да призная, че темата за пътната безопасност не ме е интересувала по-рано – аз станах шофьор преди няколко месеца. Всичко тръгна оттам, че темата се повдигна отново публично заради редица фатални инциденти. Конкретният повод за създаването на картата беше катастрофата край село Телиш в края на март, при която загина 12-годишната Сияна. Това е път, по който ние минаваме често, пътувайки към роднини, и аз осъзнах, че този проблем засяга всички ни. Тръгнах да чета, защото винаги когато срещна трудност, се опитвам да се информирам достатъчно добре, за да не се подведа по субективизъм; трябва да проучиш нещата в цялост, за да разбереш къде е проблемът и дали не гледаш едностранчиво. Оказа се, че няма много информация по темата; има доклади, които на практика не носят никаква стойност, няма информация в достъпен вид къде са тези катастрофи. Поисках данните от Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) и Министерството на вътрешните работи (МВР). От МВР ми ги изпратиха в електронен формат и на мен ми хрумна, че тази информация може да се визуализира на карта. Получи се интересно и реших да го споделя публично. Оттам нататък нещата потръгнаха естествено.
Как развихте тази нагласа за търсене на информация, за вземане на решения на базата на данни, а не на мнения? Възпита ви семейството и/или училището, или по-скоро е личностна черта?
В моя случай тази нагласа може би е част от характера ми, плод на интереса ми към анализа, информацията, данните, четенето. Но можем да си говорим и за общия случай. Да вземаш информирани решения, да не се подвеждаш по дезинформация, да имаш критично мислене – тези неща са свързани с функционалната грамотност, способността да четеш с разбиране, да вникваш в прочетеното. За съжаление, у нас огромна част от населението няма тази грамотност. Проблемът е, че функционалната грамотност не просто не се развива в училище, а и вкъщи, което според мен е по-голямата опасност, защото, когато има едно поколение, което вярва на всичко и – за съжаление – няма тази способност за четене с разбиране и критичност, то до голяма степен живее на автопилот и възпитава своето потомство по същия начин: „Ние слушаме, а те решават – те са лошите“. Търсим скандала, търсим лесната новина, търсим повърхностното, търсим нещо, което да привлече вниманието ни, но да не ни кара да влизаме в дълбоки размисли и страсти. Това създава огромен риск не просто да не се развиваме, а да деградираме просто защото лесно можем да бъдем манипулирани.
Каква все пак е ролята на училището в изграждането на мислещи, ангажирани и инициативни личности?
Начинът, по който е изградена образователната система, е унаследен от времето преди 1989 г. – да, с някои реформи, но в същността си образователната ни система е като преди 30 години, че и повече. Училището няма интерес да създава мислещи и демократично ориентирани хора с гражданска позиция, които да формират гражданско общество. Училището е институция на държавата, а държавата се управлява от хора, които искат да останат на власт още и още. Когато искаш да останеш на власт, на теб ти трябват гласове. Когато има една маса, която лесно се манипулира и контролира, ти ще получиш тези гласове. Това е затворен кръг. Т.нар. преход не е завършен и в образованието – не е направена промяната от ситуация, в която се изисква зазубряне на информация, към ситуация, при която в класната стая имаме свободомислещи хора, които вникват в материала, интересно им е, чувстват принадлежност към училището и към образователната система. Училището има и социална роля. Докато не започнеш работа, основните ти приятели и познати са от училище – хора на твоята възраст и евентуално с подобни интереси, имайки предвид профилирането след 8. клас. Тази социална роля на училището е много ценна, но тя е пряко обвързана и с материала, който се преподава, с начина, по който е организиран учебният процес, с връзката между учебното и неучебното време.
Хубавото е, че днес можеш да правиш много неща в неучебно време – да си доброволец, да участваш в клубове, различни програми, ученическо самоуправление и инициативи, има и неправителствени организации, които подкрепят развитието на младите хора. Аз се опитвам да подкрепям инициативността на връстниците си отпреди „Черна писта“ като активна част от Българския младежки Червен кръст (БМЧК), където съм доброволец от 14-годишен, а вече основах и клуб в моето училище. Успяхме да запалим много хора да се заемат с доброволчески дейности, което е много странно за младите – ти да отделиш от собственото си време да помагаш за нещо, без да ти плащат. Правили сме например посещения в детски градини, в БМЧК организираме обучения по първа помощ, лекции по толерантност и други важни теми. Доброволческите дейности доказано увеличават вероятността да бъдеш по-емпатичен и по-активен.
Мартин Атанасов
В последно време се появиха предложения за промени в образованието, например за въвеждане на предмет „Добродетели и религии“, за забрана на използването на мобилни телефони в училище, за атестация на учителите. По ваши наблюдения като ученик в последната година от гимназиалния етап доколко в този случай може да се говори за истинска реформа?
За да има адекватна реформа, трябва да бъдат включени всички заинтересовани страни, за да бъде чут гласът им. Най-простият пример: беше ли чут гласът на учениците във връзка с предложенията за реформа? Не. Просто колеги ученици отидоха на среща на парламентарната комисия по образованието и науката и не бяха особено добре приети заради това, че са изразили позиция. Последствията от тези реформи и тези грешки, които сега евентуално ще бъдат направени, ще се видят след десет и повече години, когато настоящите ученици ще станат по-сериозна част от обществото ни, и няма как да поправим тези грешки. Докато обаче влиятелни организации като например най-големия учителски синдикат се ръководят от хора в напреднала възраст и със спорна репутация, трудно може да се проведе адекватна образователна реформа от същите тези хора.
Днес в гимназиален етап се изучават дисциплини като „Гражданско образование“, „Философия“ и „Етика“. По какъв начин въвеждането на предмет „Добродетели и религии“ би могло да допринесе за задаването на устойчиви морални ориентири? Нужен ли е нов предмет за тази цел?
Идеята за утвърждаване на морал и добродетели в училище изначално е добра, защото те явно са дефицит вкъщи. Но моето виждане е, че това трябва да се случва в целия образователен процес от 1. до 12. клас, по всички предмети, и да си личи в отношението на учителите към децата. Учениците следва да чувстват принадлежност към училището като институция, към училищната общност – казвам го от позицията на човек, сменил пет училища за 12 години. Ако искаме да има уважение между учениците и учителите, това няма да стане, когато децата биват разглеждани просто като номера. Най-малкото е учителят да знае малко повече за теб, кое ти е трудно и кое – лесно, с какво се занимаваш в свободното си време. Това създава добро усещане у теб за учителя, ходиш с желание на училище. Нужна е и социална среда – да имаш група, в която се чувстваш разбран и подкрепен, интересно ти е да комуникираш с тези хора, чувстваш се на мястото си. Когато въвеждаме мерки насила, които няма да дадат никакъв резултат по логични причини, ние „кърпим“: а, дупка, ще я запълним, ама няма да правим цялостен ремонт. Ако мога да направя връзка с „Черна писта“, пътят, по който се движим, е разнебитен и в един момент няма да може да се използва.
Не е ли парадоксално, че се радваме на постиженията на ученици, които печелят медали от олимпиади по математика, физика и др. или се отличават в спортни състезания на световно ниво, но същевременно немалко хора гледат на знаещите като на будали, а на младите – като на апатични и мрънкащи момичета и момчета, а не като на активни участници в обществените процеси? Доколко като общество ценим знанието, труда, упоритостта и инициативността?
Младите често са обвинявани, че деградират, но когато се появят активни млади хора, ние им затръшваме вратата, защото се притесняваме от това те да не са много мислещи и да вземат да ни развалят хубавата къщичка, която сме си построили. Например аз към момента съм член на Консултативния съвет по политиките за младежта (КСПМ) към кмета на Столичната община. В този съвет влязох с желание за промяна в младежките политики и с конкретни предложения за нещата, които според мен трябва да се направят, и ми беше казано: „Хубаво, ама не“, с извинение в духа на: „Вече ги правим, не ни трябва друго“. В доброволчеството също съм се сблъсквал с административни стени и липса на желание. Такава е реалността – приемаме я или не я приемаме. Аз съм я приел, но не съм се примирил.
В същото време, ако като млад човек се захванеш с нещо, но преди не си осъзнавал, че то изисква много работа, още в началото ще разбереш, че няма да стане толкова лесно и че трябва да дадеш всичко от себе си, за да стигнеш до успех. Голяма част от обществото ни не вижда труда, който е хвърлен за едно или друго начинание – и в бизнеса, и в спорта, и във всичко останало. Ние пляскаме, обаче не осъзнаваме колко труд, време, пот, сълзи и т.н. е хвърлил даден човек, за да постигне нещо значимо.
Какво конкретно ви коства създаването на „Черна писта“?
Трябваше да измисля целия проект и да придобия техническите умения, които нямах. Свързах се и с две компании, които ме подкрепиха в чисто технически план. Тези неща отнемат време. За мен обаче в основата стоят желанието и мотивацията – ако имаш тези две неща, ще го докараш до края.
От ваши публикации става ясно, че след пускането на „Черна писта“ не сте срещнали особена подкрепа от МВР. Те дори пуснаха собствена карта с данни за ПТП-тата в България малко след това. Каква е причината в МВР да не подкрепят по-активно усилията на младежи като вас, макар че често чуваме, че младите хора са бъдещето?
Според мен в МВР видяха опасност. Имаше опити да бъда подлъган – да отида, да се снимаме, да ми връчат една грамота, да пуснат прессъобщение, че те ми помагат, и т.н. Аз им казах: „Благодаря, няма да стане“. Тази изненада от това, че съм по-наясно какво се случва, може би създаде у тях усещане, че са заплашени. Като цяло нямаме институции, които мислят в перспектива. Но имаше и позитивни примери: след публичността на проекта бях поканен на срещи с отговорните за пътната безопасност институции, с Държавна агенция „Безопасност на движението по пътищата“ дори имаме подписано споразумение за сътрудничество.
Кое ви мотивира и ви носи усещане за смисъл тук, в България, въпреки трудностите и спънките по пътя?
Колкото и проблеми да има в страната, тук има и много способни и добри хора. Може би не са мнозинство, но категорично ги има и за тях си струва да продължим да се опитваме да създаваме една по-добра среда, в която да живеем. Колкото и да съм реалист, аз съм оптимист, че може да настъпи позитивна промяна. Няма да е лесно, но оставам с надеждата, защото можем да постигнем много, ако искаме и действаме заедно – един такъв пример е Съединението, от което преди дни се навършиха 140 години.
